Всеки снеговалеж се превръща в изпитание за съществуването на самата държава

Известно е, че нашите политически хубостници парцелират дори Състраданието. И него успяват някак да разделят на порции – за своите два препълнени черпака, за другите, обикновените български хорица - ако изобщо остане нещичко, то ще е от огризките. Сякаш ще се продънят, ако ги състрадават и тях. Същото се случва, и когато оценяват ексцесиите на словесното варварство. 

Когато Ваня Григорова – Пепеляшката, която за малко не се превърна в Принцесата на скорошните кметски избори - изрече думата „лайномет“, това одраска нежният слух на някои хора, макар иначе те да са пълни глухари за далеч по-съдбоносни неща. За съдбовното повечето от българските политикани имат трайно увреден слух, веднага могат да ти покажат валиден документ, че са инвалидизирани в това отношение. Но „лайномет“ ги впечатлява. 

За същите инвалиди обаче „Бай Хуй“ е напълно приемлива словесна апликация – защото е изтъркаляна от устата на „нашия“ Радан/Кънев.  Това се случи в телевизионно предаване през 2016-а година – тогава Радан се беше изцяло встрастил във въпросния „Бай Хуй“ – по-нататък да го наричаме ЙУХ - и това никак не смущаваше демократичната ни общност. Той така наричаше Бойко/ББ и го правеше толкова вдадено, та човек можеше да го заподозре, че е влюбен във въпросния ЙУХ. 

Според някои автори, в народната словесна практика прозвището „Бай Йух“ се отнася за хора, които не разбират собствената си незначителност и поради това са подигравани. Но при Радан това значение на прозвището сериозно набъбваше и еректираше - до някаква острастеност в политическия противник. 

Въпросната словесна полюция е интересна и от политическа гледна точка – тя нямаше никакво значение за „Бай Йух“ – но пък вършеше добра работа на самия Радан, а и на съмишлениците му. Еротизирането на тяхната идеология не бе лош ход. Още повече, че тъй нареченото „дясно“ само един ЙУХ можеше да го съживи.

По онова време, на Радан се приписваше и друга отдаденост - към напълно свободната употреба на думата „гъз“/моля да ме извините – цитирам.  Ако все още си спомняте, твърдеше се, че тя присъства в негова кореспонденция с партиен другар. По време на демонстрациите през 2016 година тя била изписана и на един плакат: „Гъз, ти си наш'то знаме“. Това бяхме дочакали след четвърт век Мътилка: гъзът като легитимация на Българското Демокрация.

Пак по онова време, президентът Плевнелиев си беше направил селфи с видна компаньонка, която била особено опитна в поглъщането на протеини. На важна длъжност във Военното министерство пък била назначена дама с три регистрации за проституция и пр., и пр.   Ние сме дива държава, политиците ни са още по-диви – но това надхвърляше всяка мярка. Не само са лъжци, не само са некадърници – ами са и арогантни нахалници. 

Гледат ни през Онзи Отвор, там долу – и ни се хилят. Въобразяват си, че Народецът не разбира позорните им сделки – все едно дали са със собственото им минало или със собствения им задник.   Мръсните словесни бомби обаче са нищо в сравнение с неприличието, което ни демонстрират властниците. И институциите като цяло - техният меродавен опит, изковаван през десетилетията, днес е пренебрегван и заменян с капризите и мърлявщината на политически случайници. А те не са в състояние да се справят с нищо. 

Всеки снеговалеж се превръща едва ли не в изпитание за съществуването на самата държава. 

Така беше и преди десетина дни, когато стотици хиляди хора бяха напълно изоставени. И, все едно, че нищо не се случило, подлата памет на властниците вече е изхвърлила мрачните подробности на драмата. И нашите измислени „властелини“ отново няма да се вгледат в пропадането на Другата, Истинската България – клета, измръзнала, обречена - те все нямат време за нея. 

В целия този хаос, премиерът Денков бе представен като герой, като спасител – понеже се отзовал на обаждането на преподавателка от Шуменския университет и разпоредил влак с бедстващи ученици спешно да бъде композиран. И с този банален жест проглушиха ушите на хората. Направил си нещо дребно, защо не се сещаш да поискаш това да не бъде разгласявано – каква е тази алчност за себепоказване?  

Но същият Денков дори не се сети да извади срещу виелиците бронетранспортьорите, които подарихме на Украйна. Тъкмо щяхме да научим, колко са годни и дали наистина са подходящи да сразят руснаците.  Денков никога не би направил нещо подобно - и той е като Плевнелиев, който отиде с бронетранспортьор в удавеното село Бисер – „Щрак, Марийке, на портрет - и веднага след театрото забрави за клетите бисерчани. И двамата никога няма да проумеят, че голяма част от България е един Черен Бисер. 

И друго: може ли да очакваме човек като Денков да се осмели, като румънския премиер Чолаку, да каже на австрийския канцлер Нехамер,  направо да го наругае: „Ти напусни Шенген, върви си, ако си толкова тъп“. Кога български премиер ще прояви такава храброст? Никога, естествено. Нашите властници са си овце, наметнати с тигрови кожи. Светът ги знае като такива, знае ги дори по-добре, отколкото тукашния Народец – който понякога се прави, че не схваща едно или друго, само за да запази нещичко от достойнството си.  Насилена забрава срещу фалшиво достойнство – може ли да се разбере изобщо нещо толкова жалко?

Съмнявам се, Денков да е събрал кураж и да е поискал сметка от своя военен министър: намира ли за редно/законно, съпругата му да е съдружник с шеф на фирма, която ще произведе безпилотни летателни системи за 11 милиона лева. Никога няма да попита, но няма и да му  отговорят – понеже по-скоро Зеленски изглежда като премиерът на военния министър Тагарев.  
Изобщо, както се изразява заместникът на „Бай Йух“ Томислав Дончев – „Гнусно е, обаче ще търпим“. Да, гнусно е, дори е гадно – но, изглежда е и някак вкусно. Интересно, все пак, кое е повече - гнусното или вкусното?  И докато хората на „Бай Йух“ толкова усърдно се примиряват с гнусотиите на кирчовци - за съществуването на които имат вече повече вина и от Радев, и от Херо Мустафа, взети заедно - дават ли си сметка за друго: как гледа Народа на апетита им да сърбат от Гнусното? 

А вече са изсърбали невероятни гнусотии – най-отвратителната от тях е тайният запис от среднощното заседание на кирчовци, в което се говори по умопомрачителен начин за днешните Български Потайности. Този запис е безспорното свидетелство за Българския Провал.  Неоспоримо свидетелство, че в България успешно е осъществен преврат в полза на „паралелната държава“.  И тази гнус също бе забравена – напълно удобно за всички, които се отъркват в политиката.    Среднощната вахканалия на кирчовци е истинският „лайномет“ - срещу законността, публичния морал, политическите нрави и главно срещу надеждите на обикновените хора. Той е поредното доказателство за гигантският произвол, приковал цялата държава към кръста на Позора.