Да бъркаш Преспанския договор на Скопие с Атина с нашия със Северна Македония си е сигнал, че не разбираш нищо по темата

Номинираният за премиер Пламен Николов разкри, че е напълно бос по въпроса за РС Македония

За хубаво или за лошо, не знам, но през годините свикнах да определям отношението си към политиците по тяхното разбиране и поведение по темата за Македония. В това число и най-вече за премиерите на страната ни. Имат ли познания и отношение, имат моята симпатия. Нали все пак става дума за един от най-болезнените проблеми в историята ни, който и днес, в условията на демокрация, продължава да ни тежи. И така все  до момента, в който лъсват празнините в подготовката на въпросното лице, а още повече, когато става ясно, че е ветропоказател и се върти накъдето духа вятърът. Пак казвам – за добро или лошо, като на човек, обсебен от темата, това ми е критерият.

За номинирания за премиер Пламен Николов не трябваше да чакаме дълго. Може да си има други качества, но още в първото си публично представяне в „Панорама“ човекът разкри, че е напълно бос по този деликатен в момента въпрос. Защото да объркаш Преспанския договор на Република Македония с Гърция с нашия Договор за приятелство и добросъседство си е чиста проба гаф, който трудно се прощава. Договорът, който беше подписан през 2017 г. е нашият, докато Преспанският – на следващата година, на 18 юни 2018 г. на брега на Преспанското езеро от премиерите на двете страни Алексис Ципрас и Зоран Заев. Тази хронология е твърде важна защото има сериозен политически пълнеж. Без нашия Договор и Преспанският нямаше да съществува, а днес Република Северна Македония нямаше да е член на НАТО и да има толкова претенции за започване на преговори за членство в ЕС. Да ги бъркаш във времето, да ги смесваш, значи да нямаш понятие нито от единия, нито от другия.

Толкова за Николов. Но неговия гаф ме върна в кореспондентските години за български медии, прекарани в Скопие. Опитах се да си спомня какво беше поведението на премиерите на правителствата ни в годините на прехода към Република Македония. Ето какво изплува в паметта ми:

Покойният Андрей Луканов нямаше време, май и желание да се занимава с Македония, която тогава още не беше обявила своята независимост и суверенитет. Първото демократично правителство на Филип Димитров има историческата заслуга, че България първа в света призна суверенитета и независимостта на новата Република Македония на 15 януари 1992 г. и по този начин откри и трасира пътя на международно-правното ѝ признаване. За този акт голяма заслуга имаше и президентът Желю Желев, но ако ще се спра по-подробно на това, ще навляза в друга тема – тази за ролята на българските президенти в отношенията ни с Република, вече Северна, Македония. А тя си заслужава отделен текст. 

Хибридното правителство на Любен Беров така и не успя да внесе яснота за позицията си към новата държава. Но точно по това време – февруари 1994 г. Гърция обяви едностранна блокада на новата държава. На север Сърбия бе под ембарго на международната общност. Попаднала в клещи,  Република Македония оцеля благодарение на коридора за внос на горива и други стоки през България. Истинска епопея, това бе един период, за който днес мнозина в Скопие предпочитат да не си спомнят.

За Жанвиденовия период не ми се говори – по негово време, през 1995 г. възникна така нареченият „езиков спор“, при това в момент, когато в управлението и на двете държави начело бяха партии, които би трябвало да са партньорски. Някогашният Съюз на комунистите на Македония се нарече Социалдемократически съюз, без да има нищо в платформата си, което да  понамирисва на социалдемокрация. Горе-долу същото положение бе и при нас с БСП. Но „езиковият спор“ блокира за дълги години двустранните ни връзки, в това число и най-вече уреждането на договорната база между двете държави. И досега смятам, че разгарянето и поддържането на този нерационален „езиков“ спор бе добре дошло за правителството на Бранко Цървенковски и на него лично, защото поради липса на договорна база български фирми не можеха да вземат участие в процеса на приватизация, който Цървенковски проведе тъкмо в този период. 

През една студена и зимна февруарска вечер на 1997 г. в Скопие пристигна служебният премиер Стефан Софиянски. В България бе криза, Виденов бе паднал, а местните медии в Скопие вече бяха обявили, че Софиянски идва с молба към Цървенковски Република Македония да отпусне 25 хиляди тона пшеница, за да спаси народа на България от глад. Това беше странно предположение, защото самата Република Македония не може да задоволява нуждите си от зърно със собствено производство и си ги допълва с внос от Сърбия. В късната февруарска доба Цървенковски и Софиянски разговаряха, но така и не стана ясно ние получихме ли тези тонове зърно или не. Дипломати, които присъстваха на този разговор, отричат и до днес, но пък мои колеги журналисти, мине не мине време, току подхвърлят, че ако тогава не е била помощта на Скопие, България щяла да падне на колене. Какво да ги правиш – случаят съдържа в себе си голяма доза пропаганден потенциал, защо да не го използват. 

През есента на 1998 г. на власт дойде правителството на Любчо Георгиевски. Негов партньор в София бе Иван Костов.  Пак ще го кажа, че Георгиевски и Костов създадоха добра лична връзка помежду си, бих казал и семейна също. Костов е критикуван и дори сатанизиран от доста хора и сигурно за това те си имат мотиви и причини. Но Костов се бе превърнал във фактор във вътрешната политика в Скопие. Стигна се в един момент дори да посредничи между Георгиевски и неговия коалиционен партньор Арбен Джафери от ДПА. Костов и Георгиевски подписаха на 22 февруари 1999 г. Спогодбата, с която решиха „езиковия спор“ и намериха формулата за така нареченото македонско малцинство у нас. А по време на бежанската криза през 1999 г. премиерът на България беше този, който отказа да приеме албански бежанци от Косово у нас, но организира лагер в Радуша, който се издържаше от българския бюджет. Тогава подарихме танковете и артилерията, а през 2001 г. македонските полицаи стреляха срещу бунтовниците с произведени у нас патрони.

В края на април 2003 г. в Скопие дойде на посещение Симеон Сакскобурготски. Май такъв възторг от посещението на български държавник до този момент не бях виждал. Премиерът кацна на летището в Скопие, но после кортежът му обиколи цялата република и излезе през граничния пункт Златарево към Петрич. Сакскобурготски отиде до Охрид, видя се там с президента Трайковски, прекара доста време в неформална среда със семейството на премиера Цървенковски, после в Битоля премина през главната улица, сега пешеходна зона „Широк Сокак“. Е, местните хора, вероятно уплашени от това разходката на госта да не се превърне в демонстрация, я бяха организирали в късния следобяд на неделя, в която по традиция тамошните си почиват. И досега чувам, че Симеон е предпочел уморителното пътуване с автомобил из цяла Македония с идеята да види всичко в тази територия, за която дядо му Фердинанд и баща му Борис жертваха политическите си кариери, съдбата на трона и дори живота.

Сергей Станишев ще запомним с това, че по негово време бе връчен проектът за двустранен договор за добросъседство и приятелство, който беше изваден и изтупан от прахта чак през 2017 г. За Орешарски не искам да говоря – една негова несръчна среща в Кюстендил с Никола Груевски бе всичко, което си спомням.
И дойде времето на Борисов. Всички знаем за отношенията му със Заев и докъде двамата докараха отношенията ни. Разлистете „Труд“ и ще намерите каквото ви трябва.