Росен Тахов срещна легендата с истината

Монографията вече е в ръцете на читателите

“Легенди и истини в българската история” е поредица на вестник “Труд”. Издателство “Изток-Запад” събра публикациите в книга. Монографията на Росен Тахов вече е в ръцете на читателите.

Историците се отнасят подозрително към легендите. За тях са фолклор, който няма научна стойност. Не са документи, а народни умотворения. Върху преданията не може да се изгради сериозно изследване. Легендата обаче е в предверието на истината, а понякога и в нейната сърцевина.

Класически е случаят с Хайнрих Шлиман. Любителят археолог тръгва по следите на Омировата “Илиада”, която е в пространството на легендите. Разкопава Хисарлъка на малоазийския бряг и Микена на Пелопонес. Прави забележителни открития.

Как е у нас?

Ето една легенда, която отключи тайните на средновековна крепост.

Иманяри станаха ортаци с държавата

Търсят 8 тона злато край Русе

Тази история разби заблудата, че всички иманяри са алчни индивиди, заслепени от Златния телец. До един похитители на национални реликви. В иманярската душа също може да трепне патриотично чувство. Доказа го група търсачи, които решиха да поделят баснословно съкровище с Българската държава.

През 1983 г. при едно пътуване до Турция Мустафа Акиф Хасанов попада на мистериозен старец. Онзи му показва “личния тефтер” на Вълчан войвода, в който са описани неговите хайдушки трезори. Според посветените те са над десет и носят кодови имена. “Биволът” е в Родопите, “Магарето” в Странджа, “Камилата” до Маслен нос. “Жената” пък се спотайва край русенското село Копривец, откъдето е Мустафата.

Той се връща и започва щателни проучвания. Стига до заключението, че “Жената” лежи под Змей кале - баир на пет километра югоизточно от селото. На 21 март 1983 г. с неколцина аркадаши нашият Шлиман се качва на копривешката чука. Няма грешка, потребните знаци са налице: “Камък с кръст и глава”, “Камък със слънце” и “Камък план на обекта”.

Мъжете ги сърбят ръцете да размахат кирките, но се овладяват. Обектът не е от местно, нито от национално, а от планетарно значение. Чрез кмета е уведомен Окръжният исторически музей в Русе. На мястото пристигат заместник-директорът Димитър Станчев и главният уредник Димитър Иванов. Двамата оглеждат и хвърлят тежка клетва. Ще си отрежат ушите, ако под краката им има каквато и да било старина!

Как са взели дипломи, без да знаят, че думата “кале” означава “крепост” и винаги маркира археологически обект?

След като специалистите заявяват, че за исторически паметник и дума не може да става, защо да не се копае. На 16 април търсачите удрят първата копка и откриват стена с дебелина три метра. Пипнахме “Жената”, възкликват мъжете. Стефан Славев, тогава първи секретар на Общинския комитет на БКП в град Стражица, разказва:

“На 24-ия час след разкриването на стената иманярите ме намериха и ме запознаха със случая. Бяха много изненадани, че са попаднали на голяма археологическа находка. За иманяри - иманяри са, това никой не може да го отрече (и те самите не го крият), но им прави чест, че веднага сигнализираха за случая.”

Междувременно на Змей кале кипи трескава работа. Бригадата надхвърля 30 души, копае се на смени, щабът заседава в мотел-ресторант “Люляците” в подножието на баира. Кирките разкриват внушителна твърдина. Зидовете са двуредни дялани блокове с пълнеж от трошен камък и хоросан. В пръстта се валя керамика, излизат човешки и животински кости. Съкровището обаче още не се показва.

Обектът е посетен от представители на Археологическия институт при БАН и Националния институт за паметниците на културата. Геофизично проучване открива монетна находка. За разочарование на иманярите парите са медни и на брой само 40. Мустафа Хасанов обаче е категоричен - тефтерът на Вълчан войвода не лъже!

Той решава да се обърне към най-високо място. На 1 август праща изложение до Георги Йорданов. С него посвещава в делото председателя на Комитета за култура. Информацията е изключително прецизна, трезорът е разделен на няколко секции.

“В третото помещение, - сочат указанията - намиращо се в дъното на подземието, на което входът е зазидан с кал за разлика от другите, така както е и предпазната стена пред външния вход - ще се намери съкровището, складирано от Вълчан, състоящо се от много сребро, пръснато по пода на помещението, и зад него - едно количество от около осем (8) тона злато в накити и брилянти.”

Няма кой да чуе! Георги Йорданов отпуска морно тяло на плажа в “Евксиноград” и не му се занимава с глупости.

В отчаянието си търсачите решават сами да “отворят крепостта”. На 26 септември 1983 г. подписват декларация: “Ако след прокопаването на отвор през стените не се стигне до вход, ние не ще настояваме повече за изкопи на която и да е част от обекта, нито пък ще изпращаме изложения до местната или централната власт.”

С обредна гощавка дружината омилостивява злите сили и влиза в калето. Поема навътре като в Храма на обречените, защото на всяка крачка дебнат коварни капани. Някакъв камък се подава от стената. Един от мъжете предпазливо го докосва и таванът се сгромолясва. Жертви няма. Няма го обаче и хайдушкото злато. Не осем тона - нито зрънце за кадем.

Под стените на Змей кале някога е минавал пътят за Марцианополис, античен град близо до Девня. Твърдината е част от защитен пояс срещу първите набези на славяни и прабългари. През Средновековието крепостите нарушават римската традиция на строеж върху равна площ. Издигат се на естествено укрепени места като копривешката чука. След създаването на Българската държава укреплението е използвано и от нашите деди.

Много по-късно по тези места наистина е бродил Вълчан войвода. Родом от лозенградското село Паспалово, той води дружина в края на XVIII и началото на XIX век. Висок, едър, с дълга гарванова коса, гайтанлии мустаци и светли гълъбови очи - така го портретуват старите хроники. Подпомогнат от дружината на Стоян войвода, действал главно в района на Странджа по пътя Цариград - Виза - Силистра. Оттам минавали богатите търговски кервани.

Вълчан шетал обаче и на север от Балкана, чак до Дунава. Според преданието при него отишъл Поп Мартин войвода, когато жена му била отвлечена от русенския паша. Двамата отмъстили на насилника. Парите Вълчан раздавал на бедните, а една част закопавал за подготовка на въстание.

Изконна мечта на всеки иманяр е да намери златото на Вълчан войвода и павура на поп Мартин. Павурът обаче е далеч по-ценен, защото обладавал вълшебни свойства. Копривешките търсачи били склонни да поделят златото с държавата, но за попската реликва и дума не обелват. Искали да я запазят за себе си.

Не са знаели, че препатилият иманяр дядо Данчо след дълги години дирене римувано въздъхнал: “Вместо павура хванах поп Мартин за...”