Никога не съм се възползвала от близостта ми с първенците, казва изпълнителката на "Само ти, сърце, си ми приятел"

Благодарение на Мария Петрова старите градски песни продължават своя победоносен ход във времето. Определяна от феновете си за примата на жанра, вече над 20 години тя ни радва със своето изкуство. Има редица награди и медали от различни фестивали, но за нея най-голямата награда си остава любовта на публиката.

Мария Петрова е издала седем албума, записала е над 80 песни, 20 от които нейни авторски. Реализирала е стотици концерти у нас и по света – в Германия, Гърция, Турция, Русия, Словакия, Унгария и др. Пяла е на повече от 10 езика.

- Г-жо Петрова, кой откри таланта ви и даде куража да се развиете като певица?

- Откриха таланта ми рано, пеех народни песни. После спечелих конкурс на министерството на просветата и на 15 години се озовах в София. Учех народно пеене, но дълбоко в себе си усещах, че друг жанр владее душата ми, че други песни и други дрехи по ще ми отиват. И когато, въпреки че спечелих първо място на конкурс в тогавашния Дворец на пионерите, друга замина на мое място на турне в чужбина, се предадох и се върнах вкъщи.

- И какво се случи след това?

- Завърших за педагог във Враца, омъжих се, родих децата. Междувременно бях си забранила да пея цели 15 години, дори изключвах радиото. Накрая не издържах и се впуснах в самодейността, но и там

все трябваше да чакам реда си...

Такова беше времето, а аз искам или всичко, или нищо, какво да се прави – зодия Скорпион. Обичам да си поставям високи цели и да ги постигам.

- Преди да започнете да изпълнявате стари градски песни сте била педагог. На какво учехте децата?

- Основното, което исках да възпитам в тях, е да бъдат добри, уважителни, да не проявяват агресия един към друг. Да спазват морала, етиката и всичко необходимо за един подрастващ човек, който изгражда характера си. И до днес ме срещат мои ученици, прегръщат ме, плачат... значи съм си свършила добре работата. Сега съм щастлива и богата с песните си и почитателите. Чак ме е страх от толкова щастие! Благодаря на Бог!

- Как стигат песните ви до слушателите, освен на концерти и участия?

- Добре че е интернет, който се ползва от много хора в златна възраст, и там могат да чуят песните ми от първите аудиокасетки. Преди три години подготвих нов компактдиск, с който отбелязах 20 години на сцената и 20 години в музикална компания „Пайнер“. Той включваше както добре познати песни, така и съвсем нови мелодии. Този диск беше като музикално продължение на предишния ми албум - „Златните шлагери на Мария Петрова“, който бе селекция на най-доброто от моя репертоар. В осмия си албум включих „Горчиво кафе“ по стихове на Смирненски и „Де е България“ по стихове на Вазов. Мисля, че слушателите ги оцениха. Включих и няколко мои нови авторски песни като музика и текст. Почитателите ми знаят, че голяма част от песните ми са мое дело. „Червена роза“, „Съдба“, „Танго последно“ - все емблематични за мен песни.

- Дала сте нов живот на един от емблематичните стари градски шлагери - "Само ти, сърце..."

- Аранжиментът е на Светослав Лобошки, с когото работя успешно повече от 20 години. Леко промених текста, но това е моя запазена марка, винаги гледам да дам на една песен нещо от себе си и мисля, че се получава. "Само ти сърце..." бе изключително добре приета.

- Определят ви като примата на старата градска песен. Тежка ли е короната и какви са нейните плюсове и минуси?

- Би било неестествено, ако не си призная, че ми е приятно да чувам ласкави думи за мен и моите песни. Плюсовете са стимулът да продължаваш да твориш и да заслужиш тази оценка. А минуси - точно в моя случай няма.

- Какво е мястото на старите шлагери в наши дни?

- Те винаги са имали място в живота на българина. Самият факт, че

„Пайнер“ вече 22 години издава мои албуми

и песни, снима клипове и документални филми за мен ми говори, че жанрът има своята вярна публика. Щастлива съм, че дискът ми „Златните шлагери“ присъства над година и половина в класацията на „Пайнер“ за най-продавани албуми.

- Пяла сте неведнъж пред Тодор Живков. Какви спомени пазите от срещите си с него?

- Той беше много внимателен, учтив и бих казала притеснителен мъж. Никога няма да забравя първата ми среща с него – 9 декември 1977 г. Тогавашният шеф на културата в Ловеч – Христо Хараланов - ми се обади и съобщи, че ме канят на празник, на който ще присъства и Първия в държавата и са поканени много изпълнители от целия регион – на фолклор, опера, естрада и др. жанрове. Тогава още работех като педагог, но бях известна с майсторските си изпълнения на фолклор и шлагери на различни чествания и събирания.

От мен се искаше да представя няколко народни песни, но когато предварителната комисия ме прослуша и им представих и руски мелодии, те единодушно се съгласиха да представя и тях. Живков много хареса изпълнението ми на „Тодоро ле, казанлъшка ябълко“ и винаги след това ме канеха да му я пея при всяко негово идване в Ловеч.

Но да се върна на въпросната паметна за мен вечер. След като започнах изпълненията си, в даден момент доближих към него и той ме погледна, усмихна ми се и това за мен бе една покана за танц. Стана и тръгна към мен. Прошепна ми на ухото, че ми се извинява, че не танцува много добре и беше видимо притеснен. Каза, че може да ме настъпи. (Смее се.) Моето сърце щеше да спре, но не ми личеше. Танцувахме валс, мина прекрасно. След танца тогавашния кмет на Ловеч - Пантелей Димитров - дойде и ми каза: „Мария, слез на земята“. (Смее се.)

По време на танца Живков ми сподели, че е силно впечатлен от изпълнението ми и ме попита: „Имате ли нужда от нещо?“ Имах нужда от много неща, като всеки човек, но тактично отказах и благодарих за уважението. След време се замислих и осъзнах, че точно по онова време се раздаваха апартаменти, коли и какво ли още не на дейци на културата. Това беше в неговите възможности, но той предложи помощта си много тактично и на ниво.

- Не е тайна близостта ви с Н.В. Симеон Сакскобургготски – откога датира познанството ви?

- След като през 1995 г. излезе първият ми албум „Пред камината“, ние с моя акордеонист Нааби Али решихме да го изпратим на Негово величество, заедно с един плакат, до Испания. А да имаш плакат по онова време беше трудно и голям лукс. Не очаквахме никакъв отговор, но останахме впечатлени, когато в пощата ми пристигна отговор, който не беше служебен, а бих казала доста личен. В него собственоръчно бе написано, че благодари сърдечно и е силно впечатлен от мен и моите песни. Няма да забравя колко бях изненадана от красивия и четлив почерк и специалното внимание. В писмото имаше прикрепена фотография на първата му внучка - той я държеше в ръце, а тя - едва на няколко месеца. Много лична и мила фотография. Оттогава

досега си кореспондираме със Сакскобургготски

и се поздравяваме за всички големи празници. Никога не ме е пропуснал и забравил нито за Коледа, нито за Великден или за мои лични поводи. Уважавам го и ценя страшно много.

- В предварителния разговор споменахте за срещите ви с Бойко Борисов.

- Пях по покана на шефа на „Лукойл“ Валентин Златев на семейно тържество, честване на юбилей на баща му - аз, Веско Маринов и Данчето Христова. Когато изпълних „Иди си, есен“ баща му през цялото време ми държеше ръката. Иначе започнах участието си както винаги с моята емблема „Червена роза“. Хванах с едната ръка микрофона, а с другата фустата и тръгнах из залата. В един момент видях пред себе си мъж, който слушаше и гледаше много внимателно и съсредоточено. Беше с пура в ръка. „О, Боже – та това е Бойко Борисов!“ Разпознах го след няколко секунди и не успях да прикрия лекото си смущение. Не очаквах да го видя. Той реагира с голяма усмивка и видимо ме подкрепи. Вечерта премина с много песни, танци и емоции.

- Какъв бе първият ви хонорар?

- Първият си хонорар получих на 19 години, когато бях заместник детска учителка. Спомням си, че след като директорката на детската градина чу песента „Тиха вечер е край Волга“ в мое изпълнение, бе толкова впечатлена, че ми подари златните си обеци. Така едни

златни обеци бяха първият ми хонорар

Бях смутена и отказвах, но тя бе много настойчива и каза, че ми ги дава от сърце.

- Пеете по стихове на Иван Вазов, Христо Смирненски, Пейо Яворов, Ран Босилек – риск ли е това?

- Риск е за този, който не е сигурен в себе си и възможностите си. Аз съм разбрала отдавна коя съм и какво мога – публиката ми даде тази оценка и стимул. Именно затова съм включила в репертоара си и издала в албумите си „Де е България“ на Вазов, „Горчиво кафе“ на Смирненски, „Я, кажи ми, облаче ле, бяло“ на Ран Босилек и „Поглед прощален“ по мотиви на Яворов. Това са гениални и велики български поети, които са надминали своето време и ще останат завинаги в историята. Не виждам нищо лошо в това който и да е изпълнител да пее по техни стихове, но стига крайният резултат да е на ниво и успешен.

Тук е моментът да спомена, че единствено аз съм записала и издала „Ако зажалиш някой ден“ във вариант с руския текст на Булат Окуджава. Автор на българския е Магда Петканова, която е написала и „Гурбетчия“. Тя също е неизменна част от репертоара ми. За повечето хора е моя визитка, но мисля, че делят първото място с „Червена роза“. И двете са еднакво обичани и популярни.

- Пяла сте в повече от 10 държави, кои са най-ярките ви спомени от задграничните гастроли?

- Пазя топли спомени от всичките ми задгранични гастроли. Един от най-ярките е първото ми стъпване на московска сцена. Друг паметен момент за мен е гостуването ми на фолклорния фестивал на балканските народи в Истанбул. Там изпях и песента за Кемал Ататюрк. Тя ми донесе титлата „Почетен приятел на Истанбул“. Едната част от публиката скандираше „Донна Мария“, а другата „Чок гюзел“. Изключително добре бе прието и изпълнението ми на турската стара градска песен „Ела на моя гроб и донеси една червена роза“. На сцената по време на изпълненията ми се качи тогавашният министър на туризма в Турция – д-р Мете Тан, и с него танцувахме ориенталски танц. Жена му беше седнала най-отпред и гледаше внимателно...

След това един от местните търговци ме покани в златарския си магазин на Капалъ чарши и ми каза: „Всичко, което ти хареса, ще бъде твое“. Онемях! След много настояване от негова страна си тръгнах със златни пръстени, няколко синджира и други накити. Типично за скорпионската ми зодия, не ги взех като подарък, както той настояваше, а заплатих макар и символична сума.

- Плашат ли ви самотата и годините?

- Най-малко съм самотна, когато съм сама. А годините не бих искала да се върнат. Какво значи години? Аз просто не ги броя. По-важно е как се чувстваш. Банално е, но годините не ме плашат. Не ги усещам. А казват, че за самотата са нужни двама – ти и някой, който да ти липсва. При мен няма такова усещане! Аз съм си самодостатъчна.

- Вашето пожелание към читателите ни в навечерието на Нова година?

- Пожелавам им здраве и кураж в тези трудни години.