Нашето общество все по-дълбоко затъва в  неспособност да изгражда национално съгласие

Улицата не може да създаде конституция, защото тя не търси баланс и съгласие, а налагане на възгледите на една част от обществото на всички останали

Създаването на конституция не се свежда до съчиняването на членове и алинеи или до адаптирането на чужди образци. Не е просто правна техника, а още по-малко - занимание за лаици или дело на народните маси. В демократични условия писането на конституция е сложен и елитарен процес, в чиято дълбока същност стои търсенето и намирането на максимално възможния баланс и съгласие между разнородните и често противостоящи ценностни общности, които съставляват нацията. Баланс и съгласие не само по институционалната конструкция на държавната власт, но и по ценностния дизайн, който би позволил на обществото да живее заедно, за да живее по-добре. Улицата не може да създаде конституция, защото тя не търси баланс и съгласие, а налагане на възгледите на една част от обществото (често неособено голяма) на всички останали. Улицата може само да алармира за проблеми, на които трябва да се търси конституционно решение. Но те трябва да се сложат на масата на големия конституционен разговор, който може да се води само от онези, които владеят езика на конституционализма и държавността. Стихийните граждански усилия, когато става дума за подобни фундаментални теми, са път за никъде.

Основният закон, като философия и посока за развитие, винаги е дело на първенците в обществото - политически представители, водещи експерти, лидери на обществено мнение. За мнозина подобни констатации звучат еретично и дори кощунствено - как така гражданите да не могат да създадат конституция, а това да е по силите само на елита. Но реалността е безпрекословна. Обикновено под невярно обобщителното "гражданите" се крият само отделни по-шумни групи, които обаче не са достатъчно представителни за обществото. Това обрича изначално на неуспех стремежът им към обществена промяна, защото вместо да потърсят диалог с другомислието, те се опитват - типично за либерал-прогресисткото мислене - да наложат като единствено валиден техния възглед и начин на живот. 

И за да не се връщаме към примери от по-далечната история, нека погледнем най-скорошните опити за създаването на конституции от "гражданите", т.е. от народните маси - в Исландия и в Чили. И по-точно - провалът на тези опити. 
След световната финансово-икономическа криза през 2008 г. в Исландия, която беше ударена особено силно от банкови фалити и дългове, избухна справедлив обществен гняв. Напрежението прерасна в отрицание на съществуващия конституционен модел. След предсрочни парламентарни избори управлението пое лява коалиция, състояща се от социалдемократи, евросоциалисти и "зелени", които от своя страна бяха конгломерат от троцкисти, маоисти, еколози и ЛГБТ-активисти. Те решиха да учудят света с поредната левичарска утопия - да преформатират по свой образ и подобие цялото общество чрез конституция, "написана от народа". За целта бяха излъчени на случаен, лотариен принцип 950 души от всякакви прослойки и социални групи, които някак си сглобиха 700-странична чернова за нова конституция на Исландия. След това измежду 522 кандидати - обикновени граждани, а не политици - беше избран 25-членен Съвет. В него влязоха лекари, художници, рибари, домакини, инженери, пенсионери и др. Задачата на този "народен орган" беше да изготви окончателния проект за основен закон. Като се има предвид, че населението на Исландия наброява колкото жителите на Пловдив - около 360 хиляди души, въпросните "народни органи" бяха достатъчно широко представителни. Но в процеса бяха включени и всички желаещи - в страница във Фейсбук всеки исландец можеше да дава предложения за конкретни текстове. Така бяха получени повече от 600 предложения. Прогресисти и либерали по целия свят тържествуваха заради исландската "иновация", лееха се развълнувани репортажи как това било "Демокрация 2.0", сиреч технологична революция в политиката. Милениали въздишаха по "първата конституция,  създадена с крауд-сорсинг (crowd-sourcing)", т.е. чрез пряко ангажиране на народните маси не само в принципното одобрение на проекта, но и в самото му изготвяне. И въпреки че в крайна сметка беше сглобен някакъв проект, който дори беше подкрепен от консултативен референдум през 2012 г., до гласуване и приемане на "народната конституция" така и не се стигна. Парламентарните избори бяха спечелени от политическите сили, които опонираха на конституционния проект и съвсем закономерно те го пратиха във фризера на исландската политика. Сред причините за този провал беше радикално левият уклон на конституционния проект, чиято философия не беше резултат от изграден обществен консенсус, а беше налагана само по пътя на аритметичните мнозинства и фейсбук-тълпите. Няма как да разчиташ на успех в демократични условия, ако искаш да налагаш на всички своята едноцветна и радикална визия за живота.

По същия начин приключи и злощастният опит на радикалната левица в Чили да изработи и приеме нова пост-Пиночет конституция. След силни студентски и антиправителствени протести през 2019 г. се стигна до избирането на Конституционно събрание. В него обаче инерцията на уличните протести избра главно радикални левичари, "зелени" активисти, младежи, които никога не са се занимавали с политика. Нещо като чилийски аналог на нашите кирчовци и тяхната злополучна "промяна". Но подобна конфигурация не отразяваше ценностната и политическа мозайка в чилийското общество.

Такъв беше и проектът за конституция, който изработиха - "най-прогресивната конституция в днешно време". Включиха в нея повече от 100 конституционни "права" - световен рекорд. Повечето от тях плод на болни левичарски фантазии. Като например - признаването на "конституционни права" на природата и на "съзнателните животни". Вместо изграждането на ценностен консенсус в обществото, който да бъде закрепен на конституционно ниво, чилийските милениали агресивно се опитаха да наложат на всички своя мироглед за джендъра, да конституционализират истериите на климатичните паникьори и парадигмата на "зеления комунизъм", че светът не е антропоцентричен и следователно заради няколко популации с буболечки, например, държавата следва да е длъжна по конституция да спира строежа на магистрали и други инфраструктурни съоръжения, които повишават качеството на живота на хората, и изобщо - да се отказва от развитие  уж в името на природата. Въобще - всичко по левичарския конспект. И резултатът не закъсня. На проведения само пред няколко дни, на 5 септември тази година, национален референдум, конституционният проект беше отхвърлен с внушително мнозинство - 62:38. Защото общественото мнозинство в Чили иска промяна, но не иска една част от него да налага безапелационно своите радикални ценности и разбирания на останалите. 

Защо се спирам, макар и само схематично, на тези примери ли? Защото нашето общество все по-дълбоко затъва в подобна неспособност да изгражда национално съгласие, включително от конституционен ранг. Общественото мислене е в плен на политическото сектанство - всеки се е окопал в своя периметър и претендира, че е носител на единствената и върховна истина, в която трябва силово да бъдат въведени всички останали. Докато е така, път напред за нас, като нация, няма да има. Защото успешните нации се градят върху споделени ценности, а не върху партийни устави и униформени идеологии.