Защо точно сега и защо точно когато Париж е начело на Съвета на ЕС?

Още месец остава до крайния срок, в който трябва да решим ще пуснем ли Северна Македония и Албания към ЕС, както се очаква

Улавям се, че за втори път в един сравнително кратък срок посвещавам текст на предположенията, че френското председателство на Съвета на ЕС може да стане теренът, върху който да бъде намерено решение на спора между България и Северна Македония.

Обяснявам си го със завишените очаквания, които намират място в публичното пространство, до края на месец юни 2022 г., когато Париж ще предаде щафетата на Прага, наистина страната ни да вдигне ветото над старта на преговорния процес на Скопие. И на Тирана, разбира се. Веднага бързам да заявя, че не вярвам на думите на премиера на Албания Еди Рама, които били казани на среща с българския европратеник Ангел Джамбазки, че ако Северна Македония не получи „зелена улица“ за своя път към пълноправно членство, в Тирана щели да поискат да бъдат отделени от съседите си и сами да продължат напред. Джамбазки информира за това намерение на Рама по време на много съдържателната дискусия, проведена в Пресклуба на БТА в Скопие под надслов „Български гласове за Европа“. Европратеникът се включи онлайн от София, съобщавайки, че има добра новина - Албания тръгвала сама.

Доколкото това е наистина „добра новина“ не съм сигурен, но наред с другите съображения „против“ добавям и свое. Това е опасността от радикализация на албанския етнически елемент в Северна Македония, за който членството на страната в Евросъюза е стратегическа цел в интерес за всеки албанец, независимо къде живее той. Ако в Северна Македония има общност, която най-много иска страната да стане пълноправен член на европейското семейство, това е албанският етнически и политически фактор. Неведнъж сме чували или чели изказвания на общественици или партийни лидери и политици албанци, че тяхното европейско бъдеще не бива да става заложник на „вътрешнобългарския“ спор между София и Скопие. Същата теза се защитава и в Тирана, което не бива да изненадва никого. Политиците албанци от Скопие, Прищина и Тирана са си „плюли в устата“, както се казва.

Не вярвам на Рама, че е искрен когато казва, че иска отделяне от Северна Македония. Като трикратен последователен премиер на страната си той е доказал, че е прагматичен и практичен държавник и поради това много добре знае, че първо, от Брюксел няма да приемат тази идея, второ, че ако тръгне сам, ще срещне много повече препятствия и ще се сблъска със ситуация, в която проблемите ще бъдат много повече от ползите, и трето, какво ще кажете за второто?

…Когато преди около две години в телевизионно предаване изразих предположение, че няма да има решение на спора между нас и Скопие поне до френското председателство през първата половина на 2022 г. и че този термин ще бъде първият, в който ще има надежда за изход, водещата ми даде да разбера, че не вярва никак на думите ми. И то не си беше за вярване. Предстояха председателства на ЕС на Германия, на близката до Скопие Словения, кое от кое по-амбициозни, а вие ми говорите за някаква далечна 2022 г. Край Вардар все още премиер бе Зоран Заев, току-що за президент бе избран Стево Пендаровски, в София всичко зависеше от Бойко Борисов, пръв приятел и другар на Заев. Защо трябва да се чака Париж да поеме ротационното председателство на Съвета на ЕС, та Северна Македония да проведе първата междуправителствена конференция с ЕС и да стартира преговорния процес за членство. 

Това написах за „Труд“ преди няколко месеца. И не само водещата на телевизионното предаване остана учудена. Много мои приятели и колеги се обадиха да ме питат откъде накъде тъкмо при Макрон ще бъдем докарани дотам, че да пуснем Северна Македония. Нали същата пролет във Франция предстоят президентски избори, все още не е ясно, дали Макрон ще иска втори мандат и дали ще успее да го спечели. Пък и у нас ситуацията беше неясна, предстояха протести, дойде пандемията, служебните правителства, трикратните парламентарни избори. Няма ли да им отворим вратата при германското председателство и ще скършим хатъра на отиващата си Ангела Меркел? Или пък на словенците, които си имаха свои аргументи да натискат за промяна на позицията ни. Дали заради общото си минало с днешна  Северна Македония в СФРЮ, дали заради някакви други, по-нови аргументи, но и там, в Любляна предстоеше да има среща ЕС-Западни Балкани.

Нямам самочувствието на политически оракул, но пък се оказа, че тъкмо френското председателство според някои било едва ли не орисано да реши спора за старта на преговорния процес на Северна Македония. В споменатата вече дискусия на БТА посланикът на ЕС в Скопие Дейвид Гиър също даде да се разбере, че тъкмо в рамките на френското председателство Албания и Северна Македония трябва да проведат първата си междуправителствена конференция.

Няколко фактора допълнително оцветяват очакванията. Първо, още от началото на годината новият ни премиер Кирил Петков се закани в рамките на шест месеца да отпуши тапата в диалога ни със Скопие. Шест месеца са си точно времето на френското председателство. Все повече стават сигналите, че Петков е поел някакъв ангажимент да реши въпроса тъкмо когато Париж дърпа конците в брюкселската администрация. Сега щял да ходи там и да се вижда с Макрон, като щял да му предложи българските искания към Скопие да бъдат вписани в преговорната рамка и по такъв начин да станат искания с гаранцията на ЕС. Дали това е реално намерение, или са част от наративите предвид приближаването на края на месец юни, ще видим…

Второ, дойде руската агресия срещу Украйна, създала нова геополитическа ситуация в Европа и в света. В нея доста политици видяха шанс да я използват като мотив, за да поискат някаква форма на бърза писта за членство в Европейския съюз. Украйна го направи, но засега резултат няма. Страните от Западните Балкани, всяка със своите аргументи за повече сигурност срещу евентуална руска заплаха, поискаха същото. Макар че повечето от тях, без Косово и Босна и Херцеговина, са членки на НАТО и стабилността и сигурността им би трябвало да са гарантирани.

На трето място, Еманюел Макрон спечели президентския вот във Франция, което му даде допълнително политическо и лично самочувствие да се чувства като - почти! - едноличен лидер на Европейския съюз. На фона на невзрачния старт на новия германски канцлер това е очевидно, макар че може би от някаква солидарност или спазване на досегашната традиция в повечето си акции Макрон води за ръка Шолц. Ето, онзи ден двамата били разговаряли с Путин и нищо не постигнали, както се разбра.

Но така или иначе в момента, а може би и в обозрим период от близкото бъдеще ролята на френския държавен глава в делата на ЕС ще бъде водеща и ще укрепва още повече. И една промяна на позицията на София и старт на преговорния процес за членство на Тирана и на Скопие би била добър подарък и принос в авторитета на Макрон в началото на втория му мандат като президент на Франция. Още повече, че тъкмо той преди три години поиска и Брюксел прие да въведе нова методология за прием на нови страни членки в Съюза. Така че неговият евентуален принос в това България да вдигне ветото над Албания и Северна Македония, може да се приеме като елегантна, по френски аристократична проява на извинение, че в един период Париж е спрял устрема на двете наши съседни държави към членство в Европейския съюз.

Впрочем тъкмо Макрон беше този, който съвсем неотдавна предложи някаква форма на европейска политическа общност, която да включва страни, които са близки до членство в ЕС, но не са вътре. Някаква паралелна рамка на усещане за европейци, без да са такива ли? Изглежда самият той не вярва, че е възможно скорошно включване на държавите от Западните Балкани в европейското семейство. Тогава за какво е това натискане и посочване на срокове до края на юни при положение, че край Вардар не правят нищо? За да гъделичкаме суетата на обитателя от Елисейския дворец ли?