Необходимо е да се разработи и незабавно (в ход) да се приложи концепция за окрупняване на висшите училища
„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” , ректорът на Медицински университет - Варна , ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” който е и председател на Съвета на ректорите, , ректор на Технически университет-София, , ректор на Великотвърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” , , ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, проф. Георги Колев , ректор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", доц. д-р Григорий Вазов , ректор на Висшето училище по застраховане и финанси, проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичният и металургичен университет – София (ХТМУ), и
Днес продължаваме с материал на проф. Стоян Денчев, ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) – София
Същевременно редица ректори на висши училища в страната изразиха желание да участват в дискусията със свои статии. „Труд“ ще ги публикува всяка сряда.
Типичната и същевременно най-разпространена класификация на университетските структури се базира на поредицата от изследователски доклади на фондацията КАРНЕГИ, известни под името CARNEGIE CLASSIFCATION OF INSTITUTIONS OF HIGHER EDUCATION, започнали да се публикуват от 2009 год.
Eдна кратка ретроспекция на проблема от древността до наши дни ни дава основание да опишем следните видове университетски структури:
1. Академията на Платон – център за диалог и критично проучване;
2. Средновековните университети – открити, самостоятелно регулиращи се общности от учени и студенти;
3. Либерален университет на кардинал Джак Нюман – институция за независимо интелектуално самоовластяване;
4. Университет на Вилхелм фон Хумболт в Берлин – насочен към предотвратяване на търсенето на знания, опорочени от социални сили;
5. До 18 век Европейския университет – институция отразяваща Европейските ценности на интелектуалната свобода и липсата на каквито и да са граници в академичната общност;
6. След 18 век и до средата на 20 век университетите са средища за получаване на приложими в практиката знания на основата на АКРЕДИТИРАНА КЛАСИФИКАЦИЯ;
7. От втората половина на 20 век и до наши дни университетските структури се базират не само на идеята за придобиване на знания, но и на СЕРТИФИЦИРАНИ УМЕНИЯ. Във връзка с това, от тук нататък съвременната класификация на университетските структури придобива следния вид:
1. Изследователски университет (Boyer Commission - 1998),
2. Предприемачески университет (Clark – 1998),
3. Електронен (Digital) университет: eCampus (Bode, Borgest, Pongratz, Nikolov – 2007),
4. Отворен университет,
5. Корпоративен университет,
6. Глобален университет,
7. Иновативен университет,
8. Университет 2.0,
9. Франчайзинг университет,
10. Университет за приложни науки ,
11. Smart университет,
8. Глобални образователни алианси – мега-университетски структури, създадени на основата на няколко самостоятелни, но обособени по специфичен начин висши училища (университети, академии и колежи).
Във връзка с горното, тук бих искал да разтворя една скоба, чието съдържание обаче има много важно значение за нашата образователна среда. Както на всички е известно преди около една година(струва ми се, че това беше през април 2017 год.) Народното събрание на Р България прие едни чисто лобистки поправки на Закона за висшето образование, (в това число и тези институциализиращи т.н. изследователски университети – виж т.7а от горната класификация) свързани единствено и само с желанието на един единствен колега, който се оказа много силен в лобирането. Факт е обаче, че ръководството на МОН както се казва навреме „се усети“ и това желание на колегата не можа да се реализира.
И така, по същество: От току-що показаната класификация се вижда, че т.н. изследователски университети са само едно от прагматично обособените наименования на съвременните университетски структури.
Това, че няколко български университета са се нарекли изследователски е добре, но този факт на формално етикиране не внася нова, качествена промяна в структурата на самата институция. С пълно основание и други наши университети биха могли да се нарекат не само изследователски, но и отворени, корпоративни, дигитални, глобални, предприемачески, иновативни или smart. И какво от това? Нима всеки следващ път ще трябва да допълваме съответната законова база? И в крайна сметка какво търсим? Повече от половината от съществуващите български държавни и частни университети биха си „закичили“ не само един етикет, а цялата палитра от изброените по-горе модерни и престижни определения и това формално ще отговаря на техните претенции.
Показаната по-горе обективно съществуваща от древността и постоянно развиваща се класификация на университетските структури в световен мащаб, дава основание да се търси мястото и да се анализира съвременния вид на българската образователна система в областта на висшето образование.
Според данни от Стратегията за развитие на висшето образование в Република България 2014-2020 год. „системата на висшето образование в България обхваща 51 висши училища (37 държавни и 14 частни), в т. ч. 44 университета и специализирани висши училища и 7 самостоятелни колежа. Тази мрежа надвишава значително средните показатели на редица съпоставими като население и територия страни от Европейския съюз.“ Множество обективни фактори влияят на системата за висше образование и те се заключават в следните слаби страни, обобщени от експерти в областта на висшето образование:
- фрагментарност на системата;
- липса на цялостна, научно обоснована визия за развитие на висшето образование;
- липса на баланс между автономията на висшите училища и степента на контрол, упражняван от държавата;
- липса на законови предпоставки за упражняване на ефективен контрол и санкции при неефективно управление и незаконосъобразна дейност на висшите училища;
- липса на съответствие на предлаганото образование и потребностите на пазара на труда;
- липса на баланс между планирането на приема на студенти с нуждите на обществото от тяхната ефективна реализация. Държавата, бизнесът, културната индустрия в страната и пр. трябва да регулират приема на студенти до толкова, до колкото те трябва да знаят от какви специалисти има нужда. Трябва да се избегне възможността България да се превърне само и единствено в донор на чужди университети, тъй като ние имаме традиции в много образователни направления. Тези традиции би трябвало да се запазят и да се развият. От друга страна погледнато, няма лошо в това, децата на България да се обучават в чужбина. Това обаче не трябва да се превръща в процес, който се нарича “brain - drain” (изтичане на мозъци), а в „brain – investment”. Обучавайки се там, младите след това трябва да се връщат у нас. Държавата, а и общините, би трябвало да имат политика в тази насока.
Ние и преди сме предлагали, а и сега подкрепяме последните предложения на бизнеса да се намери действаш механизъм, който да задържа младите хора в България. Какво пречи на държавата например още повече да облекчи финансовите условия за следване в т.н. държавна поръчка, като след това по законов начин да задължи младите хора да работят в България от 3 до 5 години, стимулирайки и потенциалните работодатели да ги наемат. Същият ефект могат да имат и мерки, свързани с ползването на кредите за обучение, които държавата да връща на банките, ако кредитополучателите-студенти се задължат да работят от 3 до 5 години в нашата страна.
В допълнение към тези слабости се наблюдават също:
- усложнени процедури за акредитация и наличие на силно субективни критерии;
- обвързване на финансирането с оценките от Рейтинговата система. В никакъв случай не трябва да се „избутва“ напред тезата, че висшите училища трябва да се финансират изцяло на основата на така нареченото качествено обучение. Какво означава качество? То е свързано с уменията на преподавателите, с програмите на висшите училища, с технологиите на преподаване и така нататък. Ако даден университет се „оценява“ само на базата на Рейтинговата система, то тази оценка е фрагментарна и много условна. Ако според тази система едно висше училище е оценено високо, то следва да се очаква, че за него ще има наплив от студенти. Ако липсва желание у децата да бъдат студенти в дадено висше училище, то това означава единствено и само, че образователния пазар не го признава като качествено. (абсурд е използването на т.н. Рейтингова система като база за финансиране на висшите училища);
- липса на достатъчно стимули за подобряване на качеството на образованието; (в момента в България се правят опити за изкривяване на критериите за оценка на ПРЕПОДАВАТЕЛСКИЯ състав. Без да се отчита основната дейност на преподавателите – ОБУЧЕНИЕТО и извън аудиторната им заетост със студентите, се акцентира върху формални наукометрични количествени, а не качествени показатели)
- остаряла нормативна уредба (Законът за висшето образование е допълван и „подобряван“ повече от 40 пъти) Незабавно е необходимо разработването и приемането на нов Закон за висшето образование;
- съществуват видими с “просто око“ проблеми при прилагането на досегашния ЗРАСРБ и свързания с него Правилник за приложение (очакваме в най-скоро време да проработи „новия“ ЗРАСРБ и тези проблеми да бъдат избегнати);
- налице са трудности при привличане на преподаватели и при стимулиране на развитието им;
- липса на интерес към академична кариера;
- застаряващ академичен състав;
- липса на мотивация и недостатъчно висок социален статус на академичния състав;
- липса на разнообразни източници и механизми за финансиране на висшето образование;
- недостатъчно силна връзка между висшите училища и науката,
- слабо включване на студентите и докторантите в научноизследователска дейност;
- липса на иновации.
На тази основа и с оглед протичащите в страната и в света сложни демографски, финансови, социални и геополитически процеси, е необходимо да бъде преосмислен моделът на функциониране на системата на висше образование в България като цяло и в частност да се разработи и незабавно (в ход) да се приложи концепция за окрупняване на висшите училища в България. Основният принцип при реализацията на тази концепция трябва да се базира върху реалното прилагане в практиката на идеята за диференциране и специализация на различните нива на управление на „новите“ окрупнени университетски комплекси.
В този смисъл разработването на задълбочена Концепция за преструктуриране на българската система на висшите училища, изисква проучване на демографските, икономическите, финансовите и социални условия и потребности в Р България. Самоцелното извършване на реформи обаче, обикновено предизвиква още по-голям стрес в системата и демотивира работещите в нея.
Конкретно, ако се приеме идеята за окрупняване на висшите училища в България ще бъдат необходими политическа воля, обществена подкрепа и дейно участие на самите университетски структури, както и на всички отговорни органи за управлението им.
Този процес, в неговата цялост, ще изисква време, усилия, финансова подкрепа и вероятно законодателни промени.
Преструктурирането може да се осъществи като на първо време броят на държавните висши училища в България се „редуцира, чрез окрупняване, като се запази тяхната автономност“ Тази констатация е в съзвучие с т.н. ГЛОБАЛНИ ОБРАЗОВАТЕЛНИ АЛИАНСИ – мега-университетски структури, традиционно съществуващи и новосъздадени на основата на няколко самостоятелни, но обособени по специфичен начин висши училища (университети, академии и колежи).
Като пилотен проект може да се реализира този, свързан със създаването на НАЦИОНАЛЕН УНИВЕРСИТЕТ ПО КУЛТУРАТА. В рамките на тази окрупнена университетска структура може да се включи Университетът по библиотекознание и информационни технологии, както и още 5 български висши училища.
Структурните и функционалните характеристики на този Модел за окрупняване на български образователни структури могат да се реализират в рамките на съществуващото законодателство. Необходимо е обаче, държавата да поощри този процес, като отпусне допълнително НАЧАЛНО финансиране на всяко едно от АВТОНОМНИТЕ висши училища в рамките на НОВИЯ Национален университет по културата. В тази връзка трябва да се намери и предостави подходяща представителна сграда за най-високото ниво на единното управление на Университета, както и на базата на проект, финансиран по Европейските фондове, да се построи втора, НОВА българска национална библиотека.
Ако моделът за създаването на Национален университет по културата е успешен, тогава може да се премине поетапно и към създаването на другите окрупнени национални висши образователни структури.
След задълбочен анализ на представеното фрагментарно изследване на видовете университетски структури и възможностите за промяна на българското висше образование, чрез създаване на окрупнени образователни алианси, не само хората, които се занимават професионално с управление на образованието и науката, но и българското общество като цяло трябва да приеме новата, спомената по-напред образователна парадигма. И още веднъж да повторим: когато един млад човек излезе от университета не е толкова важно по какви специалности той е акредитиран, а какви трайни умения е придобил в процеса на своето образование, за да навлезе директно в практиката и да работи това, за което е учил.
Положителни примери, свързани с горните предложения могат да бъдат открити както в Европа, така и извън нея. Нима обществото в САЩ и английското общество са загубили от съществуването на Калифорнийския университет (нека вземем за пример Бъркли) и на Университетите в Оксфорд или Кеймбридж ? Съществуването на автономните образователни структури в рамките и под шапката на тези мощни университети, създават условия за успешна образователна и научна дейност в авангарда на световното образование и наука.
Труд
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш