Години наред едностранното намаляване и забавяне в изплащането на уговореното и заработено трудово възнаграждение на работниците и служителите от някои недобросъвестни работодатели се утвърждава като трайна практика. Държавата се оказва неспособна да се справи с произвола на някои некоректни чуждестранни и местни работодатели, които през ХХІ век ограбват труда на българските работници и служители.

Причините за намаляване на възнаграждението са много и различни. Част от тях са в законодателството. Член 245, ал. 1 от Кодекса на труда предвижда, че въпреки добросъвестното изпълнение на трудовите задължения от работника или служителя, работодателят може да му изплаща само 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната. Тази част от законовата норма противоречи на редица конституционни повели. Тя е в разрез с чл. 48, ал. 5 от конституцията, където се предвижда „Работниците и служителите имат право на ... заплащане, съответстващо на извършената работа....“ Посочената конституционна норма за „заплащане, съответстващо на извършената работа“ съдържа два основни елемента.

Първият е, че тя установява субективното лично право на трудово възнаграждение на работника или служителя. Нейният втори съставен елемент е:заплащане на възнаграждение, съответстващо на извършената работа. Тя включва нейния обем, сложност, условия, при които се изпълнява, професионална квалификация и умения, вложени в изпълнението й. Добросъвестното й изпълнение означава, че работникът пълноценно е „извършил работата си“ и съгласно конституцията работодателят му дължи трудовото възнаграждение в пълен размер, а не само 60 на сто, но не по-малко от минималната работна заплата за страната (1 януари 2017 г. - 460 лв.).

Посочената разпоредба на Кодекса на труда противоречи и на чл. 48, ал. 1 от конституцията, според която гражданите имат право на труд и държавата полага грижи за неговото осъществяване, които включват и пълното му заплащане. Това становище застъпва Конституционният съд, когато в р. № 14 от 10.11.2000 г. по к. д. № 12/2000 г. приема: „Правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение.“ Член 245, ал. 1 КТ се отклонява от изпълнението на това основно задължение на работодателя.

Като установява съответствието между трудовото възнаграждение и извършената работа, чл. 48, ал. 5 от конституцията въвежда пропорционалност между тях. А пропорционалността между тях е другото име на справедливостта за получаване на дължимото възнаграждение. Конституцията в своя преамбюл определя справедливостта като общочовешка ценност и се врича във вярност за спазването й. Време е върховните конституционни ценности от преамбюла на конституцията да слязат от високия пиедестал на тържественото им вербално прогласяване и да влязат в съдържанието на законите, да станат част от действащото и приложимо право, което достига до трудното и тъжно ежедневие на българските граждани, в тяхното трудово и жизнено битие. Това ще им даде надежда за справедливост, от която развитието на днешното българско общество изпитва остър дефицит. Член 245, ал. 1 КТ се отклонява от нея и влиза в ново противоречие с конституцията.

Забавянето в изплащането на трудовото възнаграждение е поведение на работодателя. То се изразява в закъснението с месеци и години - 2, 3, 5, дори и повече при изплащането му, което обрича на мизерия и на гладно съществуване компактни групи от работещи в малки и средни предприятия в шивашката, обувната и текстилната промишленост, в службите по чистота на населените места и други дейности. Работодателят икономически печели от това, защото отделя ежемесечно по-малко средства за изплащане на трудовите възнаграждения на работниците и служителите и на осигурителните вноски за тях. Вредните последици от забавянето настъпват в правната сфера на наемните работници и служители в най-чувствителната част - получаваните трудови доходи от положения труд, „свършената работа“. От друга страна, вземането за трудово възнаграждение на работника или служителя към работодателя не е обикновено парично задължение на работодателя длъжник към кредиторите - негови работници, което, разбира се, е важно да се изпълнява за нормалното функциониране на гражданския оборот. То е и нещо много повече, защото има за предназначение да бъде основен, а често пъти е и единственият източник на доходи, от които се издържа цялото семейство, осигуряват се прехраната и разходите за здравето на децата, за тяхното образование в училище и т.н., което за работника е смисълът на живота му.

Отклонението на работодателя от редовното изплащане на заплатите по чл. 245, ал. 1 КТ е неограничено във времето и позволява продължително забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение в нарушение на установените срокове, както предвиждат чл. 128, т. 2 и чл. 270, ал. 2 КТ - ежемесечното му изплащане, доколкото друго не е уговорено между страните, което създава вътрешно противоречие между отделните разпоредби на Кодекса на труда, което е самостоятелно нарушение на принципа на правовата държава според трайната практика на конституционния съд (решение № 4 от 2010 г. р. № 7 от 2011 г., р. № 8 от 2012 г. и др.).То противоречи и на основното функционално предназначение на трудовото възнаграждение - да служи за издръжката на работника или служителя и на членовете на неговото семейство. Забавянето на неговото изплащане противоречи и на социалната държава, която конституцията установява.

Член 245, ал. 1 от КТ не съответства и на редица международни договори, които гарантират изплащането на дължимото трудово възнаграждение от работодателите на работниците, по които България е страна. Такива договори са чл.7, б.„а“ и б.„б“ от Международния пакт за икономически, социални и културни права на ООН от 1966 г., който задължава страната ни да осигурява на работниците такова трудово възнаграждение, което им обезпечава „сносен живот за тях и семействата им“, а чл. 6 от Конвенция № 95 на Международната организация на труда от 1949 г. забранява на работодателя да ограничава по какъвто и да било начин свободата на трудещите се да разполагат с работната си заплата, на чл. 4, ал. 2-5 от Европейската социална харта за гарантиране на трудовото възнаграждение и др.

Намаляването на размера и забавянето на изплащането на заплатите на работниците от някои работодатели е грозно и срамно за България пред гражданите на страната, пред Европа и света. Те уронват престижа и на работодателската общност, по-голямата част от които изплащат в установените срокове уговорените трудови възнаграждения на работниците и служителите.