Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944-1991 г.

Сред новопристигналите се откроява студентът Методи Калкашлиев от Струмица

Важно е сътрудничеството с хърватската емиграция, която също се бори за освобождение от режима в Белград

През 1963 г. югославският диктатор Тито се готви да посети Бразилия. За негова изненада в страната се развива мощно движение срещу тази визита. Македонските българи край Амазонка също дават своя принос за тази съпротива. До този факт се стига, след като в началото на 50-те години към Бразилия се насочва втората българска заселническа вълна, формирана главно от бежанци от югославска Македония. Първата информация за такава група е от август 1951 г., когато 50 души са настанени в бежански лагер край Рио де Жанейро. Те веднага се самоорганизират и установят контакт с македонското освободително движение.

Сред новопристигналите се откроява студентът Методи Калкашлиев от Струмица. Той изпраща писмо до редакцията на вестник „Македонска трибуна“, в което описва страданията си преди да избяга от Югославия: „Затворите - живите комунистически крематориуми - ечат от болезнени стенания. Новата червена вълна е окончателно разлята из цялата родна земя. Но поробителят не остана без съпротива. Той я срещна отначало в будната интелектуална младеж, която взе славното знаме на Илинденци от своите бащи“.

Калкашлиев се отличава с организаторски способности и много скоро успява да привлече около 250 от новопристигналите бежанци. Една жестокост на титовата власт в Македония ускорява събитията. До Бразилия достига трагичната вест, че през нощта на 11 срещу 12 август са заловени, а след двудневни изтезания са убити хладнокръвно край Струмица петима студенти, противопоставяли се на югославския режим.

Спасилите се в Бразилия македонски българи се събират на 1 декември 1951 г. в Порто Алегре и основават комитет, който изразява желанието си да стане част от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, намиращи се под идейното ръководство на Иван Михайлов. Избрано е името „Струмишката петорка“, с което се заявява, че жертвите на новото поробване на Македония няма да бъдат забравени. Структури са изградени също в Куритиба, Понта Гроза, Сао Пауло, Паранагва и Рио де Жанейро.

Председател на организацията става Коста Хаджимишев, който независимо от младата си възраст е минал през затвори, заточения и преследвания на титовата власт. За организационен секретар е избран Любен Топчев, също развивал нелегална дейност и преследван в Югославия и брат на убития струмишки студент Стефан Топчев. Методи Калкашлиев пък е определен за външен секретар.

Новопристигналите македонски българи в Бразилия веднага се заемат да изпълнят своя дълг. Седем от тях се свързват с други свои сънародници от Нова Зелания, Канада, САЩ и Германия, общо 26 души, всички репресирани студенти, и решават да изпратят меморандум до ООН, в който да опишат тежкото положение в Македония под сърбокомунистическото иго на Тито и да апелират за международна намеса. Този документ, изпратен на 20 октомври 1953 г., и днес има своето значение на основно свидетелство срещу македонисткия режим. В него се казва: „Ние, долуподписаните студенти от Македония, между които има някои, които напоследък избягаха от оная част на Македония, която е под югославско управление, Ви молим да обърнете Вашето просветено внимание към непоносимите условия, под които населението изобщо и специално студентите, живеят в Македония под югославско управление“.

В меморандума са описани и страданията, на които са били подложени: „Страшни факти ще бъдат изнесени, ако една комисия от страна на ООН предприеме разследване на онова, което става в затворите и концентрационните лагери в Македония под югославско управление. Болшинството от затворниците бяха третирани с неописуем садизъм. Много от тях, макар да не бяха осъдени на смърт, загинаха поради бруталните мъчения. Други сложиха край на живота си чрез гладна стачка... Уви, безполезно е да се подчертае, че всички осъдени и наблъскани в лагерите хора биха били намерени за невинни от кой да е съд в страна, където има безпристрастни съдилища“.

Изнесените факти имат силен отзвук по света. Вестници като „Спрингфилд дейли нюз“, „Спрингфилд сън“, „Торонто дейли телеграм“, „Ил секоло д‘Италиа“, хърватското емигрантско издание „Даница“, словенското „Словенска държава“ и др. през ноември и декември 1953 г. публикуват материали за кървавия режим на Тито в Македония.

Излизащото в Аржентина хърватско списание „Глас Св. Антуна“ пише, че в меморандума, „подписан от тридесет македонски студенти, най-нови бежанци, се изнасят страхотните патила на македоно-българския народ в сегашна комунистическа Югославия“. Интерес към проблемите започва да проявява и пресата в самата Бразилия. Вестник „Фанфула“ в Сао Пауло на 12 и 13 ноември и „Диарио де нотисиас“ в Порто Алегре на 29 ноември публикуват големи откъси от обръщението до ООН.

С проявите си и разпространяването на материали за Илинденско-Преображенското въстание, траурния ден на Македония 11-и ноември и др., местните македонски българи непрекъснато подхранват интереса на медиите. Тази тяхна дейност тревожи югославското посолство в Бразилия. Още през ноември 1953 г. югославската дипломация се опита да внуши на бразилските власти, че убийството на сръбския активист Бранко Иванич е дело на българските комити. Проведеното разследване обаче отхвърля тези обвинения и става ясно, че това е югославски опит за отклоняване на вниманието. По този повод Македонската патриотична организация в Бразилия излиза с позицията, че „тоя факт показва, че както убийството, така и появилата се кампания против македонските българи, са предварително планирани от някоя централа, която има за цел да злепостави Македония и нейната борба. А такава централа не може да бъде друга освен сръбска“.

В своята борба македонските българи в Бразилия не са сами. Местни бразилци като професорите Антонио Пиза и Далмо Матос пишат пламенни статии в защита на потъпканата правда. В бразилските вестници „Фоля де маня“, „А газета“ и др. често пъти се публикуват репортажи и снимки от патриотичните прояви на МПО „Струмишката петорка“.

Особено важно е сътрудничеството с хърватската емиграция, която също се бори за освобождението на своята родина от режима в Белград. Така на 1 май 1954 г. в местността „Жатваре“ край Сао Пауло се провежда първият хърватско-български пикник. На него е заявено, че „нашата съдба е предопределена да бъдем заедно на едно и също бойно поле, рамо до рамо, докато извоюваме идеалите си - свободно и независимо Хърватско и свободна и независима Македония“.

Едно събитие през 1961 г. предизвиква огромно възмущение сред бразилската общественост. На 30 октомври югославски агенти извършват нападение в Сао Пауло на хърватката Анка Зубич - Йелек. Направен е опит да бъде отвлечена, а също така да се открадне архива на дружеството „Бразил - Кроасиа“. Това мобилизира местните хървати и македонски българи и те започват организирана кампания срещу планираното за следващата година посещение на Тито в Бразилия. Надига се вълна от протести, но особено силно е недоволството в Рио де Жанейро и Сао Пауло. Губернаторите на двата щата уведомяват федералното правителство, че югославският диктатор не е желан и не могат да гарантират сигурността му. Сблъскало се с обществената съпротива, бразилското правителство не отменя, но съкращава посещението. Изненадата на Тито е огромна, когато вместо радостни посрещачи, се сблъсква с полицейски кордони. А от 500-членния бразилски сенат, 400 души отказват да присъстват на речта на Тито.

Македонските българи в Бразилия изпълняват блестящо своя дълг. Можем само да съжаляваме, че българската дипломация продължава да не се интересува от документите, които те са ни оставили. А те са силни съвременни аргументи в подкрепа на българската кауза в Македония.