Димитър Петков ги извади на светло през 1893 г.

Секретни инструкции, тайни донесения, поверителни писма и шифровани телеграми свидетелстват за огромна по мащабите агентурна мрежа

Компромат е компрометиращ материал. Думата превзе общественото пространство след превратния Десети ноември 1989 г. От подмолите на Държавна сигурност изскочиха агентурни досиета, които станаха тежка артилерия в политическата борба. Много хора изгоряха заради истински и съмнителни хартийки. Продължават да ги вадят и днес.

Компроматът обаче не е изобретение на така наречената демокрация. Първи го използва Димитър Петков. Бивш опълченец и кмет на София, той е бил министър и министър-председател. Втори е след Стефан Стамболов в Народнолибералната партия. Викат му Свирчо, заради неговия вестник “Свирка”, под чиято глава е отбелязано: “Лист за подсвиркване и подгавряне”.

През 1886 г. Русия къса дипломатическите отношения с България. Братушките си стягат куфарите, но правят фатална грешка - оставят секретния архив в Генералното консулство в Русе. Със съхранението е натоварен чиновникът Михаил Якобсон. Инструкциите са чуждо око да не попада в документите.

Якобсон обаче бил нещо сърдит на началниците. Опосква по-ценните книжа и през Румъния бяга в Лондон. Редакцията на стамболовисткия официоз “Свобода” се свързва с беглеца и му предлага да изтъргува откраднатото. “Подир малко време г. Якобсон, скришно, с чужд паспорт, дойде в България и ни донесе документите, като има добрината и да ги нареди според времето и датата”, обяснява Димитър Петков.

Архивът стократно надхвърля очакванията и на най-лютите русофоби. Секретни инструкции, тайни донесения, поверителни писма, шифровани телеграми свидетелстват за огромна по мащабите агентурна мрежа, в която са оплетени именити люде от опозицията.

“Ха така!”, възкликва Свирчо и събира компроматите в книга под заглавие “Документи из секретните архиви на руското правителство”. На 8 януари 1893 г. “Свобода” хвърля бомбата от първа страница:

“Явяваме на всички, че книгата с документите, които доказват хайдушките действия на Русия спрямо България, както и това, че всички комплоти, бунтове, бъркотии, убийства и пр. са дело на руската дипломация - е вече отпечатана и тия дни ще се разпрати на всички ония господа, които са заплатили абонамента си за в. “Свобода”. В частна продажба книгата няма да се пусне. Неплатившите годишния абонамент за в. “Свобода”, тъй също няма да я получат.”

Предупреждението, че книгата няма да излезе по сергиите, е рекламен трик. Томчето е пуснато на пазара с оригиналите на руски език. Паралелно “Свобода” ги публикува на български. От 9 март до 28 април газетата се разграбва.

Всяка публикация е шамар за някой политически мъж. Става ясно например, че Драган Цанков е чуждо оръдие още от 1884 г., когато седи на премиерското кресло. Тогава външното министерство на Русия му предлага да работи за отричането на княз Александър Батенберг от българския престол. “Цанков изяви своята пълна готовност да изпълни искането на императорското правителство”, сочи шифрована телеграма от 10 юни.

Драган Цанков е стара фурнаджийска лопата. Преди Освобождението тайно минава в лоното на католицизма и става емисар на Ватикана. След Освобождението се маскира като агент на православна Русия.

На 2 април 1886 г. директорът на Азиатския департамент в Петербург информира консула в Русе, че ще бъдат отпуснати средства за агитация против княза и правителството. “Потребните суми ще се дават в безотчетно разпореждане на представителите на Народната либерална партия в София г. г. Драган Цанков, Тодор Бурмов и Марко Балабанов”, нарежда директорът.

Тримата купени са ярки политически фигури. Покрай тях в мрежата попадат десетки по-дребни риби. Компроматите свидетелстват, че на Георги Геров са броени 8000 франка, Величко Пенчевич прибира 6400 франка, Пенчо Черковски слага в джоба 4000 франка, а родолюбието на Христо Иванов е стоплено с 6000 франка.

Чуждите агенти са наричани “рубладжии”, но винаги са купувани с твърда валута. През пролетта на 1886 г. адвокатът Тома Кърджиев отива в русенското консулство и откровено предлага да устройва конспиративни комитети. Азиатският департамент намира старанието му за похвално. За услугата Тома иска само 20 000 франка. Издайнически документ сочи обаче, че в крайна сметка прибира 45 000 франка.

През есента на същата година, когато Батенберг вече е детрониран, офицери от Шуменския гарнизон декларират пред консула, че са готови да се отрекат от правителството. Жертвата си оценяват на 50 000 франка. Дипломатът пък използва повода и от по-високо място иска 100 000 франка за попълване на така наречения Окупационен фонд.

Пак по това време консулът е известен от барон Николай Каулбарс, че руското правителство гласи граф Игнатиев за опразнения престол. Чрез лицето Димитър Мантов трябва да бъде сондиран регентът Стефан Стамболов. “Ако изпълнението на настоящата поръчка е съпроводено с парични разходи, то аз ви разрешавам да ги направите от сумите на Окупационния фонд в размер по ваше усмотрение”, дава указание баронът в шифрована депеша.

На следната 1887 г. офицерите Петър Груев, Анастас Бендерев и Радко Димитриев възглавяват Революционен комитет в Румъния. Целта им е преврат отсам Дунава. Тази организация гълта 120 000 франка, като Груев и Бендерев отделно се разпореждат с 60 000 франка.

На 2 юли 1887 г. руската мисия тегли калема, за да си види сметките. Изготвен е отчет с гриф “Тайно”, според който за “организирането на народни движения в България” са потрошени 762 400 франка.

Едни автори приемат компроматите за достоверни, други ги смятат за фалшификат. Симеон Радев, познавачът на оная епоха, е по средата: “Ние мислим, че тяхното съдържание е вярно, но че Якобсон, който нямаше сега на ръка всичките документи, бе възпроизвел някои от тях на памет.”

Вятърът, който разсейва съмненията, иде от север. През 1935 г. в Москва излиза сборникът с документи “Авантюры русского царизма в Болгарии”. Това е книга близнак на изданието от 1893 г. Нейното съдържание доказва, че Михаил Якобсон е бил добросъвестен.

Инициативата е на Васил Коларов и Георги Димитров. Двамата получават разрешение от Сталиновия народен комисариат на външните работи да преровят имперските архиви. В предговора Коларов приглася на Димитър Петков: “Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници.”

Четири десетилетия делят двете скандални книги. Мастилото на документите е избеляло, но съдържанието не е изветряло.