Реймънд Фишер сложи калпак с българско лъвче през 1912 г.

 Не е длъжен да пролива кръвта си за този народ, но е изпълнен със симпатия и ревност да помогне

През октомври 1912 г. бушува Балканската война. Най-българската в новата ни история. За освобождение на единородците, които още пъшкат под гнета на Османската империя. Боец от родното място на Уилям Шекспир също се сражава за справедливата кауза. Реймънд Фишер слага калпак с българско лъвче и постъпва в редовете на Македоно-Одринското опълчение.

Днес в Стратфорд на Ейвън има два музея - на Шекспир и Фишер. Туристите идват в градчето заради световния класик, а покрай него се отбиват и при експозицията за балканския герой.

Реймънд Фишер е роден през 1881 г. Семейно предание твърди, че е далечен потомък на Шекспир. Генеалогичната връзка е чрез бащата на поета, който през ХVI век е кмет на Стратфорд. Тогава някакъв Фишер също работел в общината като писар. Шекспировият отец го уредил на служба, защото били роднини.
Гените са виновни Реймънд отрано да хване перото, вярват неговите близки. През 1900 г. по време на Англо-бурската война момъкът е кореспондент в Южна Африка. Тук заедно с Конан Дойл и българката Екатерина Кукова защитава интересите на Британската империя. Бащата на Шерлок Холмс е лекар в полева болница, а Екатерина е милосърдна сестра. Фишер хроникира бойните действия.

В навечерието на Балканската война журналистът отново е на път. Вестник „Стратфорд хералд“ пише:
„През октомври 1912 г. един изискан англичанин се явява в Главната квартира в българската столица. Той моли да му позволят да се бие на българска страна в освободителната война срещу турците. Не е длъжен да пролива кръвта си за този народ, но е изпълнен със симпатия и ревност да помогне.“

На 2 октомври Реймънд Фишер е зачислен в Пета одринска дружина. С лула между зъбите, карабина през рамо и револвер на кръста тръгва на поход. Минава през Саран бей, Любимец, Мустафа паша и стига Димотика.
Първото сражение на червенокосия доброволец е при Бедикли на 4 ноември. На следващия ден се бие край Софлу, а на 6-и гърми при Дедеагач. В този бой турски куршум отнася горната му устна. Капитан Сотир Атанасов свидетелства:

„Господин Фишер, представител на благородния английски народ в Македоно-Одринското опълчение, взе живо участие в боевете на това опълчение и показа голяма храброст и неустрашимост в боя за завладяването на гр. Дедеагач, би се в първите редове на 2-ра рота от дружината ми и със своя пример на геройство той поддържаше духа на момчетата; ранен, той не напусна дружината, а с хладнокръвие и спокойствие, достойни за отбелязване, в първите редове продължаваше да взема участие в атаката на самия град.“

За проявената храброст Реймънд Фишер е произведен в младши подофицер с длъжност почетен адютант на дружинния командир. С нови пагони на раменете, през януари 1913 г. той е пратен при Шаркьой. Тук положението е много тревожно, но журналистът запазва пословичното английско хладнокръвие. „Захапал късата си лула, Фишер дълго наблюдаваше морето, висотите, войските. Мускул не мръдна по лицето му“, спомня си капитан Иван Стойчев.

Като пламва Междусъюзническата война, руските доброволци напускат опълчението. Те са сърбофили - не искат да се бият с комшиите. Фишер обаче остава под знамената.

Той се сражава при Парадли, Пашаджиково, река Каменица и Повиен. „Тъй могъща Великобритания остава в паметта на хиляди опълченци чрез оня скромен, храбър и жизнерадостен англичанин, който бе дошел от далечното си отечество да пролее, и действително проля, своята кръв за свободата на българите под чуждо господство“, обобщава майор Петър Дървингов.

На 28 юни 1913 г. е сключен унизителният Букурещки договор. „Войната се завърши несправедливо за българския народ и Фишер отнесе в отечеството си дълбока скръб за провалянето идеалите на Македоно-Одринското опълчение“, разказва колегата му по перо Кръстю Станчев.

Реймънд си тръгва като старши подофицер и кавалер на кръста „За храброст“. Той обаче е толкова покрусен, че оставя отличието в София.

В голямата касапница на Първата световна война Реймънд Фишер пак е на фронта. Сега обаче в отсрещните окопи българите са врагове. Довчерашните бойни другари са „на нож“ с англо-френците, без да подозират, че бившият опълченец е между тях. Сред милионите жертви на войната е и Реймънд Фишер.

„Мъртвият не ни е враг“, изповяда Димчо Дебелянов по бранните полета. Случаят с Фишер дописва този стих с особен драматизъм, защото и в живота, и в смъртта той остава приятел на България.

Междувременно Съюзът на Македоно-Одринските опълченски дружества прави отчаяни опити да влезе в дирите на англичанина. Връзка е установена чак през 1936 г. Вестник „Български доброволец“ документира:
„Едва през това лято, когато гостуваха у нас представители на британските бойци, удаде се на управата да узнае адреса на тоя бележит покойник и да препрати веществените спомени за него на домашните му заедно с голямата благодарност за услугите му.“

В пратката централно място заема рошавият опълченски калпак на Реймънд Фишер. „Имаше 2-3 шапки, но предпочиташе българския калпак с герба на опълчението“, отбелязва в спомените си Иван Стойчев. Той заръчва на чуждата делегация:

„Нашето желание е тия вещи и документи да се пазят в неговото семейство или някой музей за вечни времена и да служат като материална връзка между Фишеровци в Англия и Македоно-Одринските доброволци в България.“

Балканските реликви изграждат ядрото на втория музей в града на Шекспир. „Тази малка сбирка ще стане историческа. Тя ще бъде едно от стъпалата за приятелство между българския народ и нашия“, пророкува „Стратфорд хералд“ на 24 юли 1936 година.

Списък на вещите и документите на Реймънд Фишер, дарени от България на музея в Стратфорд на Ейвън

* Униформен калпак със знака на Македоно-Одринското опълчение.

* Орден „За храброст“ - IV степен.

* Царска грамота от 26 септември 1913 г. за правоносене на ордена.

* Свидетелство №1772 за участие в походите и боевете през 1912-1913 г.

* 20 броя от в. „Български доброволец“, посветен на Р. Фишер.