След залавянето в Къкрина от Ловеч Левски е изпратен в Търново, където е идентифициран като издирвания “главатар на бунтовниците”

Неверни са твърденията, че Левски е отведен в София с малобройна охрана, напротив - конвоят през Арабаконак достига 250 души! 

От Ловеч Левски и задържаните с него Никола Цвятков Бакърджията и Христо Цонев Латинеца “по етапен ред” са изпратени в Търново. Това става през нощта на 28 срещу 28 декември 1872 г. с въоръжена конна охрана от около 20-30 души. След час-два престой в Севлиево на сутринта конвоят е посрещнат извън старопрестолния град от около 200 души конница и два шеркета (пощенски коли, аналогични на познатите ни от киното “дилижанси”), в които са качени Левски и двамата му спътници. Многочисленият екскорт съвсем не означава, че властите са били наясно кой е заловеният в Къкрина, по-скоро е демонстрация на сила пред гражданите на Търново.

Новината за залавянето на един “дякон” е плъзнала из старата столица. Членовете на Търновския комитет обаче не подозират, че става дума за Левски - явно са смятали, че той е в Тракия, затова мислят, че най-вероятно става дума за отец Матей Преображенски. За Христо Иванов Големия, свидетел на въоръжената процесия към търновския конак (днес “Музей на Възраждането и Учредителното събрание”), видяното е гръм от ясно небе! “Излязох ази пред дюкеня на вратата /.../ и като погледнах отдалеч, видях В. Левски /.../ И ази го гледах в очите да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна с глава вместо “добър ден” и с нажалени очи ме погледна вместо “прощавай” и замина колата бързо...” 

В Търново задържаният е обект на определени грижи - повикан е лекарят д-р Стат Антонов, който обработва раната и прави превръзка. Чрез доктора Апостола предава съобщение на своите търновски съмишленици за ставащото. Преди и след полунощ Левски на два пъти е разпитван от търновския мютесариф (областен управител) Али паша. На втория разпит присъстват градският първенец и предприемач Стефан Карагьозов и още един българин, непознат на Левски. Властите полагат максимални усилия да установят кой е заловеният, а според писателя Николай Иванов в случая действа и екип от следователи. Именно те удостоверяват идентичността на арестувания по намиращата се в ръцете им фотография, а вероятно и с помощта на други агентурни данни. За разлика от Ловеч, в областния център Търново е имало професионални полицейски следователи, както личи и от разкритията в Лясковец през лятото на 1872 г. Левски е казвал, че е убеждаван да признае самоличността си от Стефан Карагьозов и “другия българин”, защото нямало смисъл повече да отрича... Най-лесно е да набедим “чорбаджията” Карагьозов (самият свързан с комитетското дело и лично познат с Апостола!) и “другия българин” в предателство. Както изглежда, идентифицирането вече е било извършено, така че подобно обвинение би било крайно и несъстоятелно.

Пред търновския управител Левски се държи със самочувствието на политически лидер, какъвто в същност е. Бидейки добър психолог, бързо се убеждава в консервативните убеждения на Али паша и държи една наглед “антиевропейска” реч, в която се откроява идеята за стопански протекционизъм - същата, развивана от неговия по-млад съратник Стефан Стамболов след Освобождението. Левски обвинява държавата в безотговорно толериране на чуждия капитал, пренебрегвайки законните права на българите в собствената им родина. И упреква властта, че не разбира неговата политическа мисия, нещо повече - заявява, че е смятал да отиде при самия султан с настояването „... да даде на българите, което им е нужно, за да вардят отечеството си да не пропадне, а вие ме направихте, че съм убиец, хайдутин, та ме гоните, додето паднах в ръцете ви. Тъй е моята мисъл и на всичкия народ. Мене като погубите, то ще излязат други, по-много като мен...”

Търновският революционен комитет, обявен през декември 1872 г. за “вътрешен БРЦК”, за съжаление не се оказва на висота, а и предвид екстремната ситуация надали е било възможно да направи нещо по-сериозно. Както с горчивина признава Христо Големия, на свиканото спешно събрание идват единствено Иван Хаджидимитров Заралията и Христо Бунито. “Другите и под земята да ги търсиш, ги няма...”, „... на приказка бяхме много, но на работа малко...” Тримата решават, че след като нямат сили да освободят задържаните, да запалят затвора, с което да предизвикат хаос в града. Наистина, успяват да хвърлят “пачаври, напоени с газ” в конака, но примитивните запалителни “бомби” попадат на “празно място” в двора, с което наивният план пропада. По думите на Големия местните дейци все пак скоро се съвземат и решават да съставят “чета”, с която да нападнат конвоя с Левски при отпътуването му. Надали става дума за оправдание постфактум, защото и в други случаи Христо Големия е действал с въоръжена група съмишленици, вкл. при опита за “дисциплинирането” на Димитър Общи няколко месеца по-рано. Ясно е обаче, че решението си остава в сферата на намеренията, пък и властите изпреварват замислената акция.

В тъмна доба Левски е изпратен за София, а маршрутът е през Севлиево, Ловеч, Плевен, Луковит и Орхание (Ботевград). В Плевен към дотогавашната охрана са привлечени 40-50 запасняци, т. е. общият брой достига 60-70 души.
Прави впечатление, че властите се отнасят с респект към Левски. Явно вече го възприемат не само за “главатар на бунтовниците”, но и като политически лидер на българите. Управителят на Орхание разговаря любезно с него и казва, че го е виждал, без да е наясно с водещата му политическа роля., даже с приятелски тон пита какво е станало с елитния жребец, язден тогава от Левски - “светски” разговор, както днес се обсъждат престижни марки автомобили... Така или иначе, писанията на Любен Каравелов и други съвременници, че Апостола е подлаган на ужасяващи мъчения не отговарят на истината. В поведението на турските чиновници, както е и при разпитите в София, има елемент на прагматизъм - никой не имал ясна представа как ще приключи цялата история и дали някой ден няма да се наложи да се преговаря с Левски на по-високо политическо равнище...

Една от обичайните спекулации, когато става дума за отвеждането на Левски в София, е за “малобройната” охрана, съответно, как неговите съратници не правят и най-малкото усилие да го освободят. Подобни жълти писания са и откровено неверни. На практика транспортирането на “главатаря на бунтовниците” има характер на организирана воено-полицейска операция. Двата шеркета са “обковани с желязо”, подобно на днешните бронирани коли, а при преминаването през Арабаконашкия проход охраната е увеличена на около 250 души конна полиция и войска. Дори разстроените след събитията комитети да се бяха окопитили, фактически е било невъзможно да формират бойна единица, способна да се справи с такава задача. Ще припомним, че Ботевата чета, подготвяна в продължение на около два месеца, е от около двеста души... Властите действат експедитивно, конвоят се движи максимално бързо и най-често през нощта, на крак са вдигнати всички налични полицейски и военни сили по места. Както видяхме от разказа на Христо Големия, дейците на революционната организация са объркани и изплашени, при това най-видните им ръководители са арестувани. В конкретния момент липсва фигура от ранга на Левски, а дори и на Димитър Общи, която да притежава необходимото влияние, знания и воля за решителни действия.

Причините за това са както субективни, така и обективни - комитетската организация е ново явление, повечето от нейните структури са в “младенческа” възраст, съставени от отдадени на делото, но в мнозинството си неопитни дейци.
С това завършваме мини-поредицата за обстоятелствата около залавянето на Васил Левски. Без да “адвокатстваме” на неговите съратници, такава в общи линии е картината на случилото се през декември 1872 - януари 1873 г. В крайна сметка, най-добрата терапия срещу нихилистичния прочит на събитията, жълтите писания и търсенето (на всяка цена!) на “страхливци” и “предатели” е историческата истина.