Неоконсерватизмът маргинализира традиционния американски консерватизъм

При Байдън неоконите почти повярваха, че се връщат на сцената. Но очаквано това се оказа политическо „зомби“, а не възкресение

Утре, 16 август, ще се състоят първичните избори на Републиканската партия в Уайоминг. Те приковаха вниманието, защото изписват финалното изречение от политическия „некролог“ на неоконсерватизма като идеологическо течение сред републиканците, което след раждането си в троцкистките среди на американската левица и Демократическата партия през 60-те и 70-те години на ХХ век, в продължение на няколко десетилетия от Рейгън до Тръмп, доминираше на американската политическа сцена. Последният емблематичен глас на неоконите в Конгреса - избраната именно от Уайоминг Лиз Чейни - изглежда обречена да загуби мястото си във федералната законодателна власт. Тя е дъщеря на един от флагманите на неоконсерватизма - Дик Чейни, който беше вицепрезидент на САЩ при Буш-младши. Превърна се в един от най-яростните противници на 45-я президент на САЩ Доналд Тръмп. Това u коства политическата кариера. След като подкрепи опита за импийчмънт на Тръмп, Републиканската партия в Уайоминг сне доверието си от нея, а през февруари тази година същото стори и Националният републикански комитет. Според проучванията Лиз Чейни ще загуби номинацията за Конгреса с минимум 20% разлика от подкрепената от Тръмп кандидатка Хариет Хагеман. И това след като противниковата партия - демократите - призоваха своите привърженици да отидат да гласуват за нея в първичния вот на републиканците (щатските правила позволяват такива „диверсии“).

Същата съдба вече споделиха почти всички анти-Тръмп републиканци, а другият вокален противник на Тръмп - конгресмен Адам Кизингър - даже отказа да се кандидатира. През последните дни отношението на много републиканци към Лиз Чейни премина в истинско презрение, след като тя пусна предизборен клип, в който баща u, Дик Чейни, нарича Тръмп „най-голямата заплаха за националната сигурност“. Повечето от водещите имена сред неоконсерваторите отдавна преминаха в редовете на Демократическата партия и подкрепиха Хилъри Клинтън през 2016 г., а после - Джо Байдън през 2020 г. Сред тях е и идеологическият „гуру“ на неоконите Робърт Каган, който е съпруг на помощник-държавния секретар на САЩ при Обама и сега при Байдън, Виктория Нюлънд, както и повече от 300 членове на администрацията на Буш.

Другият идеолог - Уйлям Кристъл, пък обяви миналата година, че се определя като „бивш републиканец“.

При Байдън неоконите почти повярваха, че се връщат на сцената. Но очаквано това се оказа по-скоро политическо „зомби“, а не възкресение. Към серията от провали на неоконсервативната концепция в Ирак, Либия и Сирия се прибавиха Афганистан и неспособността им да предотвратят руската агресия срещу Украйна. Епохалната победа на неоконсервативния курс при Рейгън, благодарение на който рухна Берлинската стена, беше обусловен от конкретно-историческите обстоятелства и в последствие не успя да се трансформира в трайна и успешна политика на международната арена. Днес геополитическите реалности са други.

Писал съм обстойно в монографията „Доктрината „Тръмп“ срещу неолибералния глобализъм“ за идеологическите особености на неоконсерватизма и различията му от традиционния американски консерватизъм. И все пак, няколко думи и тук. В ранните си дни бъдещите ключови фигури на неоконсерватизма Ървинг Кристол, Сидни Хук, Норман Подхорец са в средите на „Нюйоркските интелектуалци “, които клонят към троцкизма. Наричат ги „сирачетата на Троцки“. По-късно към тях се присъединяват и представители на днешната партия-членка на Социалистическия интернационал - Социални демократи на САЩ (SDUSA). Поизбледнелият идеологически отпечатък на троцкизма личи и до днес - в неоконсервативната концепция идеята за „износ на демокрация“ е далечен отглас на „износа на революция“ на Троцки.

През 50-те и 60-те години на ХХ век бъдещите неоконсерватори са поддръжници на борбата за граждански права на Мартин Лутър Кинг. За разлика от традиционните възгледи на републиканците, които са опозиция на „голямото правителство“ и държавната намеса в икономиката по време на рузвелтовия „Нов курс“, неоконсерваторите подкрепят тази линия, но са разочаровани от по-активното социално инженерство на Линдън Джонсън. Тежкото поражение на демократическия кандидат Джордж Макгавърн през 1972 г. от мащабния лидер на републиканците Ричард Никсън, който спечелва втори мандат с повече от 20% преднина, мобилизира опит за обновление на Демократическата партия. Влиятелният сенатор-демократ Хенри М. Джаксън създава Коалицията за демократическо мнозинство, която се превръща в инкубатор на бъдещия неоконсерватизъм.

Сред участниците в коалицията се открояват имена като Пол Улфовиц, Джийн Кърпкпатрик, Ървин Кристол, Джеймс Улси, Самюъл Хънтигтън, Даниел Мойниън, Норман Подхорец и др. Ерата на Рейгън привлича част от тях в редовете на Републиканската партия („рейгъновите демократи“). При Рейгън до голяма степен се формира идеологическата симбиоза между неоконсерваторите и неолибералната икономическа доктрина. Останалите в редиците на Демократическата партия интелектуалци от някогашната Коалиция за демократично мнозинство, макар и с някои нюанси, главно по фискалната политика и данъците, налагат тази доктрина като водеща и при демократите.

Едно идеологическо течение превзема и двете американски партии. Именно това, а не някакви безспорни и консенсусни национални приоритети на САЩ, които се приемат от всички политически тенденции, е причината в продължение на няколко десетилетия - от Рейгън до Тръмп - да няма съществена разлика между тях, особено във външната политика. Неоконсерватизмът маргинализира традиционния американски консерватизъм, който за последен път е на власт по времето на Ричард Никсън, за да се завърне отново с Доналд Тръмп.

Възходът на неоконсертивната концепция за интервенционистка външна политика и в двете партии заличава една от съществените разлики между тях. Исторически Демократическата партия е носител на идеята за засилена роля на САЩ в света чрез икономическо подпомагане и военна намеса. Това схващане е базисно за доктрината на президента-демократ Уудроу Уилсън в началото на ХХ в. Уилсънианството предлага имперска визия за глобалната роля на САЩ. Неслучайно знаменитият историк Артър Шлезинджър определя по-късно неоконсерваторите като „уилсънианци с картечници“. Обратно, традиционните американски консерватори следват заветите на Вашингтон и Джеферсън, които са скептични към влизането в прекалено ангажиращи международни съюзи. Неслучайно и Корейската, и Виетнамската война са водени от президенти, излъчени от Демократическата партия, която тогава е „партия на войната“, докато Републиканската партия, доминирана от традиционните консерватори, е по-скоро „партията на мира“. Упадъкът на неоконсерватизма накара дори Фукуяма да се разграничи от него, а други неокони започнаха да наричат идеите си форма на „културна носталгия“, „поколенчески феномен" (Ървин Кристол). Друг пък написа още през 1996 г. „Неоконсерватизмът: Надгробно слово“ (Норман Подхорец).

Днес имаме нова реалност - от 2016 г. насам с Тръмп и MAGA-движението традиционните консерватори си върнаха Републиканската партия.