Българското културно влияние на север от Дунав се засилва след османското нашествие

Северната граница на Второто ни царство е била в Карпатите

Читателите на “Труд” знаят, че в няколко поредни броя представям истинската история на Дракула, набеден за най-прочутия “вампир” в света. Всъщност става дума за влашкия воевода Йоан Влад III Цепеш, живял в средата на ХV в. Това е една героична и драматична епоха, белязана от сянката на страшното османско нашествие. Една след друга губят свободата си балканските държави, сред които и нашата страна.

Преди няколко години историкът Пламен Павлов сполучливо използва израза “България след България” по повод приемствеността на културата на загиналата българска държава към отвъддунавските княжества Влахия и Молдова. Земите на север от Дунав приемат християнството в края на IХ в. в рамките на огромното Първо Българско царство. След неговото ликвидиране в началото на ХI в. от император Василий II Българоубиец те са присъединени към българската Охридска архиепископия, чиито граници съвпадат с тези на погиналата държава.

След възстановяването на Второто Българско царство през 1186 г. през ХIII-ХIV в. влашките земи се намират в неговите предели, а жителите им са под юрисдикцията на Търновската патриаршия. Признатият от римския папа Инокентий III през 1204 г. глава на българската църква Василий е титулуван “примас и архиепископ на цяла България и Влахия”. В църквите на север от Дунав се е служело на старобългарски език и книгите са писани на него и с кирилица. Макар и с половин уста, това положение се признава днес в официалния сайт на Румънската православна църква.

През следващите три века българското духовно влияние върху населението на полунезависимите княжества Влахия и Молдова се запазва изцяло. Когато в края на ХIV в. България е погълната от пожара на османското нашествие, тя е основен културен стълб в Югоизточна Европа. За това е писано много, но аз ще цитирам един от световноизвестните слависти - руския лингвист проф. Самуил Бернщейн.

Ученият описва драматичната съдба на българите, превърнати в безправна рая на султана. “Много дейци на културата и просветата избягали в Сърбия, на Атон, в Придунавските княжества и в други страни - пише той. - Манастирите - културните огнища на феодална България - са били разрушени или превърнати в джамии. Само тук-там в пустинни места се запазили малки скитове, в които трудолюбивите книжовници, въпреки смутните времена, се занимавали с преписването на старите църковни книги, пазели и поддържали в хората православната вяра...” Бернщейн припомня думите на емигриралия в Сърбия виден български книжовник Константин Костенечки, че след разорението на Търновската земя с нейните книги се просвещават околните царства и земи.

По-нататък руският славист описва появата на нови културни центрове като този в Ресава в Сърбия. Там през първата половина на ХV в. идват много емигранти от България и от други поробени от османците райони. Книжовниците следват изцяло създадените от патриарх Евтимий Търновски правила.

Бернщейн набляга особено на българската роля в културата на Влахия и Молдова. “Наред с Ресава, книжно творчество на славянски език започва бързо да се развива в Придунавските княжества и най-вече във Влахия. Още преди загиването на България тук е съществувала славянската писменост, в канцелариите на влашките господари грамотите са се писали на славянски език, в православните манастири са се преписвали славянски ръкописи, необходими за църковната служба. С падането на България ролята и значението на Влахия на Балканите бързо нараства. Расте значението на нейните културни средища, в който се стичали книжовници от България. От ХV в. Влахия става един от главните центрове на културата и просветата на Балканите”.

Тези думи могат да се сравнят само с определенията на друг световноизвестен руски учен - Дмитрий Лихачов. Прочута е неговата дефиниция за средновековна България като “държава на духа”. В своите изследвания той засяга въпроса за Второто южнославянско (българско - Н. О.) влиянието върху руската култура, причинено от миграцията на стотици книжовници на север. Част от тях се задържат във влашките и молдовските манастири, докато други дават мощен тласък на руската култура.

Съвременните изследвания на тези явления допълват картината на българското културно влияние на север от Дунав. Характерен е примерът със светия старец Никодим, напуснал Видин при временната унгарска окупация и основал първите влашки манастири Водица и Тисмана. В един документ от 1374 г. влашкият воевода Владислав I Влайко подчертава, че е изградил манастира Водица със съвета и усилията на Никодим. Същият дарява на светата обител донесени от България богослужебни книги, църковна утвар и свещенически одежди. След като през 1375 г. унгарците завладяват областта, където е разположен манастирът Водица, Никодим основава и другата обител Тисмана, намираща се в района на Карпатите. Посланията на патриарх Евтимий (1375-1394) до него и до влашкия митрополит Антим са важно свидетелство за авторитета на българския църковен глава във Влахия.

През периода на османското робство много влашки и молдовски князе даряват нарочно българския манастир на Атон “Зограф”, който за тях е светиня. А отвъддунавските княжества буквално се борят да получат скъпоценните мощи на светци, съхранявани до края на XIV в. в храмовете на Българското царство.

Така след завладяването на столицата Търновград мощите на св. Параскева (Петка) последователно пребивават във Видин, Белград и Цариград, а от 1641 до днес са в Яш - престолният град на средновековното княжество Молдова, който днес е на територията на Румъния. Останките на св. Филотея пък от Търновград са пренесени във Видин, а после в Куртя де Арджеш, втората по ред столица на княжество Влахия. Вече по време на робството св. Димитър Нови, български отшелник от Басарбово, Русенско, става небесен покровител на Букурещ, а неговите мощи се озовават там след руско-турската война от 1774 г. По този начин божествени пазителки на средновековните столици на Влашко и Молдова са две български светици, а небесен застъпник на днешната румънска столица е отново български светец!

Пламен Павлов обръща внимание на влашката версия на Житието на св. Филотея. Според нея тя е българка, родена в Търновград в началото на XIII в. Става нещастие, при което Филотея загива. Потресен от случилото се, идва самият търновски патриарх. Той започва да изрежда имената на различни български градове, в които светицата би желала да намери покой. Когато споменава Куртя де Арджеш, мъртвото девойче се изправя. Това е безспорно доказателство, че северната граница на Второто българско царство е била в Карпатите и това се е знаело векове след неговата гибел.

Голямата промяна в съзнанието на хората отвъд Дунав настъпва през ХVIII в., когато Влахия и Молдова преминават на пряко подчинение на султана. Той лично назначава воеводите от средите на цариградските гърци-фанариоти. Тогава цялото общество е подложено на масова елинизация, българският език де факто е забранен и заменен от гръцки. Това смазване на изконната аристокрация и интелигенция позволява от селата да нахлуят хора, говорещи на влашки език. Процесите стават необратими, за да завършат през 1865 г. с издигането на угро-влашкия митрополит Нифонт Русайла за първи румънски примас.