По време на криза има взаимно обвързване между политическите и бизнес елити

В обществения живот доминираше първоначално неолиберализмът, а сега - политизираната песимистична носталгия

Колин Крауч е професор от Университета в Уоруик и чуждестранен научен член на Института за социални изследвания „Макс Планк“ в Кьолн. В новата си книга „Постдемокрация“ Колин Крауч твърди, че зад фасадата на силни институции в много от развитите общества демокрацията бива изпразвана от съдържание, при което главните u мероприятия се превръщат в кухи ритуали, тъй като властта все повече преминава в ръцете на елитарни кръгове от богатите делови среди и към една все по-изолирана класа. Днес предлагаме на читателите на „Труд“ откъс от „Постдемокрация“, която вече е на българския пазар благодарение на издателство „Изток-Запад“.

Демокрацията процъфтява тогава, когато за мнозинството обикновени хора са налице съществени възможности да участват - чрез дискусии и автономни организации - във формирането на дневния ред на обществения живот и когато те използват активно тези възможности. Това е един амбициозен, един идеален модел, който почти никога не може да бъде реализиран, но подобно на всеки невъзможен идеал, той задава един маркер. Изключително практично е да се прецени къде стоим по отношение на един идеал, тъй като по този начин можем да се опитаме да подобрим нашето поведение. Съществено важно е да предприемем този подход към демокрацията, а не по-обичайния, който се състои в намаляването на дефинициите за идеал така, че те да съответстват на това, което постигаме реално. Това е пътят на самодоволството, самовъзхвалата и безхаберието относно начините, по които демокрацията бива отслабвана.

Либералната демокрация действа на две нива: формалните избирателни процеси, където обикновено е прието, че правилата за обезпечаване на стриктно равенство сред всички граждани са от първостепенно значение; и неформалния тематичен хаос на дебатите, лобирането, натиска и всичко онова, което се прави, за да се свърже светът на управлението с останалата част на обществото в периода между изборите. Последното е това, което наричаме „гражданско общество“ - сферата, в която социалните движения са активни и където е мястото на народните искания, поддържащи жизнеспособността на демокрацията; но това е и пространството, в което несъразмерното богатство упражнява политическата си власт. В неформалната политика няма гаранции за равенство. Това е една дилема от ключово значение за практиката на съвременната демокрация.

В превъзходното си изследване на финансовата криза от 2008 г. Адам Туз отбелязва как точно година по-рано Алън Грийнспен - пенсиониралият се малко преди това председател на американската Федерална резервна система, който беше контролирал по-голямата част от програмата за финансова дерегулация в САЩ - казва в отговор на въпрос за гласуването в предстоящите президентски избори: „... щастливи сме, че благодарение на глобализацията политическите решения в САЩ бяха заместени в значителна степен от глобалните пазарни сили. Ако оставим настрана националната сигурност, едва ли има разлика кой ще бъде следващият президент.

Светът се управлява от пазарни сили.“ Ако приемем, че Грийнспен не е вярвал, че изборите, макар и повече или по-малко безсмислени, трябва да бъдат премахнати, това е рядък пример на открита пропаганда за постдемокрацията. Самата криза стана ярко потвърждение на значението на взаимно обвързване между политическите и бизнес елити, както и на двата различни начина, по които те подриват демокрацията: първо, в предшествалия кризата процес на лобиране; и второ, начина, по който банковите интереси получиха приоритет след нея. Случаят демонстрира напълно и иронията на неолиберализма: че провъзгласените от него добродетели от разделянето на икономика и политика и важната роля на прозрачността бяха изцяло погазени във флагманския му проект - дерегулацията на финансовите услуги. Най-напред ще изложим основните въпроси, свързани с политическия контекст на кризата, и след това ще попитаме дали това е било нагледен пример за постдемокрация. И накрая, поставянето на въпроса по различен начин - щеше ли една по-силна демокрация да предотврати кризата? - ще ни предложи някои смущаващи отговори.

През последните години в повечето европейски страни, в САЩ и на други места по света възникнаха движения, които изглежда, че споделят голяма част от недоволството от съвременната демокрация, което изразих в „Постдемокрация“: в частност критиките към доминирането на политиката от дистанцирани елити, които като че ли заглушават гласовете на обикновените хора. Това са така наречените популистки движения. Те идват от левия, центристкия и десния политически спектър, но далеч най-важни са онези, разглеждани обикновено като принадлежни към десницата - консервативната, а не неолибералната, защото най-отличителната им черта е да дават израз на носталгията по едно минало, което си отива.

Обичайните политически партии нямат много време за носталгия, тъй като постоянно ни призовават да приемем промяната и това, което те считат за прогрес. Новите консервативни движения запълват оставеното от този процес пространство, възприемайки виждането за едно прекрасно минало - не обезателно историческо - и представяйки го като застрашено от нашествениците в един свят, за който носталгиците мислят, че им принадлежи по право. Нашествениците приемат съвсем буквално формата на имигранти - особено тези от тях, които изповядват религии, сътрудничат и да обединяват елементи от своя суверенитет, а не да се гордеят с националната си обособеност. На новите икономически сили се гледа също така като на разрушаващи старите, познати промишлени отрасли и професии. В друг пример жените са представени не само като нашественици в сферите на дейност, които обичайно са били монопол на мъжете, но и като критици на формите на поведение, за които се счита, че изразяват мъжкото достойнство. Във всеки един случай отговорността за допускането на това нашествие се приписва на либералните нагласи, тъй като либерализмът предполага желание за приемане на разнообразието, а либералният елит бива атакуван, защото поощрява тези нагласи и ги налага на нежелаещите да ги приемат хора с консервативно мислене.

В случая от най-чист вид популистите твърдят, че нямат собствена предварителна програма, а са само рупор на народа. Това е наивен подход, тъй като не е възможно „народът“ да създаде една политическа програма без структуриран дебат и обстойни дискусии.

Десният популизъм представлява, по логиката на нещата, несравнимо най-важния пристан за песимистичната носталгия и понастоящем е най-бързо развиващата се форма на политика. Ирландия и Португалия са единствените европейски страни, в които този феномен отсъства; към момента на писане на настоящата книга той доминира политиката в Бразилия, Унгария, Индия, Италия, Полша, Русия, Турция, Обединеното кралство и САЩ и отбелязва ръст в България, Чехия, Словакия и Словения. В Австрия, Дания, Естония, Холандия, Норвегия и Швейцария през определени периоди той беше или част от правителството чрез партии на малцинството, или поддържаше дясноцентристки правителства, а във Франция се е установил трайно от значително по-дълго време. Неговите сравнително нови партии оказват влияние и върху политиката в Белгия, Германия и Швеция. Движенията му не са свързани с конкретни социално-икономически групи. Голяма част от дебата около тях - както сред съюзниците, така и сред противниците [им] - ги определя като представители на „изоставените“, под което, изглежда, се разбират хора, които вероятно са бедни и маргинализиращи се икономически. Такива хора могат да бъдат приобщени, но усещането за „изоставеност“ често пъти може да се изпитва от хора, които просто са загубили някои предишни привилегии или само си мислят, че нямат привилегиите, на които се чувстват оправомощени. „Песимистичната носталгия“ улавя всички тези възможни варианти, а не само този на жертвите на икономическия упадък. Действително, тъй като по дефиниция политическата десница е антиегалитарно настроена, десният популизъм трябва да дефинира враговете си според критерии, различни от тези за богатството и властта, и вместо това да насочи вниманието към такива групи - започвайки обикновено с имигрантите и другите етнически малцинства, на които се гледа като на застрашаващи позициите - или бившите позиции - на онези, които популистите се стремят да представляват.

През последните десетилетия в обществения живот доминираха първоначално неолиберализмът, а сега - политизираната песимистична носталгия. Социалдемокрацията, левият социализъм, (не-нео)либерализмът и умереният консерватизъм бяха избутани в ъгъла или се опитаха да подражават на всяко едно или и на двете от тези нови явления. Нито неолиберализмът, нито песимистичната носталгия са сами по себе си антидемократични; и той, и тя са легитимен израз на политически ценности и интереси. Той и тя обаче стават въплъщение на заплахите за демокрацията, ако поддръжниците им възприемат определен начин на поведение и ако опонентите им не проявяват бдителност за тези опасности. Интересното е, че тези заплахи са противоположни по вид.