Президентски изявления, които ангажират България на международната арена, са конституционно нетърпими

Действащата Конституция е еманация на волята на българския народ да не се допуска отново еднолична власт и недемократично управление

Преди няколко дни в Брюксел президентът Румен Радев направи две изявления с особено значение за външнополитическия курс на България в контекста на най-големия разлом на международната арена в момента – отношението към Русия, като държава-агресор, и към жертвата на руската агресия – Украйна. Обяви, че България щяла да наложи вето върху евентуално решение на ЕС за санкции срещу Кремъл в областта на ядрената енергетика и също, че не трябвало повече да се допуска военна помощ от България за Украйна. Това са изявления със стратегически характер, които могат да имат дългосрочни последствия.

Тези изявления поставят редица въпроси с конституционно значение. Формирана ли е по конституционен ред тази позиция, така че президентът, изпълнявайки своята конституционна функция по представителство на държавата в международните отношения, да я огласява в Брюксел? За съжаление категоричният отговор от конституционно гледище е, че това е еднолична позиция, с която Президентът излиза извън територията на своите правомощия. От гледище на държавността и върховенството на Конституцията, подобни изявления, които ангажират България на международната арена, са конституционно нетърпими. Това е така, защото според българския конституционен модел Президентът няма право еднолично да определя външната политика на държавата, тъй като няма самостоятелни решаващи функции в тази област.

Неговите функции са изпълнителски, защото формирането, ръководството и осъществяването на външната политика Конституцията предоставя на Министерския съвет, който “ръководи и осъществява" външната политика, и на Народното събрание, което задава нейните основни параметри чрез вътрешноправните актове, които приема, чрез международните договори, които ратифицира или денонсира и чрез инструментариума на парламентарния контрол. Неслучайно единственото самостоятелно правомощие на държавния глава, което има външнополитическо съдържание, е приемането на акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната (чл. 98, т. 6 in fine, КРБ). 

Всички останали изрично и изчерпателно посочени негови правомощия в тази сфера имат характер на споделени правомощия, при които се изисква участие на изпълнителната власт и/или на НС. Така например, президентът назначава и освобождава от длъжност българските посланици в чужбина, но само по предложение на МС (чл. 98, т. 6 КРБ). Сключва международни договори, но само след съгласуване с Правителството (чл. 98, т. 3 КРБ във връзка с чл. 9, ал. 1, т. 1 от Закона за международните договори на РБ). Сключените след такова съгласуване договори подлежат на ратификация от Парламента, ако попадат в обхвата на чл. 85 КРБ, а ако не - се утвърждават с решение на Министерския съвет (чл. 15 от Закона за международните договори на РБ).

Няма самостоятелен характер и функцията по представителство на държавата в международните отношения по чл. 92 КРБ. Това е така, защото тази функция се осъществява въз основа на формирана по конституционен ред позиция на България. Именно такава позиция на държавата, а не на президентското ведомство или лично негова, е длъжен да представлява Президентът, съгласно чл. 92 КРБ. Прочее, пропорциите в участието на висшите конституционни органи при формиране на външната политика са очертани и в практиката на Конституционния съд (вж. РКС 11 по к.дело 8/2011). Излизането от тези параметри е нарушение на Конституцията. Нещо повече, подобно нарушение има много по-дълбочинен характер, защото засяга устройствените начала на държавата, а именно, че България е република с парламентарно управление, в която Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика.

Действащата Конституция е еманация на волята на българския народ да не се допуска отново еднолична власт и недемократично управление. Тази воля се корени в поуките от дългия период на не-демокрация - на авторитарното управление в периода 1934 г.-1944 г. и на тоталитарния режим през 1944 г.-1989 г. Тъкмо поради това учредителната власт, материализирана в VII ВНС, което за разлика от днешните висши изборни институции (парламент и президент) имаше изключително висока политическа легитимност, бидейки избрано при активност от 90,79 процента (6 976 620 гласували), възприе модела на европейския републикански парламентаризъм. Постави конструкцията на държавното управление върху равновесно-гаранционен фундамент, който изключва всяка еднолична власт. Така е и в цяла Европа поради същия негативен социален опит - никъде няма президентско управление, а само парламентарно. Дори и изключенията, които са продукт на национална специфика – полупрезидентските режими във Франция и Финландия – имат хибриден характер и отреждат съществена роля на националните парламенти. Затова и на едноличната институция на Президента не е предоставена напълно самостоятелна власт в нито една сфера, освен при действието на аварийния режим, в който навлиза държавата при положение на война или военно положение. Дори и при такава крайна хипотеза обаче, Конституцията предвижда, че мандатът на Народното събрание се продължава ex constitutione, т.е. дори и да е разпуснато, Народното събрание се “възкресява" по силата на Конституцията и действа до отмяната на извънредния режим (чл. 64, ал. 2 КРБ).

Цитираните изявления на Президента в Брюксел са допустими, само ако изразяват формирана по конституционен ред позиция на българската държава. Това означава, например, да има предхождащо решение на МС за позицията на България в рамките на Европейския съвет. За такова решение следва да е информирано Народното събрание (чл. 105, ал. 3 и 4 КРБ). Има ли такова решение? Спазена ли е такава процедура? Щом не са, значи Президентът излиза извън конституционно отредените му правомощия. Нещо повече, самото служебно правителство следва да се въздържа от действия и решения, които ревизират външнополитическия курс, определен от НС и от избраното от него правителство. Това е така, защото правомощията на служебното правителство търпят известни ограничения, които произтичат на първо място от “предназначението му да управлява текущите въпроси на вътрешната и външната политика" (вж. РКС 20 по к.дело 30/1992).

По отношение на оценката за руската агресия и помощта за Украйна има изразена еднозначна парламентарна воля – в декларации и решения на НС. Нито Президентът, нито назначеното от него служебно правителство, което трябва да поддържа текущата политика, имат правомощия самостоятелно да ревизират тази воля, да приемат нови стратегии или политики с дългосрочни последствия. Когато обстоятелствата налагат подобни действия, Президентът е длъжен да потърси съгласието на основните партии чрез консултации. Неслучайно президентът Петър Стоянов стори това при подготовката за въвеждане на валутния борд и подаването на заявление за членство в НАТО – те бяха осъществени от служебното правителство на Стефан Софиянски, но след консултации и при пълен консенсус между основните партии.
Въобще, Президентът няма право на своя ведомствена външна политика, а може само да изпълнява формираната по конституционен ред външна политика на България.