Откриването на непознат исторически извор е събитие, а проф. Лилия Илиева успя за няколко години да „освети“ за българската история не един, а няколко безценни източника. Проф. Илиева вписа името си в „златната книга“ на откривателите с „История на България“ от Петър Богдан, но нейният усет и късмет извади на показ още български книги, за които българската и световна наука тепърва ще говорят. Повод за нашия разговор са работата и по непознатата философска книга от отец Марко от 17в. и книгата „Огледало на истината“ от Кръстьо Пейкич, която американско издателство предлага да издаде като една от фундаменталните книги на човечеството.

- Проф. Илиева, вие сте популярна в българската наука като откривателя на историята на Петър Богдан. Как стигнахте до този историческия ръкопис, който предхожда с цели 122 години паисиевата „История славянобългарска“?

- За този ръкопис се знаеше отдавна, че съществува, но в неговия пълен текст той не беше открит. Моят издирвателски подход бе да чета внимателно описи на частни колеции. Търсила съм трактата в различни библиотеки. В Сараево няколко дена ходих подред в тяхната национална библиотека и водих преговори, докато ми донесоха едно листче със списък на книги, които ги няма по каталозите и две от тях бяха български книги. Имах надежда, че този ръкопис може да се открие в Дубровник, защото там е имало български ръкопис на Петър Богдан в библиотеката на францисканския манастир, но за този ръкопис никой нищо не знаеше. Открих бележка за него само в някаква вътрешна картотека. После отново ходих няколко пъти до Дубровник с надеждата да го намеря. И когато четях опис на колекцията на маркиз Кампори, в един от томовете намерих сведение, че има този ръкопис.

 - Ръкописът е написан на латински език?
 - Да, той е на латински. Това е езикът на науката от този период. Всичко се е издавало на латински. Аз съм запозната с литературата от Средновековието, с печатниците и печатарите, и затова бях много радостна като разбрах, че има този ръкопис от Петър Богдан. Това беше в края на 2017 година и веднага се свързах с библиотеката, а междувременно проучих съдбата на колекцията Кампори. За мой ужас се оказа, че тя е пострадала при бомбардировки и можеше ръкописът на Петър Богдан да е унищожен. Също прочетох информация, че някои книги от тази колекция са продавани по антиквариати, изобщо бях в ужас дали ще е запазен ръкописът. За щастие, оказа се, че е съхранен.

- Преди да откриете ръкописа какво се знаеше за книгите на Петър Богдан?
- Още от 19 век се знае, че има такова съчинение на Богдан. Боян Пенев в „История на българската литература“ пише, че би било огромна загуба за българската култура, ако ръкописът не се намери. Още като студентка съм чела това и винаги съм се надявала, че ще го намеря. След това някъде около 1978 г. излязоха две статии върху една находка, свързана с ръкописа. Едната е на италианската славистка Яня Йерков-Капалдо, която е с хърватски корен, и на Божидар Димитров (от 1989 г.), за записки на един хърватин по този ръкопис, общо 9 страници, пазени във Ватиканската библиотека. Записките на този Иван Пащрич бяха намерени, но те са доста лаконични. Той се е опитал да редактира първите четири глави от текста на Петър Богдан, има бележки, които засягат и двадесета глава. Ръкописът се оказа много по-обемист, отколкото се предполагаше. Редица изследователи казаха, че това е най-големият български принос в европейската историография. Това е едно историческо съчинение на равнището на европейската наука, което дава сведения за нас и за нашия район. От 17 век имаме само още едни летописни бележки от Пирдопско (на поп Петър от с. Мирково, 1690 г.) Ние нямаме други оригинални български съчинения, ако не се вземат предвид съчиненията на католиците, които трудно могат да се съпоставят с написаното от нашите православни попове, защото католиците имат високо европейско образование. Петър Богдан пише за „Царство България“ и се позовава на множество европейски източници, това са два стила, две различни гледни точки: едната е „народната“, а другата е на интелектуалеца. И двете са ценни! 

- Какво е съдържанието на трактата от Петър Богдан? 
 - Има историческа справка за „Царство България“ и българите, има географска справка за българите, има справка за езика, но също така се описват множество събития от 17 век. Самият факт, че по това време се пише за „Царство България“, значи много.

 - Има ли нещо ново, коетно не сме знаели до сега?
 -Разбира се че има много нови неща. Това е информация свързана с живота на българите през 17 век. Поглед върху българите от 17 век, авторът е пътувал много. Ето един пасаж от книгата, който предизвиква размисъл: “... в днешно време цяла България пише с буквите или писмеността на свети Кирил“. Значи, „България“ съществува като културна единица по това време и в нея се пише, има и грамотни хора навсякъде“! Разбира се, този автор пише главно за българите католици, но споменава и православните. Близо до Чипровци има манастир „Св. Йоан Рилски“, това между другото е любопитно, защото през цялото Искърско дефиле има манастири с това име. Вероятно по този път е минала процесията от Унгария към България с мощите на св. Иван Рилски, има такъв момент, защото мощите са носени в унгарските земи и са върнати. Петър Богдан се спира на темата за българите павликяни, за които се противопоставя на мнението на добре познатия историк Мавро Орбини, знаем, че той е един от източниците на Паисий, но и Паисий му се е противопоставял. Петър Богдан показва с факти, че те са чисти българи. Павликяните имали голямо желание да видят Рим! Когато били посетени за първи път от мисионери, че били очаровани да срещнат хора, които са виждали Рим. Но някои се съмнявали, викали „Тези и насън не са виждали Рим“! Интересно е да се знае, че Петър Богдан е учил в Клементинския колеж в Рим. Това е аристократически колеж и е било необходимо да имаш висока протекция за да учиш там.

 - Как описва българите Петър Богдан?
 - Той винаги се стреми пред своите европейски приятели и колеги да възвеличава българите по някакъв начин, преди всичко -- като добри християни. Цитира Петрарка, който в едно съчинение казва, че „нищо не възвеличава държавите така, както добродетелта и славата на гражданите“. Затова е стремежът му е да представи тези граждани, изтъква, че „единствено добродетелта и славата на миналите подвизи, която създават мъжете, не стените, прославят както отделни мъже, така и цели градове, царства и империи“. Говори за географията, но голяма гордост за него е факта, че Сердикийският събор се е провел в София. Понеже Петър Богдан е бил софийски архиепископ, макар че е живеел в Чипровци. Че тук е идвал интелектуалният елит на света. За това, че в София е имало висока култура, в българските църкви е имало много художествени произведения, имало е италиански картини (които за съжаление, както знаем, са опожарени). Той разказва как са изпратили едно павликянско момче от село Петикладенци в Рим и когато то се връща, разказва, у дома за Европа, какво представлява Европа. Аз се възхищавам от факта колко бързо тези момчета са усвоили европейската култура като са отишли в Италия и как ние българите сме в тясна връзка с Европа. Абсолютната тясна и неделима европейска връзка, това ми прави впечатление.

- Разговорът ни тръгна за вашите научни открития, за неизвестни до сега книги, които вие издавате за пръв път.
- Ето например книгата за българите от Йохан Готхлиф Щритер „Кратко изложение за българите“ от края на 18 в. Историкът Щритер е много известен, той е превел на латински всички извадки от старите автори за българите и това са над 400 страници, свързани с нас. Щритер като автор за българите въобще не е познат у нас. Ние не си даваме сметка, че имаме толкова богата история. Чехи и хървати например почти нямат стара държавност, а ние сме един от малкото народи, които имат стара държавност. Интересното е, че той се занимава и с прабългарския въпрос, но това е в друг том от неговите обемисти съченения. Оригиналите са дигитализирани и могат свободно да се четат в интернет, но са на латински. Щритер е напълно непознат в България и нашата малка книжка, която издадохме наскоро е един пробив и дава светлина към неговите творби. Друг автор е Кръстьо Пейкич, на който издадохме фототипно едно напълно непознато произведение -„Огледало на истината“. В списание „Журнал де Треву“, което е било много авторитетно общонаучно списание през 1729 г. има подробна рецензия за Пейкич. Математикът Леонард Ойлер също е рецензиран в това списание, но след нашия Пейкич.

- За коя истина говори Пейкич? За истината в българската история или за истината в богословския смисъл на това понятие? 
- Пейкич е църковен историк, но е представил общо и историята на българите и е отбелязвал, че той самият е българин. Пейкич, бидейки католик описва голямото желание на западната църква да се обедини с източната. Той не се е спрял на историческия момент на схизмата, на основния разделителен теологичен спор между църквите, т. н. „ филиокве“ - учението за произхода на Светия Дух не само от Отца, за което настояват източноправославните богослови, но и от Сина, което е фиксирано във възприетия от католиците Символ на вярата. Пейкич пише само за идеята за обединение. Затова голяма част от книгата е посветена на Събора във Ферара. Описва как византийския император и цариградският патриарх Йосиф, който е българин, отиват в Италия с идея да търсят помощ от западния свят срещу турците и приемат унията. Тук има едно сведение, което го няма в други исторически източници. Пейкич твърди, че е присъствал в момента, когато пратеник на Петър I се е намирал в Италия и който според него освен, че проявил голям интерес към материалите на събора, е приел унията между двете църкви. Но Петър I не се е решил да приеме чак такава европеизация на руската църква.

- Какво представлява другата издадена от вас книга с петдесетте въпроса на отец Марко от Чипровци, където той дори уточнява, че въпросите са в духа на Йоан Дънс Скот? И тя ли е нещо непознато за нашата наука?
 - Това е голямата изненада. Не се знаеше до сега, че има такава книга и, че има такъв автор. Това са тезисите на дисертация, която отец Марко е защитил в Прага. Идеята е да изтълкува въпроси от светото писание в духа на философската школа на Йоан Дънс Скот. Всъщност това е едната от двете мощни средновековни философски школи, другата е на Тома Аквински, и двете школи до ден днешен имат последователи в западната философия. Францисканците са приели Йоан Дънс Скот и са привърженици на идеите му и до днес. Те тълкуват понятия като „бог“, „материя“, „форма“, „безкрайност“ и други тежки философски въпроси. И понеже това е свързано с много специфична терминология, аз се принудих да направя списък с основни понятия, с възможност за допълнителен превод и тълкуване. Никак не е лесно да се превежда философски трактат. Ако превеждаш Аристотел може да направиш справка с преводите на много езици, с тълкуване, което е дал друг преводач, а тук справка не може да се направи, защото имаме превод от абсолютно неизвестна книга и никой не се е занимавал с него до сега. Аз съм учудена от мълчанието на българските философи до сега, че има новина, че се е открил български философ от 17 век, 1679 година и това не предизвиква вниманието им. Д-р Янко Димитров направи превод, който издадохме, но той трябва да се популяризира, а авторът да бъде изследван подробно. И друг българин (но по произход) е с приноси за популяризиране на скотизма но доста по-късно, през 19 век, Еузебий Ферменджин, от банатските българи. Убедена съм, че това е достатъчно, за да се открие и в български университет катедра по Дънс Скот и неговата философска школа, такива катедри има в старите и авторитетни европейски университети.

- Вероятно българските философи са шокирани от този неизвестен до сега български трактат?
- И аз мисля така. Имаше един наш философ, за съжаление вече покойник, Божидар Пейчев, който е писал за Кръстьо Пейкич и има дисертация върху друга негова книга. Пейкич е бил толкова популярен в Европа, че една друга негова книга е била преведена на арабски език. Идеята била как пред мюсюлмани да се представи християнството, така, че те да бъдат убедени в предимствата на християнството. Но „Петдесетте въпроса“ е много ценен исторически източник, защото съдържа преглед на историята на църквата.
 
- Как трябва да оценяваме книгите, които откривате и издавате? Като нова информация или по-скоро като български принос в европейската култура?
 - Сега ще ви кажа че „Огледало на истината“ от Кръстьо Пейкич в момента едно американско издателство предлага да включи в поредица като едно от фундаменталните книги на човечеството. В оригинал, на латински. А ние дори не знаем, че има такава български книги. Аз пуснах превода на български, който направих, и в интернет, макар, че трябва да се уточнят някои термини. Например, името на държавната галера на венецианския додж, с която се посрещат нашите източни свещеници, делегацията от Константинопол за Ферарския събор от 15 век. В книгата се уточняват, че са били църковници и от нашите земи, от Мелник например.
 
- Какво място трябва да има за тези книги в нашите учебници?
 - Трактатът на Петър Богдан трябва да бъде представен в средния курс с някои обстойни фрагменти. Петър Богдан е внесъл у нас през 17 век концепцията за свободата, и самото понятие (концепта) за свобода. А аз не знам друг преди него да е поставял този въпрос. Той се е позовал на една мисъл, приписвана на Диоген - „Което е най-висше между хората, е свободата“. пише В духа на проповедник поставя най-високо свободата в Христа. Говорим за ценност, която ценност той е внесъл в българската култура. Любопитно е например, че през 19 в. японците, когато решават да се модернизират, превеждат английска икономическа литература, например Адам Смит, но се сблъскват с проблема, че нямат дума за свобода. Нямат такова понятие в езика си и в културата си! Тогава създават от два йероглифа - „сам“ и „използвам“, нов йероглиф - буквално „самоизползвам“. Това е неологизъм за понятието свобода, който после китайците са заимствали от японците.

Нашият гост

Лилия Илиева е професор по общо и сравнително езикознание от Югозападния университет. Преподавала е в Пловдивския университет, Софийски университет, в катедра Българска филология на Пекинския университет, работила е в Люблянския университет. Проф. Илиева е откривател на историческия трактат на Петър Богдан от 1668 г. “За древността на бащината земя и за българските дела”. Към нейния научен принос за работа с неизвестни средновековни текстове са още “Кратко изложение за българите”, 1774 г. от Йохан Щритер, богословската книга “Огледало на истината” от Кръстьо Пейкич, 1716 г. и дисертацията на отец Марко от Чипровци “Петдесет въпроса от Светото Писание от Двата Завета”, 1679 г. Проф. Лилия Илиева е съавтор на първите словенско - български и българско - словенски речници, автор на книги като “Българският език в предисторията на компаративната лингвистика”, “Българският народен поетически език” и други трудове.