Денят на народните будители тази година ще бъде отбелязан по особен начин заради коронакризата. Това обаче не е повод хората с най-голяма заслуга за запазване на българския дух през вековете да не бъдат почетени. Как и дали българите в чужбина пазят народните традиции, за какво мечтаят те, организират ли се като общност - по тези въпроси разговаряме с проф. Владимир Пенчев.

- Професор Пенчев, може ли в такава ситуация, като сегашната пандемия, да бъдат отбелязвани празнични дни от календара, трябва ли да забравяме и пропускаме исторически годишнини и въобще как да живеем и да запазим културната си идентичност? Лесно ли се поддържа българския дух в това трудно време?
- Разбира се! Празниците са и вътре в нас. Винаги може да се намери начин, подход, алгоритъм, ако щете, празникът да бъде изживян и съпреживян. Всъщност тъкмо усещането за празничност осмисля до голяма степен битието ни; иначе времето ни би било просто година от понеделници. Друг е въпросът с историческите годишнини и ролята им за съхраняването и на културната памет, и на културната идентичност. Още от XIX век е установен и фиксиран националният ни пантеон с потретите от стената, както и тържественият национален календар. До голяма степен това е тъканта, която изгражда националния организъм и го крепи през десетилетията. Очакванията за „края” на нациите са доста преувеличени. Иначе, българският дух, както знаем, е преживял много, много трудни времена, ще преживее и това.

- Чия е най-важната роля и на кого се пада отговорността да бъде опазена и почетени паметта и спомена за хората будители на българското общество през вековете?
- Празникът на народните будители си е празник и дори и в тази безкрайно неприятна ситуация той си остава такъв. За мен отговорността за съхраняването на почитта към будителите е на всички нас, защото смисълът на традицията е да бъде традиция на всички. Тъкмо будителите са, образно казано, жалоните на идентичността ни като българи, днес ние сме това, което сме, благодарение на тях. И най-хубавото е, че будители има и днес, независимо как ще ги наречем. А ще ги има със сигурност и утре.

- Как ви изглежда днес стремежът към национален дух, образование и книжовност у нашия народ - традиционен, старомоден или модерен и какъв трябва да бъде?
- Аз съм и университетски преподавател, контактът ми с млади хора е постоянен. Не споделям катастрофичните визии за образователен колапс у нас. Да, нещата не са такива, каквито бяха в моята младост, но те не са били такива и в младостта на родителите ми. Всяко време си има своите особености и характеристики. За мен е важното, че винаги отсреща има будни очи. А щом ги има, въпросът дали стремежът към образование и книжовност е традиционен, старомоден или модерен, просто не е актуален.

- Има ли място в днешното глобално време и свят будителството? Ето, България от 13 години е част от ЕС, но не липсват опити за отдалечаване от традициите ни, от историята дори, за да се „приобщим” по-бързо към западния свят и култура. Озадачаващото е, че това не сме го чули от Брюксел, то се чува от българи, от НПО-та, получаващи грантове.
- Тук според мен опираме до една характерна за нашето съвремие реалност - автоматично и безкритично да се пренасят модели отвън. Ние някак не си даваме сметка, че общественото развитие в Западна и Средна Европа има през вековете различни специфики в сравнение с т. нар. византийски културен кръг, към който щем или не щем принадлежим. Смисълът на приобщаването ни е да внесем тъкмо полезно различие, но това обикновено не се разбира нито тук, нито там. И накрая - да, и в днешния глобален свят будителството има своето място, защото глобализацията в някаква степен „приспива”, създава усещането за подреденост, а всъщност нещата далеч не са такива. И пандемията го показа много ясно. Затова и винаги ще има нужда от будители.

- Познавате българите по света. Как бихте описали българите там - консолидирани ли са те, за какво мечтаят? Има ли разлика между тези, които са в Европа, и останалите - в Америка, в Австралия, в Азия, в Русия?
- Ще направя връзка с предишния въпрос - може би едни от най-впечатляващите съвременни будители ще открием именно сред българите в чужбина. В голямата си част това са наистина хора, които горят с възрожденски дух, за които думите „България” и „българско” не са клишета, а носят огромен съдържателен заряд. Аз понякога казвам, че българите трябва да мигрират, за да се усетят като българи. По отношение на консолидацията нещата са различни, но в голямата си част българските общности се организират вътрешно и то в различни общностни структури. Вярно е, че на места тези структури се дублират в определена степен, което създава понякога напрежения, но това далеч не е принцип. Като цяло тези организации, независимо дали са дружества, сдружения, неделни училища, танцови групи и т. н., са доста активни и действени. Дори и в сегашната пандемична ситуация голяма част от тях намират форми и методи общностният живот да не замира през карантините. Разбира се, има и немалко хора, чиито интеграционни стратегии са насочени изцяло към отказ от принадлежност към общността и от комуникация с нейните членове.

- От какво са продиктувани подобни индивидуални стратегии?
- По правило те са продиктувани от представата, че така родителите осигуряват равен старт на децата си в чуждото общество. Дали това е така, е предмет на по-дълъг разговор, но така или иначе подобни нагласи съществуват. На въпроса какво искат и какво мечтаят българите в чужбина едва ли някой може да отговори. Това са хиляди и хиляди човешки съдби, всеки със своята съдба, със своята мечта... И същевременно хората са си хора навсякъде. Няма разлика между българите в Бесарабия, в Чехия, във Франция, в САЩ, Австралия и където и да е било. Всички те са българи. Има разлики обаче между процесите на формиране и процесите на битуване на отделните български общности в различните страни, продиктувани и от времето, и от конкретните условия в съответните общества, и от още редица характеристики. Затова и съществуват различия между общностите в споменатите по-горе страни. А в резултат на това и държавните политики спрямо тях трябва да бъдат адекватни на реалностите, а не универсални.

- Какви са културните нагласи на българите в емиграция, зная, че участвате в такъв проект? Как приемат те всеки наш български празник в новата си родина?
- Проектът, за който стана дума, е базиран в нашия институт и се нарича „Културно наследство и институционализация на българските исторически и съвременни мигрантски общности отвъд Европа”, като е финансиран от Фонд „Научни изследвания” към МОН. Той е своеобразно продължение на друг проект, фокусиран най-вече върху Европа, и по този начин дава възможност да бъдат обхванати и анализирани реалностите в голяма част от българските общности по света. Въпреки че пандемията повлия сериозно върху нашите планове, смятам, че ще успеем да обобщим нещата. Бих формулирал наистина като възрожденски огромния ентусиазъм, с който се основават клубове и училища, организират се фестивали и събори и хора, които никога не са играли хоро, стават изведнъж истински хороводци. Всъщност формите за съхраняване и развитие на българското културно наследство са изключително разнообразни, те са и формални, и неформални, но техният смисъл е да осигури до голяма степен трансмисията между поколенията. Затова и, колкото да се смята, че с поколенията българското в чужбина постепенно заглъхва, това не е точно така. Бих споделил тук свое конкретно наблюдение за едно дете от смесен брак, всъщност трето поколение, което на един български фестивал в Сан Франциско се хвана на хорото при първия си досег с българската култура.

- От години върви един спор, особено около важни народни празници - за Калоферското хоро на Богоявление, за хорАта, които извиват по площади българите в чужбина. Едните се гордеят и развяват байраци, другите показват презрение към „остарелите и селски традиции”, към фолклора ни най-вече. Как приемат това нашите емигранти, разделени ли са?
- За някои от тези явления ние, изследователите, си имаме термин „изобретена традиция”. Но всяка традиция е първоначално изобретена, преди да бъде възприета именно като традиция от съответната общност. Въпрос на време... Колко души знаят, че шопската салата е балкантуристка иновация? Но днес не само я смятаме за емблематичен български продукт, но и на много места в чужбина я възприемат по същия начин. От друга страна, говорейки за апологетите на „остарелите селски традиции”, всъщност отново се връщаме към проблема с привнесените модели. Забравя се, че не е толкова отдавна времето, когато на територията на българската държава основните параметри на културните реалности носят предимно традиционно-фолклорен характер. Моят изследователски опит говори, че подобна дилема сред българите в чужбина просто не съществува. Хората са различни, респ. и отношението им към нещата е различно, но все пак тъкмо този подход е много по-характерен.

- Каква е ролята на училището и фолклора за запазването на българското културно наследство зад граница?
- Езикът е един от основните фактори за съхраняване на етнокултурната идентичност и за мен е радостно, че МОН може би най-адекватно се отнесе към проблема с българските училища в чужбина, защото без целенасочени държавни политики той трудно може да бъде запазен в чуждата езикова среда. Разбира се, съществуването на съботни и неделни училища по български език не е безпроблемно, има места, в които ту се откриват, ту се закриват, ту пак се откриват, и то не заради административни пречки, а заради криволичещия интерес на сънародниците ни, за който вече стана дума. Но аз съм оптимист - като цяло, това е най-функциониращата система за държавна подкрепа. Фолклорните традиции са един от основополагащите жалони на идентичността. За съжаление, и тук коронакризата нанесе своя удар - стотиците танцови групи не могат да репетират и да изнасят концерти, заради забраните за масови събирания почти из целия свят. В случая все пак трябва да имаме предвид, че и в чужбина „бумът” на танцовите групи беше подобен на ситуацията у нас - и като тип фитнес за младите хора.

- Има ли разлика между българските емигранти от началото на XX век и тези от края му и началото на XXI век? Специално в Аржентина има много голяма българска общност, за която се чуват невероятни неща...
- За съжаление, експедицията на колегите в Аржентина и Бразилия не се осъществи по ясни причини. Вярно е, че ние като екип контактуваме със съответните организации и хора, особено след като сме имали с тях лични срещи и разговори, но вярно е също така, че онлайн комуникацията не осигурява онази дълбочина на изследването, която често е потребна. Имам обаче наблюдения върху една подобна мигрантска общност - в Аделаида, Австралия, където съжителстват потомците на стара икономическа емиграция (последното поколение учи български в местното неделно училище), политическа миграция от периода на социализма и техните потомци и нова миграция от последните десетилетия. Не бих се наел да твърдя, че няма проблеми и напрежения, но като цяло общността е консолидирана и действена, с редица организационни структури, вкл. църковна община, неделно училище, женски клуб и т. н.

- В дълг ли е българската държава пред тези наши сънародници, избрали да се установят в чужбина? Какво липсва в политиката ни към тях?
- Аз не бих поставил така въпроса. Дългът често е взаимен. Факт е, че в последните години има известен напредък в държавните политики. Безспорно, своето значение има и ангажирането на вицепрезидента Илияна Йотова тъкмо с тази проблематика. Според мен има обаче доста какво да се желае, дори и само като отношение на държавата, защото българите в чужбина са сериозен ресурс, който реално не се използва.

- Вие сте партньор в инициативата „Будната България” на вицепрезидента Илияна Йотова, имаща за цел да събере като пъзел образа на България, който българите - особено децата, носят в сърцата си. Каква ще изглежда родината през този пъзел?
- На финала ме затруднихте! Нека да оставим българите в чужбина сами да говорят за себе си, независимо от изразните средства. Инициативата е изключително полезна и съм убеден, че тя ще постигне своите цели.

Нашият гост
Проф. д-р Владимир Пенчев (роден 1957 г.) е учен, преподавател и преводач. Завършва славянска филология, след това специализира в Карловия университет в Прага. Работи в Института за фолклор, днес Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН, а сега е негов директор. Преподава в Алма матер. Член-основател е и председател на сдружение „Бохемия клуб”. Член е на комисията по фолклор при Международния комитет на славистите.