Някога ние имахме многоизмерна идентичност, основана на богатата културна история. Сега ни виждат само като добри или лоши мюсюлмани

Опитвам се да си спомня какво беше да си мюсюлманин преди 9/11. Трудно е и всяка година става все по-трудно. Мисля си, че да си мюсюлманин не означаваше много за другите и беше предимно лична идентичност, такава, която различните хора носеха по различни начини.

Чувствам се така, сякаш преди имаше време, когато мюсюлманинът беше по-сложна, и широко скроена личност, която трябваше да бъде повлияна от местната култура и индивидуалните обстоятелства. Днес можете да бъдете само добър или лош мюсюлманин. Или „умерен“, или „радикален“. Или мюсюлманин, който трябва да бъде спасен, или мюсюлманин, от който трябва да се спасявате.

Имаше време, когато можехме да се борим и да решаваме проблемите си като мюсюлмани, каквото и да означава тази категоризация във всеки един момент, без Запада да отвори уста и да ни съди като объркани индивиди или общества. На 9/11 много от нас бяха разстроени и се изправиха срещу по-спешната външна заплаха от възмездие. Не можехме да се съсредоточим върху поддържането на собствената си къща в ред, защото тя беше в пламъци или предстоеше да пламне.

Когато се опитвам да си спомня как беше преди, това, се чудя как ислямът премина от многоизмерна лична идентичност в плоска, политическа и чувствам, че 9/11 е деня, в който това се случи.

Животът ми се раздели на преди и след 9/11, така че нормално да има фалшива симетрия в спомените ми. Ако се върна по-далеч, мога само да си припомня сатанинските стихове на Салман Рушди през 1988 г. и как бъркотията около това ми изглеждаше много далечна, въпреки че всички доклади, които видях и прочетох, ми говореха, че става дума за нас и как сме реагирали позорно. Но тогава бях дете и този момент кристализира в моята памет само като история, но не и като опит.

На 9/11 бях в Саудитска Арабия, където е родена Ал Кайда и мнозинството от похитителите на самолетите. По това време кралството беше обхванато твърдата хватка на религиозното духовенство, което едновременно насърчаваше и се бореше със същия екстремизъм, стигнал чак до Ню Йорк. За мен 9/11 ми изглеждаше като нещо, което саудитците не успяха да задържат, а ислямският терор като едно мащабно промишлено изтичане, като стопяване на ядрен реактор, и това означаваше, че хиляди извън неговите граници са загинали. И сега всички ние ще трябва да платим цената.

И все пак имаше и други атаки преди 9/11, имаше и други възмездия. Имаше война в Персийския залив, при която американската армия трайно се установи в Близкия изток. Имаше и конфликти между САЩ и Иран от 1980-те години. Американските ракети вече бяха изстрелвани към случайни цели в мюсюлманските страни в отговор на терористичните атаки на Ал Кайда в Източна Африка. И нещата вече започнаха да се променят. По времето, когато кулите-близнаци рухнаха, ние вече бяхме във война и след това всичко просто се ускори.

Светът, в който живеем сега, изглежда сякаш е изкован за един ден. Събитията и моментите се сринаха и на тяхно място се установиха трудни ежедневни реалности и нагласи, които станаха невъзможни за отмяна.
Огромната политическа, военна и медийна машина, беше мобилизирана за създаването на благоприятни условия за груповото наказание. Първо, имаше нахлувания и окупации в Афганистан и Ирак; след това дойде наблюдението и криминализирането чрез схемите за борба с тероризма. Мюсюлманинът се превърна в човек, който е поставен под въпрос, съмнителен, подозрителен и понякога поставен в рамки.

През последното десетилетие енергията, която изразходвахме за бурката, за религиозните училища, за халал месото и други циклични морални безчинства на мюсюлманите, послужи за единствено за трайно установяване на ислямофобия, която, както описва Сайеда Варси, премина през „теста на масата за вечеря“.

Може би тези неща вече са се случвали в по-малка степен, но аз съм бил изолиран от тях заради младостта си и невинността си. Но си спомням, че нещата се влошаваха. Проверките за сигурност, дивотиите в медиите, приемането за нормални на атаките върху мюсюлманите в очите на обществеността като ги свързваха с радикализма. Романистът Мартин Амис ми каза в едно интервю през 2006 г .: „Има определено желание да се каже: „Мюсюлманската общност ще трябва да страда, докато не си подреди къщата“. За какво страдание става дума? Да не им се позволява да пътуват. Да се депортира. Да им се ограничат свободите. Да се претърсват всички, които приличат, на хора от Близкия изток или от Пакистан".

Този категоричен порив преля в преследването на жените, носещи хиджаб, в нарастването на престъпленията от омраза във Великобритания, на „забраната на мюсюлманите“ в САЩ и в двете страни процъфтя правото на политиците, да експлоатират страха от мюсюлманите. През последните две десетилетия бях свидетел на това, което Едуард Саид нарече превръщането на мюсюлманите в „тази по-малка порода“, на това същество, което „само разбира от езика на силата ... Докато не им разбиете до кръв носа, те няма да разберат“.

Резултатът за мен беше отделяне от исляма като вяра с богато културно наследство, а на негово място беше изкована желязната солидарност с другите мюсюлмани. Съжалявам за първото и се утешавам с второто. Но има и един вид поражение в тази солидарност, и това е да бъдеш категоризиран като аутсайдер.

Тони Морисън каза, че „функцията на расизма е да те обърка, да ти пречи да си вършиш работата. Той ви принуждава да се обяснявате отново и отново за това какъв си и какъв ще бъдеш". Функцията на ислямофобията работи по абсолютно същия начин. Мюсюлманската диаспора на запад и в мюсюлманските страни са изправени пред този остър проблем в този нов свят и вече от много време обясняват причините за своето съществуване. По този начин те допълнително подсилват самата динамика, на това което ги прави жертва, и се превръщат в един блок, и се дефинират само от заплахата, за която им е казано, че те като мюсюлмани представляват. Понякога правя пауза и се мъча да си спомня, че не винаги е било така и откривам, че колкото повече остарявам, не мога да повярвам, че никога не е било така.

А може би и не беше. Може би „войната срещу тероризма“ и установената с нея ислямофобия са само последните атаки в една по-дълга обсада. Може би отдавна съдбата на мюсюлманите е да се родят в свят, който е твърде готов да предприеме действията на малцинството, за да потвърди патологията на мнозинството.

Може би по този начин, е приемливо да се дехуманизира цяла една група от хора въз основа на нищо друго освен освен на един натрапчив етикет, държан толкова дълго, че те самите вече не си спомнят момента, в който беше по-различно.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)