Всякакви безобразия сме виждали в страната ни, но такъв фрапантен пример за профанизация като “Продължаваме промяната” виждаме за пръв път

В края на XIX и началото на XX век Аржентина е сред най-богатите държави в света. Към един момент дори задминава САЩ по брутен вътрешен продукт, класирайки се неминуемо сред първите страни по богатство на планетата. Това се дължи на много причини, водещи сред които са огромната плодородна земя на Аржентина, нейният трудолюбив народ, сериозните природни залежи и прочие. След Голямата депресия обаче нещата за Аржентина тръгват надолу. Макар природните и човешки дадености да не могат да бъдат заличени с лека ръка, няма пречка редица политически профани да положат усилия в тази посока. Аржентина изпада в десетилетен период на преврати, военни хунти, репресии, икономическа и политическа нестабилност. Идването на спорен, макар и харизматичен лидер като Хуан Перон бетонира сложната аржентинска ситуация.

Перон идва на власт след края на Втората световна война, носен на крилете на народната любов и след участието си в преврата от 1943 година и в правителството след него. Харизматичен, интересен, пъстър и най-вече противоречив, Перон провежда политика, която може да се опише с една дума - профанска. Сигурно оценката може и да звучи остро, но нека поясня какво имам предвид. Едни описват Перон като фашист. И това не е съвсем без основания. Известна е симпатията му към Бенито Мусолини и италианския фашизъм. Ясни са и историческите факти по даване на убежище на редица немски нацисти след края на Втората световна война. Сред тях са такива като Адолф Айхман и Йозеф Менгеле. Същевременно обаче Перон не е антисемит, неговата Аржентина е първата страна в Южна Америка, която установява дипломатически отношения с държавата Израел. Перон използва и много левичарски политики, включително взаимствани от Новия курс на Рузвелт.

Множество изследователи определят Хуан Перон просто като популист. Това сигурно е вярно само по себе си, но това определение е твърде опростено по същността си. Той е не просто популист, той е толкова противоречив, че неговото управление може да се опише само като профанско. Той е некомпетентен фактически във всичко друго, освен в увличане на масите. Известни са абсурдните му политики по регулиране и свръх-регулиране на всички икономически отношения в страната, включително определяне със закон не просто на цените в ресторантите, но и на менютата в тях. В годините след Втората световна война, когато светът се радва на златна епоха, Аржентина се срива и не спира да се срива. Няколко преврата по-късно, граждански протести, репресии и фалити и стигаме до днес, когато Аржентина за стотина години се срива от челните места по икономическо развитие в света, до около 30-то място, сред държави с десетократно по-малко население като Ирландия и Австрия. Все пак обаче Аржентина е важна държава. Тя е сред най-големите в света, член на Г20, водещ геополитически фактор в онази част на света. С други думи профанизацията, която хора като Перон докараха в Аржентина, забавиха страната, но не можаха да я унищожат.

Щом профаните могат да сринат толкова голяма и успешна държава обаче, помислете си какво биха могли да направят с държава като България. Нашето население е малко, държавата е средна по размер за Европа, но се намираме на кръстопът и това по дефиниция означава преплитане на множество разнородни интереси. Какво се случва тук е важно и за руснаци, и за американци, и за турци, и за китайци, и за британци. Лошото е, че в лъкатушенето между интересите на всичките тези външни сили, управленският елит, наблягайки с ехидна усмивка на думата “елит”, забравя интересите на собствените си хора. Това е функция на масовата и безспорна профанизация, която навлезе в страната ни и преминава през нея като рояк подивели от глад скакалци. Всъщност най-големият бич за държавата ни не е корупцията, не е ниската производителност, не е даже бруталната бюрократична машина, която тъпче хора и бизнеси. Не ме разбирайте погрешно, всичко това е важно, всичко това следва да се реши. Но то няма да се реши без да се идентифицира дълбочинният проблем, който създава фундамента за всичко изброено - профанизацията.

В последните години профанизацията е задушаваща като зловонно изпарение над външна тоалетна. Всякакви гелосани случайници се навъдиха като винарки над стара бъчва. То не бяха претенции за моралност, то не бяха стойки за честност, то не бяха чупки за почтеност, то не беше чудо. Появиха се някакви момчета и момичета, които е спорно дали са изговорили и пет думи по телевизия преди да бъдат изстреляни по върховете на държавата. Остави, че дойдоха с кухите си биографии и липсата си на опит, но и дойдоха с претенции, високомерие и арогантност. Считаха, че държавата почва от тях, те са вся и всьо, те могат да определят кой може и кой не може да прави политика. Първо обявиха ИТН на Слави Трифонов за част от “добрите”, после ги обявиха за “мутри”. Първо обявиха БСП за част от “коалицията на почтените”, после ги обявиха за “мафия”. И всичкото това, докато раздават кодовете на машините, каквото и да значи това, за да си гарантират подкрепа за оставане на власт чрез шмекерия. 

Всякакви безобразия сме виждали в страната ни, но такъв фрапантен пример за профанизация като “Продължаваме промяната” виждаме за пръв път. Тези момчета и момичета демонстрираха нагледно колко е лошо, когато на власт дойде некомпетентността. Просто профанизацията се просмуква във всяка молекула на обществото, защо висшата държавна политика да е изключение? Нека сме ясни - не са само ПП виновни, разбира се. Те просто са най-видимия символ на профанизирането на политиката у нас. Но всички носят вина по въпроса. Системните партии през годините поддържаха и развиваха отрицателна кадрова селекция, изтиквайки в периферията всеки по-кадърен като го заменяха с послушковци и безгръбначни службогонци. В резултат на това виждаме как в системните партии има слабост и неориентираност. В други времена отдавна да са им сработили инстинктите и да са измели политическия експеримент от сцената. Но поради общата профанизация, за която дойде дума, дори големите партии имат слаб имунитет и трудно се справят с такава политическа арогантност, която шества у нас в последно време.

Но те, системните партии, които имат подкрепата на мнозинството от хората у нас, носят дълг към обществото. И той е във време на екзистенциална заплаха за потъване на страната в бездната на авторитаризма и хунвейбинщината да обединят сили и да изкоренят плевела на профанизацията в българската политика. Точно, защото сме изправени пред множество кризи и трудности, имаме задължението, императива, ако щете, да намерим общ език и да защитим демокрацията, свободата и Конституцията. Това са единствените червени линии, които имат значение. Време е ГЕРБ, БСП, ДПС, а защо не и ДБ, да изоставят тяснопартийния си егоизъм и да направят необходимото страната да започне да излиза от мрака, в който ни потопи профанизацията в политиката.