През пролетта и лятото на 1123 г. на север от Стара планина се води ожесточена война, която е имала важно значение за нашите предци

Нарастването на ролята на Търново е в пряка връзка с номадската заплаха 

Така наречените късни номади - печенези, узи и кумани, играят съществена роля в българската история, особено във времето на византийското владичество (1018-1185 г.). Печенезите, конголомерат от ираноезични и тюркюезични племена, са съседи и съюзници на България от края на IХ век. Нещата се променят драстично след гибелта на Първото българско царство, авизантийската власт не е в състояние да опази дунавската граница. През 1026-1027 г. започват печенежки набези, последвани от още по-опустошителни нашествия през 1032, 1034 и 1036 г. Под натиска на узи и кумани печенежките племена търсят спасение в покорените от Византия български земи. Най-масовото им преселениее през зимата на 1048-1049 г., когато темата (провинцията) Паристрион/ Подунавие, разположена между Дунава и Стара планина, е „залята“ от десетки хиляди номади. Водени от своя каган Тирах, те разбиват византийските войски и местните български сили, но скоро са поразени от смъртоносна епидемия, както изглежда, дизентерия. Хиляди измират, а оцелелите са подчинени, покръстени и разселени на различни места. Опитът на Византия да използва новите заселници като военен ресурс срещу селджуките в Мала Азия обаче се проваля. През 1053 г. печенезите вдигат бунт, а в продължение на четири десетилетия голяма част от Паристрион е извън контрола на империята. Куманската заплаха тласка печенезите към Тракия, но през 1090 г. император Алексий Комнин (1018-1118) им нанася катастрофално поражение при устието на Марица. Пленените са подложени на истински геноцид, който ужасява дори „варварите“ кумани, в случая съюзници на империята.

Византия възвръща позициите си до Дунав и през следващите десетилетия отблъсква няколко кумански нападения. В тази ситуация масовото печенежко нашествие през 1122 г. е напълно неочаквано. То е предизвикано от действията на киевския княз Владимир Мономах (1113-1125). Както четем в летописите, "... в лето 6629 (1121-1122) прогони Володимер бередеите от Рус, а торците (узите) и печенезите сами избягаха...“ С други думи, печенезите (водещият елемент според византийските автори) са придружавани от узи и берендеи - малък номадски народ, спомен за който е името на с. Беренде, Софийско.

Последната „печенежка война“ остава недооценена поради своята „епизодичност“ на фона на печенежката активност през ХI век. При това, информацията за нея, дадена от византийските историци Йоан Кинам и Никита Хониат, е твърде обща и лаконична. На времето проф. Васил Златарски свърза изхода на войната с победата на император Йоан II Комнин (1118-1143) над нашествениците, която според него е постигната при Вероя (днешна Стара Загора). Привличайки сведенията на съвременниците Михаил Италик, Теодор Продром и Никифор Василаки, руският византолог Михаил Бибиков показа, че ходът на войната е различен от утвърдилите се в историческата наука представи. През лятото на 1122 г. „неизброимото множество“ от печенези и други „варвари“ нахлува на юг от Дунав, опустошавайки Северна България. Император Йоан II Комнин потегля с армията си към Вероя, където прекарва зимата на 1122-1123 г. Оттук повежда преговори с „варварските вождове“ и с богати дарове печели неутралитета на някои от тях. Прилагането на формулата „разделяй и владей“ е възможно, защото "... скитите (номадите) били разделени на много племена и се подчинявали на различни вождове...“

През пролетта на 1123 г. Йоан Комнин преминава Стара планина, за да прогони нашествениците, но търпи поражение и дори е ранен в крака от вражеска стрела. Както пише Михаил Италик "... разкъсан беше ромейският строй, разпадна се бойният ред, ужасът се всели сред войниците, а смелостта у варварите. И знаменосецът вече бе свел знамето...“ Претърпялата поражение византийска армия се оттегля към някакъв по-сигурен район, явно на север от Стара планина. От Константинопол и Тракия идват подкрепления, включително от нормански наемници и „британски секироносци“ (англичани) на ромейска служба. За мащабите на войната свидетелства участието, както на самия император, така и на великия доместик (командващият сухопътните сили) Йоан Аксух, на севастократор Андроник Комнин и други висши военачалници. Постепенно инициативата преминава в ромейски ръце. Стига се до генерално сражение, в което печенези, узи и берендеи са принудени да се отбраняват и дори да изградят импровизирана крепост от наредени в кръг талиги - онова, което в средновековна Германия е наричано „вагенбург“. При атаката се отличават „британските секироносци“, а разбитите номади са преследвани до Дунава и дори отвъд голямата река. Както пише поетът Никифор Василаки, „... водите на Истър (Дунав) почервеняха от кръвта на враговете...“

Противно на утвърдилото се мнение, решаващата битка с „варварите“ не e при днешна Стара Загора, а на север от Балкана. Михаил Италик пише за „битката при Хемус“ и определя войната „паристрийска“. Разбира се, изходната база за ромейската армия несъмнено е Вероя/ Стара Загора - обстоятелство, което показва, че основните сили на номадите се установяват не в Източна България, както е било във войните от предишното столетие, а северно от централните старопланински проходи. Към това ни насочва и названието „Хемус“. Вярно е, че това е античното име на Стара планина, но във византийските текстове има нюанси, които в случая са твърде важни. През XI-XII век, а и по-късно, за ромеите Източна Стара планина често е не „Хемус“, а „Зигос“. За Никита Хониат обаче Търново е "... най-красивият и укрепеният от всички градове при Хемус...“, а огнището на въстанието на Петър и Асен отново е "... планината Хемус...“ Плененият през 1195 г. севастократор Исак е отведен от цар Асен "... в Хемус“, т. е. в Търново.

Достигаме до трудния въпрос за ролята на Търново във времето на византийската власт. Парадоксално е, че бъдещата българска столица се споменава по име едва при въстанието на Петър и Асен, но като най-силната крепост от „всички градове при Хемус“. В случая възниква въпросът за мястото на Търново като административен и военен център преди обявяването му за българска столица. През онази епоха византийската административна система търпи трансформация, като в рамките на големите теми се появяват по-малки единици, наричани по традиция също „теми“. Показателно е, че във византийските извори се използва названието „паристрийски градове“. Доколкото Търново в края на XII век е главният от градовете „при Хемус“, логично е да е бил център от подобен характер. При археологически разкопки в Търново са открити печати на византийските аристократи севаст Георги Глава и Кинам, като е възможно вторият да е идентичен с императорския секретар и историк Йоан Кинам. Получаването на писма, скрепени с печатите на столични аристократи, отразява положението на града. Вероятно в Търново са били базирани и местни български въоръжени сили. За това говори името на крепостта Трапезица, един от двата „акропола“ на Търново, което акад. Иван Дуйчев свърза с византийското понятие „трапезити“ - въоръжени пазачи на проход, набирани от местното българско население.

Превръщането на Търново в център на освободително въстание и в българска столица не е случайно. Печенежките нашествия предизвикват миграция на българско население от Североизточна България към Тракия, както и към поречията на Русенски Лом и Янтра. Нарастването на ролята на Търново явно е в пряка връзка с номадската заплаха, включително и с последната „печенежка война“. Конкретно през 1122-1123 г. при евентуалното поражение на византийската армия земите на север от Балкана са заплашени отново да попаднат в ръцете на „варварите“. С други думи, предците ни нямат избор, освен да подкрепят ромеите. От друга страна обаче, и ромеите са заставени от самите обстоятелства да разчитат на местното население и военните сили на българските боляри. Всичко това, макар и десетилетия по-късно, чертае пътя за възобновяването на независимото Българско царство.