От гледна точка на днешните ни знания няма нито едно сериозно доказателство, че поп Кръстю е предал Левски

Споровете за ролята на поп Кръстю водят дотам, че обвиненията в предателство се стоварват върху Поплуканови

Както отбелязахме в статията в „Труд“ Предаден или заловен? Къкринската Голгота на Апостола Анализи 07:30 21.01.2023 от предишната събота, все още отговорът на въпроса „Кой предаде Левски?“ почти еднозначно гласи: „Поп Кръстю!“ При „изобличаването“ на ловешкия свещеник наред с хаотичните, емоционално обагрени и най-често късни спомени нерядко се поставя акцент и на османо-турското понятие „мухбир“, отнасяно към него в тогавашни документи. На практика обаче думата означава не само „доносник“ и т.п., но и лице, което има официални взаимоотношения с държавната власт. Бидейки наместник на ловчанския владика, поп Кръстю е бил именно такъв, в което няма нищо компрометиращо.

Васил Левски и поп Кръстю Никифоров са се познавали още от Първата българска легия в Белград през 1862 г. Създавайки комитета в Ловеч, Апостола е приемал образования духовник за близък съратник, на когото е гласувано доверие като касиер на структурата. През 1872 г. възниква идеята за издаване на легален вестник, който завоалирано да прокарва идеите на революционната организация. Според историка Младен Стоянов инициативата е на самия поп Кръстю, когото Левски изпраща с препоръчително писмо при Любен Каравелов в Букурещ. Разривът настъпва през лятото на 1872 г., когато след убийството на дякон Паисий именно поп Кръстю е назначен за наместник на владиката Иларион Ловчански. Като човек с по-умерени възгледи той е против възприетата по същото време тактика на т.нар. революционен терор и напуска комитета, което не означава че е издал Левски… Клеветата срещу „българския Юда“ се развихря след Освобождението, когато Марин Поплуканов и Димитър Пъшков стават „силните на деня“ в Ловеч. Намерението на поп Кръстю да се защити с дописка във в. „Марица“ е осуетено. Самата дописка обаче не е „добра реклама“ за разпалените защитници на ловешкия свещеник – обхванат от обида, поп Кръстю на свой ред сипе хули върху комитетските дейци, като изпада и в смехотворна русофилска екзалтация… И не крие враждебното си отношение към бившите си съратници, вкл. към Левски! Ако някой се съмнява в тази оценка, нека прочете самата дописка... Така или иначе, усилията за изясняването на ролята на поп Кръстю са факт много отдавна, а в края ХХ в. ловешкият свещеник фактически е реабилитиран. Разбира се, и днес има автори, които смятат, че обвиненията не са безпочвени.

 Споровете около ролята на поп Кръстю водят дотам, че бумерангът се завръща и се стоварва върху поп Лукан и неговата фамилия! Намесва се и мотивът за злоупотреба с „комитетски пари“, вкл. за изпращани от поп Лукан суми на сина му Марин при заточението му в Мала Азия. Още по-куриозна е тезата за „предателката на Левски“ – Величка Хашнова, дъщерята на поп Лукан, която със сигурност е сред най-верните хора на Апостола. Задействан е прастарият трафарет, че „… е замесена жена…“ Разгорялата се вражда между Поплуканови и поп Кръстю се дължи и на едно конкретно обстоятелство – при разпитите и свещеникът, и Величка Хашнова, е нямало как да отрекат познанството си с „баш комитата“ и да не дадат поне някакви сведения за него. При това според новооткритите документи от османските архиви, както и от разкритията на Димитър Общи и други арестувани, ролята на Левски вече е била пределно ясна за властите. Обективният поглед показва, че нито поп Кръстю, нито Величка, нито някой друг от ловешките дейци е предал Апостола, въпреки че такава си остава все още обичайната „матрица“ в колективното ни съзнание по този болезнен, но и заплетен въпрос. И поп Кръстю, и Величка, както става с повечето от арестуваните след Арабаконашката акция, всеки сам за себе си е знаел какво е признал и какво не, съответно, подозирал е някого в предателство…. Прав е историкът Иван Лалев, че при гузното съзнание на редица ловешки дейци, а и на самото общество, просто е имало необходимост от предател! „Необходимият грешник“ се е оказал поп Кръстю.
 В усилията за реабилитацията на поп Кръстю се стига до отричането на каквито и да било заслуги на фамилията на поп Лукан, а, както стана дума, и до набеждаване в предателство. Нека припомним каква е оценката на проф. Параскев Стоянов, чиято книга „Град Ловеч като център на Българския централен революционен комитет…“ (1901) е истинска „класика“…

Издирванията на високообразования лекар отразяват живата историческата памет, при това авторът е ерудит с аналитична мисъл, както и човек, възпитан във духа на възрожденските традиции. „Трябва да кажа нещо – пише д-р Стоянов,– за това почтено семейство,  дало толкова борци за освобождението и толкова жертви. Това е второто семейство в България, прочуто по своя бунтовнически дух. След знаменитото семейство на Баба Тонка Обретенова от Русе семейството на поп Луканови може да служи за пример по своята преданост на освободителното дело. Поп Лукан Лилов е родом от Тетевен и на седем години се преселил с баща си в Ловеч. Той (поп Лукан) е бил развит човек и е бил даскал и преподавал по български в къщата на метоха /…/, горещ и съзнателен патриот, който се е снабдявал със съчиненията на редките ни стари писатели. Той се оженил за Мария Джанкова от Ловеч. Двамата възпитаваха децата си в български патриотически дух. Често попът им четял страници от старобългарската история. Той винаги е съчувствал на своите синове и сам пострадал от турците…“  И още: „Къщата на поп Лукан на Вароша до черквата „Св. Богородица“, както и къщата на Величка Хашнова (дъщерята на поп Лукан) в същата махала – тези две са главните скривалища на Левски, както и къщата на Николчо Сирков в махалата Дръстени, дето тоже често се е крил Левски…“

 Залавянето на Апостола в Къкринското ханче е разгледано в детайли от проф. Димитър Панчовски, който поставя акцент на едно важно обстоятелство – отделението, изпратено в Къкрина, е от десетина-петнадесет заптиета и не е водено от офицер, въобще от началник с по-висок чин. Съставена набързо от конни заптиета, сред които трима чауши (“старшини“), потерята явно е вдигната по сигнал за „съмнителни лица“. Ако се е очаквало да бъде заловен ръководителят на революционната организация, посочен персонално от поп Кръстю, а и от когото и да било, властта със сигурност не би постъпила така „стандартно“, нали?

Да се върнем към случилото се в ханчето в ранната вечер на 26 декември 1872 / 7 януари 1873 г. Далеч сме от мисълта, че „предателят“ е онзи пийнал селянин, който се е чудел защо не е познал Христо Големия, в когото по неволя се е „превъплътил“ Левски… Засиленото шпиониране в онези месеци и дни обаче е факт, както личи от писмото на русенският валия Ахмед Хамди паша до правителството в Цариград. В ход вече е задействана и операция по издирването на Левски. Къде са шпионирали агентите на властта, ако не по пазарите и особено в кръчмите? И кога езиците и на най-потайните бунтовници се развързват, ако не „на чашка“?! Напълно възможно е във фаталната вечер в кръчмата на ханчето да е имало „очи и уши“ на властта. Предполагаемият доносник не е бил наясно, че „съмнителният“ гост е Левски, ако изобщо е знаел за неговото съществуване... Между другото, това се отнася и за заптиетата от потерята. Така или иначе, достатъчно е било полицията в Ловеч да бъде уведомена за „съмнителни личности“. Разстоянието между ханчето и града е можело да се измине на кон за около три часа. Потегляйки от Къкрина към 18-19 ч., в Ловеч евентуалният „информатор“ е бил към 22-23 ч. Ако приемем, че за събирането на потерята са били необходими час-два и прибавим обратния път до Къкрина, нещата идват по местата си…
Дали заради съмненията на Али чауш, преразказани години по-късно, или поради издайничество от Къкрина, ханчето е атакувано, когато намиращите се в него най-малко са очаквали. В своята книга историкът Веселин Игнатов, който подозира поп Лукан и по-скоро дъщеря му Величка, споделя: „Уви, предаден!“ С не по-малко огорчение бихме казали: „Уви, заловен…“