- Проф. Панайотов, казвате, че сте живели в две епохи. А не са ли три?

- В една от своите песни Висоцки казва: „В живота ни се втурна, сякаш изскубвайки се от плен, пролетта...“ По същия начин в живота ни през 90-те години на ХХ век внезапно изскочи и заливаща и поразяваща села и градове, душите и сърцата ни демокрацията. Тя беше вододелът на две епохи и раздели хората - на сегашни и бивши, приятелите и колегите - на демократи и недотам. Тази разделителна линия вкара обидите, грубия тон - колкото по-обидно, толкова по-убедително. Това остана и досега, но няма да е задълго. Разделението покори политиката, науката, индустрията. Демокрацията се яви изпитание за страната и хората. Много от опитните, знаещите и можещите не преодоляха чувството на обида, на предателството от свои довчерашни приятели.

Как устояха тези, под чиито прозорци тълпите викаха „убийци, долу!“ - не мога да преценя. А как други се качиха, без никой да разбере, на престола в едно или друго предприятие...

- Как IT вълната промени света?

- Тя се оказа най-големият ни съдружник и приятел, но и най-големият ни конкурент, от когото да спечелим или да загубим, даже и работното си място. Неусетно, невидимо, с желязна логика тази „агресия“ ни променя. Тракторите ще орат без трактористи, колите ще вървят без шофьори, шевните машини ще шият без зоркия поглед на шивачките, а овцете ще пасат без кавалите и припяванията на овчарите. Това е то - дигиталното бъдеще, не можем да го избегнем. Трябва да го приемем и да се адаптираме, да бъдем част от него. Колкото по-бързо, толкова по-добре. И за нас, и за България.

- Кои проблеми ви вълнуват днес?

- Проблемите са много и разнообразни: въглища, емисии, твърди частици, глоби, цени на тока, спиране на тецове. Пред тази неразрешима и непреодолима стена от проблеми има една сила, която не си е казала думата - Науката (обединените усилия на БАН, университети и специалисти). Обединение с Европа и САЩ. Намиране на решения. Въглищата не са нещото, което заслужава пренебрежение и отхвърляне, напротив. Аз съм убеден, че точно намирането на правилното решение за неутрализиране на емисиите ще доведе до решаването на много проблеми в енергийния отрасъл, а така също и това ще бъде трансмисията, която ще ни преведе до „другия“ бряг, където са новите чисти, ефективни, безвредни технологии - може би в началото на другия век. Въглищата са суровина, която я имаме и за която не трябва да гадаем.

- Наричат ви „водородния професор”. Как се роди това определение? Разкажете за вашите иновации, патенти, открития...

- Що се отнася до водорода и до неговите перспективи в България, през далечната 2008 г. Българското водородно общество, ръководено от акад. А. Попов, изготви обстоен доклад за своята дейност и ме помоли да представя дейността му пред Европейската водородна асоциация за приемането ни като член. Това стана и не само беше успешно начало, но и бяха реализирани семинари, кръгли маси, срещи на индустриалци и научни работници за обсъждане на проблемите и бъдещето. Стигна се до разработване на водородна стратегия на Европа за следващите 10 години. Прокарването ѝ през европейските институции беше възложено на мен. Това беше много трудна, но като финал - успешна задача. Два пъти председателят на европейската водородна асоциация посети българия. беше докарана и показана водородна кола в България - доста хора успяха да я почувстват като автомобил с нейните огромни предимства. На първо място, това са нулевите емисии, а на второ - зареждането с водород, чиято цена пада при нарастваща безопасност и все по-голяма дължина на пробега на автомобила.

- На кое свое откритие държите най-много?

- Смятам за най-удачни свои изобретения именно тези за елиминиране на емисиите от големите въглищни централи, както и от двигателите с вътрешно горене в димните тръби или в ауспусите. Другите патенти, с които се гордея, са в областта на преработването на отпадъците. Те само на думи са отпадъци, а всъщност са една ценна и значима суровинна база, особено в бъдеще, когато съдържанията на полезните компоненти в изходната руда паднат до минимум, от който нататък класическите технологии ще са неефективни.

- Често изнасяте доклади за управление на отпадъците, а нашата страна почти няма напредък в тази сфера. Кой пречи?

- В ЕП бях избран за вицепрезидент на интерпарламентарната група за стратегически суровини за Европа. Аз няма да се спирам на проблемите - много пъти съм говорил за това, че без суровини и стратегически метали няма върхови технологии, няма конкурентоспособност и в крайна сметка се губят пазари и цели индустрии се изнасят извън Европа. Затова друга инициатива, която пак би могла да е българска, е да се създаде и реализира балкански център за преработка на електронни и електрически отпадъци и той да е у нас. Такива предприятия има в Европа - те са по-чисти от аптеки, няма никаква възможност за замърсяване на вода, въздух и почва. Същевременно това е много печелившо и перспективно, бих казал „вечно“ производство, което изисква ново образование и високи заплати. Това е бизнес за младите. Както за техногенните, така и за битовите отпадъци аз не се притеснявам, защото това е печеливш бизнес и ако още не е обхванат напълно, това скоро ще стане, както е в Дания. Когато аз посетих там предприятия за преработка на отпадъци, проблемът им беше, че не могат да съберат достатъчно отпадък - всяка хартийка се цени и се прибира. Това ще стане и у нас. Въпрос на време.

- Защо българите все имат усещането, че изостават от европейците? Как се вижда страната ни през „прозорците“ на Европарламента?

- Имам чувството, че „отвън“ сме уважавани повече, отколкото самите ние помежду си. Това го изпитах на собствен гръб. Мои гости в България бяха евродепутати от всички партийни групи. Виторио Проди - една легенда в европарамента, два пъти идва у нас . И беше във възторг от хората, планините, морето. Същото се отнася и за Пол Рубиг от десницата - също знаков евродепутат. Неговите прекрасни впечатления се пренесоха в цялостното му отношение към всичко българско. Еврокомисарите по околната среда и по климатичните промени останаха с отлични впечатления и спомогнаха за решаване на редица проблеми в нашата индустрия. Така че проблемът е вътре в нас.

- В книгата си пишете: „Всеки в тази държава се чувства самотник.“ Кои морални аксиоми ви водят?

- Когато казвам, че „всеки е самотен“, аз имам предвид, че в един момент всеки остава сам със себе си. Тогава работи само неговата съвест. Разбира се, с горчивина трябва да отбележа, че тази откритост и стремеж да помогнеш се позагубиха. Човек смята, че може сам да победи, сам да забогатее и сам да се спаси, но много по-лесно и по-мощно ще бъде, ако се намери обединяващ фактор и заедно всички да се стремим към успеха. Нещо повече, успехът на другия да е стимул, а не повод за завист.

- Тук биха ви упрекнали: „Да, лесно е да говориш така като евродепутат, защото...“

- Ще разкажа една случка, която не съм споделял никога, тя е от 80-те години. За научните работници положението беше безнадеждно за жилище - живеехме на общежития, но след защита на дисертация вече не бяхме аспиранти и трябваше да напуснем, а няма къде. Борбата и напрежението бяха огромни. И точно тогава решиха да дадат по няколко апартамента на всяко висше учебно заведение. Аз бях спечелил златни медали на международни изложби и бяхме младо семейство, очакващо дете. И ръководството ми даде гарсониера. Ние бяхме на върха на щастието. На другия ден при мен дойде една колежка и ми каза: „Виж, знам, че си заслужил това, което получаваш. Но аз съм сама с болна майка. Не издържам на наема, който плащам.“ Познавах тази жена като много старателна, работлива, скромна. Не спах цяла нощ. На другия ден отидох при ректора и подадох молба, че се отказвам и моля жилището да се даде на въпросната жена. Съпругата ми ме подкрепи. Така и стана, жената отиде с болната си майка в жилището, а аз поех за Рудозем... Но бях чист пред съвестта и разбиранията си за нормални човешки отношения.

- Дълги години сте работили и живели в Мадан и Кърджали - сред християни и мюсюлмани. Какво ви подсказва интуицията - край на християнска Европа с мигрантските вълни?

- Аз разлика между християни и мюсюлмани не съм правил, не съм забелязвал, толкова бяхме единни и заедно обсъждахме въпросите, проблемите, решенията и съвместната ни работа, която беше много успешна. Това бяха, а и сега са честни хора, трудолюбиви и (уверен съм) обичащи България, дори повече от някои българи. Така че аз вярвам в единството на България, вярвам, че хората, които сме тук заедно, обичаме нашата родина и няма да я изоставим в трудни моменти. Убеден съм, че християни и мюсюлмани сме едно неделимо цяло.

- Две страни на вашата натура - боксът и саксофонът. Кое е общото?

- Тогава се смяташе, че това е спорт на умните, тактичните, справедливите. Ако погледнете състава на боксовата федерация от ония далечни години, ще видите писатели, научни работници. Аз преминах през няколко боксови школи. Срещнах изумителни треньори, хора, които те учеха не само на майсторство в спорта, но и в живота. Техните проверени на практика съждения бяха трасиращи. Боксът е един модел на реалния живот.

- А страстта ви към саксофона?

- Това е страст отвътре. Не може да се обясни как едно дете, което е виждало през живота си само синори, овце, вършачки, снопи, прах, пот и денонощен труд, може да пожелае такова нещо. То не се връзва нито с начина на живот, нито с материалното положение, нито с традициите в семейството. Това е една мечта за красивото, за неосъществимото. Съвсем случайно като малко дете чух един оркестър на празника на „Напоителни системи“, където баща ми беше служител и където имаше саксофон. Запомних мелодията - Norma mia, тя сега винаги е част от моя репертоар. Това ми остана в съзнанието и аз непрекъснато повтарях, че искам да свиря на този инструмент - не му знаех и името тогава. Накрая баща ми не издържа и отвърза биволицата, изкара я и се върна без нея, но с парите за един саксофон. Майка ми плачеше, защото останахме без единствения източник на средства. Аз мислех, че плаче от радост. Така че за мен саксофонът не е само инструмент, с който да утолиш жаждата си за красота, нежност и да зарадваш околните. Саксофонът е много повече - любовта и мъката, взети заедно.

- Имат ли управленците ни устойчива стратегия за енергийните източници? Какво бихте им препоръчали?

- Много ми се иска хората, от които зависи това, да седнат и да решат в близките 30-50 години каква България ще градим - земеделска, туристическа, индустриална или смес от всичко това. Когато се изясни какви индустрии, какво земеделие и какъв туризъм, когато се отчете ролята на енергийната ефективност, на възобновяемите източници на енергия, ще стане ясно каква и колко енергия ще ни е нужна. Оттам ще бъде и пределно ясно в какво да се инвестира.

Много често ми се иска да кажа на отговорните фактори - не се притеснявайте, обкръжете се с умни и знаещи хора и не чакайте признание и справедлива оценка от сегашния исторически момент. Ако погледнем големите демокрации - това се случва и там: оценката на един политик идва по-късно. В тази връзка, ако искате да сте успяващи, ангажирайте науката - хората с огромен опит, знания, виждания. Те са скромни, не се натрапват, но са изключителна национална ценност. Научните работници са значителна част от нашия национален капитал и гордостта ни пред света.

Нашият гост

Чл.-кор. проф. д.т.н. инж. Владко Панайотов е български евродепутат (2007-2014), удостоен с наградата „Евродепутат на годината в областта на околната среда - 2013“. Носител е на множество отличия, сред които Златен орден на труда (1985), Златен медал на международния технически панаир в Пловдив 1989 г, 2 златни медала от East West Euro Intellect Technical Fair and International Exhibition (2003), ордените „Кирил и Методий“ (Русия), „Стара планина“(България, 2010), „Бернардо О’Хигинс“ (Чили, 2012). Вписан в Златната книга на ИНРА (2013), Изобретател на годината (2014). Той е учен с изключителен принос в опазването на околната среда и борбата с климатичните промени.