Близо до Осло, в Холменколен, е единственият в света специализиран музей на ските. Там има доказателства, че тези средства за придвижване по снега се били познати на хората в Скандинавия 5 века преди Христа. От което ясно се вижда колко дълбоко са били вкоренени ските във всекидневния човешки бит, най-напред като наложително средство за физическо оцеляване по тези географски ширини. Едва пред втората половина на ХIХ век скандинавците обръщат внимание и на развлекателната страна на ските, когато започват да ги използват за здравословен отдих и за спорт.

Естествено че тази разлика във времето от 25 века неизбежно определя предимството на северните народи в ските, вече като спорт. Техни представители почти винаги са сред призьорите в най-големите международни състезания, особено в ски бягането, защото те са го измислили. Изключенията – друг да се вмести сред тях, са рядкост. И точно това ги прави истински спортен героизъм!

Такава е най-справедливата оценка, без никакво преувеличение и за първия българин, донесъл олимпийски медал от зимни игри. Бронзът, спечелен от Иван Лебанов на 30 км в Лейк Плесид е исторически за нас минимум по две причини. Най-напред, че той пръв се опита и успя да прескочи над тази ужасяваща бездна във времето от 2 500 години. И второ, че неговият олимпийски медал от зимни игри вече не е единствен за България.

Да си представим как са приели факта самите скандинавци. Защото всички техни всепризнати великани в ски бягането бяха победени от българина. Става дума за легенди в този спорт, като Кирвисниеми и Мието (Финландия), Лундберг и Васберг (Швеция), Бро и Аунли (Норвегия), руснаците Бажуков и Беляев, а само други двама руснаци – Зимятов и Рошчев можаха да финишират по-бързо от Лебанов. Точно в това се състои значимостта и величието на този наш първи пробив в зимни олимпийски игри. Защото за скандинавците ски бягането си е национален спорт, в резултат на това, че е неразделна част от техния бит. Но вече отдавна не като наложително средство за физическо оцеляване, защото имат един от най-високите жизнени стандарти в света. А като осъзната необходимост за природосъобразен начин на живот, с който идва и удоволствието от контакта с безкрайната бяла тишина на Севера. И всичко това: географски дадености, достъпна екипировка, спортна насоченост още от училище, семейна традиция и, най-общо казано, национална култура и разбиране за ски бягането – събрано и грижовно съхранявано от държавата, независимо от обществено-политически причини. Ето защо там изобщо не е чудно, че дори крале на скандинавски държави и финландски президенти са участвали в най-дългото на света международно състезание по ски бягане (и за любители) – известните 80 км на „Ваза Лопет“ в Швеция. И не само са участвали, но и са финиширали!

На по-късата дистанция, 15 км, в Лейк Плесид Иван също се представи добре – 15-и и само с това дори да си бяхме останали пак щяхме да сме доволни. Дори преди Игрите повечето ни специалисти му предричаха евентуален успех точно на 15 км, а не на 30. Сред малцината, които мислеха обратното бяха тези, които най-добре знаеха възможностите и специфичните качества на ски бегача Лебанов, защото те го откриха и създадоха. Това бяха Мария и Георги Стамболови, семейството треньори от Велинград.

15 февруари 1980 г. бе един от най-щастливите за мен през четирите ми десетилетия в БНР. Бях сутрешен дежурен в Спортната редакция и можах пръв да съобщя радостната вест в бюлетина в 7 ч. Тя бе станала към 21 ч наше време, което е със 7 часа по-напред – около 13,30 ч на 14 февруари в Лейк Плесид, където нямахме пратеник. Още по-голямо професионално удовлетворение изпитах, когато успях да намеря по телефона във Велинград Мария Стамболова. Запис от минута и половина на интервюто с нея бе първият отзив у нас за медала на Иван и го излъчихме в Обедния бюлетин – 12 ч.

Олимпийският бронз на Лебанов не можеше да дойде от нищото. По пътя към него той тръгна и използва максимално това, което имаше, като даденост и което култивира като физика повече от другите – силни ръце и раменен пояс. По тази причина той „поглъщаше“ километрите (на пръв поглед само) сравнително лесно, защото повече от половината на неговата сила бе в мощните му тласъци с щеките. И точно затова той бяга „…с ръцете“, както казваха някои треньори.

Първите му крачки със ски писалките са във Велинград, където семейството на 8-годишния Иван се мести от родното му благоевградско село Гостун през 1965-а. След две години участва в първото си ученическо състезание и макар и само с една ска, финишира… За апостоли на ски спорта в града, като Мария и Георги Стамболови, не бе трудно да забележат, че има смисъл да се заемат с това момче. Те видяха това, което опитното треньорско око не можеше да не види, че по-голямата му сила не е в краката, а е в ръцете. И започнаха с него, вече научно и методично, тренировъчен процес, който наливаше в раменете и ръцете му нови и нови сили, които донесоха и първите му значими успехи. 18-годишен юноша, Лебанов даде първото доказателство, че ще бъде голям ски бегач, като стана републикански шампион за мъже (1975 г.). Семейство Стамболови бе свършило вече най-важното в спортния му път и в казармата той започна да се готви при треньора на ЦСКА, един от най-големите ни ски бегачи Стефан Митков. В националния тим за него се грижеха Ангел Митов, а по-късно и руснакът Виктор Риженков, в сътрудничество с доц. (тогава) Георги Зографов, един от най-добрите ни специалисти.

Многобройни са победите и титлите на Иван у нас, но преди Лейк Плесид имаше и впечатляващо международно признание. Той стана първият българин световен шампион по ски! На световното първенство за младежи в Сен Кроа (Швейцария) през 1977-а спечели златния медал на 10 км. На следващата година, вече студент във ВИФ (сега НСА), стана световен студентски шампион, което повтори и през 1981 г. Много успешна за него бе 1979 г., когато три пъти финишира в първата десетка за Световната купа и завърши девети в генералното класиране. Жалко за отличната спортна форма, защото му бе осигурено участие само за една трета от всички стартове…

Всичко това и най-вече олимпийският медал на Иван Лебанов стана причина България да получи две домакинства за кръгове от мъжката Световна купа по ски бягане: 1981 г. на Юндола и 1985 г. на Витоша.