Турция не може да измести Русия в Южен Кавказ, колкото и да се старае

В страните от постсъветското пространство непрекъснато текат процеси, които ги определят като зони на несигурност. Какви са причините за военните действия в Нагорни Карабах, за „революцията“ в Киргизстан. Какво се случва в акваторията на Каспийско море, накъде върви света по време на пандемията от коронавирус. По тези въпроси разговаряме с проф. Нина Дюлгерова.

- Професор Дюлгерова, през последните месеци се наблюдава силна интензивна вълна, която или възстановява, или разгаря проблемни зони за сигурност в постсъветското пространство. Защо отново се връщаме към процеси, които се предполага, че са с постоянни или затихващи функции?
- През 2020 година има два акцента, които оказват много силно влияние върху световните процеси. Първото са президентските избори в САЩ. Второто е пандемията от коронавирус, която като политически инструмент повлия много негативно на политическите, но най-вече върху икономическите и социални процеси на всички държави по света. В този контекст както регионалните, така и големите силни държави започнаха да решават своите вътрешни икономически и социални въпроси чрез организиране, провокиране или разпалване на конфликти в по-близки или по-далечни страни. Типичен пример за това е Турция, която през последната година много активно демонстрира нарастващите си амбиции както в Средиземноморската акватория, така и в Близкия Изток. Последната взривоопасна зона е активното включване на Анкара във възобновения Нагорно-Карабахски конфликт.

- Друга зона на напрежение, и то пак под знака на недоволство от парламентарните избори през последните две седмици се наблюдава в Киргизстан. Защо там?
- Киргизстан е интересна държава, защото там преди 15-ина години много интензивно се осъществяваха цветните революции в три зони на постсъветското пространство - Грузия, Украйна и Киргизстан. Но за разлика от първите две, в Киргизстан през 2005 г. се осъществи т. нар. половинчата революция на лалетата, която изгони президента Акаев и той беше заместен с Бакиев. И двамата са представители на южните кланове. До 2010 г. се коментираше като половинчата революция, защото се смениха само имената на президента, но не се смени политическата и икономическата конфигурация на тази държава. Последваха протести през 2010 г., които свалиха и Бакиев. През 2010-2011 г. на практика се осъществи коренна промяна в политическата система на Киргизстан - президентът беше вече от северния клан и по негово време се промени и конституцията. Парламентарните избори през 2020 г. обаче доведоха вече до устойчиво присъствие отново на южния клан в парламента, което даде повод да се говори, че се връща статуквото от 2005-2010 година.

- И започнаха сегашните протести.
- Да, на Киргизстан му трябваха 15 години, за да завърши процеса на промяната. Това е евфемизъм, който няма как да се приеме сериозно, предвид запазения през десетилетията кланов характер на обществено развитие. Чрез протести недоволството от парламентарните избори може да се каже, че доведе до коренна промяна във властовата структура и политическата система там. Президентът се отказа от поста си, премиерът Садир Жапаров сега съвместява и неговия пост и вероятно ще има два вида избори, които са в процес на бъдещо уточняване. Като извод да обобщим - в постсъветското пространство в Киргизстан може да се каже с уговорки: цветната революция приключи.

- Какво не знаем за тази част на света, какво не се вижда от привидно видимите процеси там? Защо се случи това в Киргизстан?
- Колкото и да не ни се вярва, в Киргизстан всичко случило се е вътрешна политика, тъй като там се натрупаха страшно много проблеми, които преминават през всеобхватна корупция, през масово обедняване. Коронавирусът много силно повлия както върху икономическите процеси, така и върху високия процент безработица, която се появи там. Вторият много сигурен икономически ресурс, който балансираше, беше получаваните отвън средства, които младите киргизи заработваха най-вече в Русия. Пандемията доведе до масова безработица и връщане на голяма част от тях в Киргизстан. Тези младежи се оказаха инструментът, с който различните групировки в страната свалиха властта на юга. Тоест, там сега се решават проблеми, натрупани през последните десетилетия, но пак в контекста на клановото противоборство Север-Юг.

- В постсъветското пространство ври и кипи, а около границите си Русия е заобиколена от едни къде местни, къде подпомогнати от други революции. Означава ли това, че Русия ще има сериозно главоболие - като минем през Беларус, Украйна, Кавказ... Има ли някаква външна цел?
- По-склонна съм да приема, че в почти всяка бивша съветска република има процеси, които се трансформират в протести, сваляне на правителства или президенти, възобновяване на стари конфликти, като Нагорно-Карабахския. В момента се решават много сериозни въпроси, свързани с преструктурирането на глобалното пространство. Три световни сили в момента са подложени на външен и вътрешен политически и икономически натиск с цел тяхната дестабилизация: САЩ, Русия и Китай. Сега се акумулира напрежение както между Вашингтон и Пекин, така и в постсъветското пространство, което може да се приеме, че е междинна зона между Русия и Китай. Второ, ако се наблюдава интензивност на засилване и разширяване на формите на проблемност в този регион, те могат да се коментират през призмата на съзнателно създаващата се и разширяваща политическа и икономическа нестабилност.

- Каква е целта?
- И трите глобални сили са поставили на изпитание самата форма и политическа система на тяхното съществуване. Тук не може да се разглежда само Русия, а триъгълникът на глобалната мощ. Защото всичко, което се случва вътре във всяка една от трите държави, в региона на постъсъветското пространство, а и Балканите и Европа, подчинено преминава под знака на засилващата се несигурност, която има своите конкретни прояви в политическия информационен натиск на пандемията коронавирус. Освен това, политическите и военни конфликти засилват несигурността - това допълнително нагнетява ситуацията със засилващия се страх у населението, свързан с коронавируса, което вече си е истинска коронакриза. Ако преди близо 20 години чрез т. нар. цветни революции бе актуално да се говори за съзнателното създаване на санитарен кордон между Русия и Европа и като цяло света, с което тя да бъде капсулирана и унищожена, то сега в 2020 г. в глобалното пространство не само Русия е обект на засилващ се политически и икономически натиск.

- Много световни медии оценяват събитията в Нагорни Карабах като конфронтация между „султан Ердоган“ и „цар Путин“ - така ги наричат. Не мислите ли, че най-болезненият от всички проблеми за Русия е турската намеса, тъй като тя засяга нейния най-чувствителен фланг - Кавказ?
- Това е така. Има няколко момента, които не трябва да бъдат елиминирани. Турция се опитва да играе собствена игра, но тя няма подкрепата на никой от големите играчи в този конфликт. Нито САЩ, нито Русия, нито Франция - съпредседателите на Минската група на ОССЕ, ще позволят да се промени статуквото в този регион. Нагорно-Карабахският конфликт ще продължи да бъде перманентна зона на несигурност, но тя няма да си промени същностната характеристика. Нито Турция, нито Азербайджан могат да решат този въпрос. А това че Ердоган се опитва да открива вече поредния си - може би 7-ми фронт на напрежение, това е минус за Анкара.

- Ердоган не превръща ли Азербайджан в нов инструмент за агресивна ислямистка политика, освен това се твърди, че той е изпратил и сирийски наемници на фронта - това не са ли две червени линии, които той преминава?
- Това той го прави, там има и турски офицери, които командват азерските военни действия, но Труция няма този най-сигурен инструмент за контрол и влияние върху Азербайджан. Турция е зависима от азерския газ, а пък Баку в лицето на президента Илхан Алиев има достатъчно устойчиви и невъзможно да бъдат прекъснати отношения с Москва. Турция иска, но не може, защото не тя е принципал на Азербайджан. Принципалът в постсъветското пространство продължава да е Русия. Военният фактор не дава възможност да бъде устойчив инструмент, с който Турция да измести Русия в Южен Кавказ, колкото и да се старае.

- Според вас съществува ли и друга доста сериозна опасност, свързана с активизирането на Турция в Кавказ - нейният достъп до Каспийско море. Днес там се сливат морските граници на Русия, Казахстан, Туркменистан, Иран и Азербайджан.
- Не съм убедена, че Ердоган има такива супер амбициозни цели, защото реално погледнато Турция няма какво да вземе. Там всичко е договорено от 12 август 2018 г. и за разлика от Източното Средиземноморие, всичко е регламентирано. Ердоган работи за две неща. Първо, да неутрализира засилващата се вътрешна икономическа нестабилност, която влияе и върху политическото му позициониране в самата Турция. И, второ, тук той се опитва да показва мускули, докато в Егейско море има надежди и някакви хипотетични възможности да се включи в разработването и транзитирането на газовите находища, открити в Източното Средиземноморие. Той не може нищо друго да направи.

- Турция може ли под прикритието на военна подкрепа за Азербайджан да изгради свои морски военни бази в Каспийско море и по този начин да въведе войските на НАТО там?
- Категорично няма как да стане, защото има точка от постигнатото споразумение между петте каспийски държави на 12 август 2018 г., че нито една чужда държава извън крайбрежните каспийски такива няма право както на суша, така и на море, да изгражда или позиционира свои военни бази или кораби. САЩ се опитва да стъпи в Каспийско море, но тази клауза в цитираното от мен споразумение не го позволява.

- Между другото, как гледате на ученията на руската армия „Кавказ-2020“, където беше задействана каспийската флотилия? Може ли фактор за тези учения да е тревогата на Русия за възможно създаване на турски военни бази в Каспийското крайбрежие на Азербайджан? 
- И да, и не. Въпросът е свързан с това, че Турция се опитва да извива ръцете на Русия, но на практика тя няма нито един реален съюзник, освен Русия. Всяка една от регионалните велики сили през последните месеци прави военни учения - дали ще са наземни или аквториални е без значение, и се опитва по този начин да докаже, че не трябва да бъде включвана в бъдещи агресивни планове, а да се съобразява с нейните военни възможности. Така че, ученията които прави Русия, не са заплаха, а са предупреждение. Те са свързани с потенциални военни заплахи извън територията на постсъветското пространство.

- Нашият президент Румен Радев беше преди ден в Естония заради Инициативата „Три морета“, която обединява 12 държави, разположени между Адриатическо, Балтийско и Черно море. Защо някои наричат тази инициатива русофобска? Между другото Майк Помпео предупреди тези държави, че едва ли не Русия иска да ги превзема с газа си.
- С наближаване датата на президентските избори в САЩ русофобската риторика и действие на Вашингтон увеличават своята интензивност. За пореден път енергийното присъствие на Русия на европазара беше подложено на яростни атаки и отново любимата тема беше да се предотврати възможността за довършване на Северен поток-2 и продължението на Турски поток. Тази риторика предопределя от една страна несигурността на Вашингтон, че ще бъдат чути, а от друга страна е доказателство, че явно европейските страни, които са заинтересовани потребителите им да имат постоянен източник на енергия, няма да се съобразят в пълна сила с агресивната риторика на САЩ. Нападението е най-добрата форма на отбрана, но в общи линии е и форма на слабост.

- Какъв е този вой срещу руската заплаха? Хората чуват само заплахи, и накрая - нищо.
- В момента в САЩ на практика върви гражданска война. И като всяка друга регионална или велика сила агресията навън компенсира невъзможността да се решат въпросите вътре в съответната държава. Това важи както за Турция, така и за САЩ. Категорично може да се каже, че всички форми на възраждане на политическата несигурност и създаването на страх в населението на света е подчинено на идеята: „Не мислете, само се страхувайте!“. Но въпросите не се решават само със страх. Явно, това е последната степен преди решаването на въпроса какво ще е бъдещето на човечеството. Дали ще се превърнем във виртуални субекти или ще има възможност икономиката да продължи да съществува и хората да бъдат част от социалното общуване, а не индивиди, потънали във виртуалния свят.

- А като прибавим и експерименталният инструмент COVID...
- Да, COVID-19 си е чист политически инструмент, но в случая човечеството е поставено пред изпитанието да оцелява с една много агресивна политическа пропаганда с основен инструмент коронавируса. COVID-19, икономическата рецесия, възродените проблемни зони на сигурност на практика очертават една съзнателно създадена огромна нестабилна картина на съвременния свят.

- Ще се окаже ли вярна тезата, че светът няма да бъде вече същият, може ли да се върнем към предишния свят, който беше само преди няколко месеца?
- От нас - хората, зависи дали ще си останем същите и дали светът ще е друг. Остава надеждата, че няма чрез медиите и социалните мрежи да се създава различна степен на дистанция и няма да ни превърнат в безлични фигури с маски.

Нашият гост
Нина Дюлгерова е професор по международни отношения, доктор на икономическите науки (енергийна сигурност), доктор по нова и най-нова обща история. Специализирала е в Русия, Италия, Полша, САЩ, Холандия, Азербайджан. Преподава теория и история на международните отношения във Варненския свободен университет “Черноризец Храбър”и в Югозападния университет “Неофит Рилски”. Автор на няколко книги и десетки статии.