Според Хайнрих Гелцер „… архиепископията Охридска и на цяла България принадлежи към най-блестящите спомени на българската нация…"

До ликвидирането ѝ през 1767 г. от фанариотите Охридската архиепископия неизменно е наричана „… на цяла България…“

На д-р Милен Врабевски заради благородната подкрепа за каузата на македонските българи

Отминалият Ден на народните будители ни провокира да си спомним за стойностните страници от миналото, но без да забравяме и нашето съвремие. С д-р Милен Врабевски, председател на „Фондация Българска Памет“, неведнъж сме обсъждали различни инициативи за изследването на миналото, но и за развитието на връзките с република Северна Македония и общото ни бъдеще. Помним как преди време неколцина македонски митрополити се обърнаха към Българската патриаршия с молба да поеме ролята на „Църква Майка“ на тамошната православна църква. Тогава д-р Врабевски беше, ако използваме езика на църквата, един от ревнителите за осъществяването на тази градивна идея. Възстановяването на духовното единство би спомогнало за сближението на хората от двете страни на и без това абсурдната граница,  би дало пример на политическите кръгове и обществата в двете страни. Уви, софийският Свети Синод на практика абдикира от духовната мисия, завещана от нашите велики духовни водачи от Средновековието и Възраждането… Жалко е, че в последно време православната църква в Скопие няма и намерение да скъса със заразата на македонизма – „държавотворната доктрина“, която е гавра с истината, а и със самата вяра…

Поклонение  в църквата Св. Ахил, организирано от Фондация Българска Памет

Да припомним каква е Охридската архиепископия „… на цяла България“, водещата духовна и културна институция в историческите югозападни български земи в продължение на столетия. За тази поместна автокефална църква са писали Марин Дринов (1873), Хайнрих Гелцер (1902) и други учени от края на XIX – първата половина на XX в. „Класиката в жанра“ обаче си остава „История на Охридската архиепископия – патриаршия“ на изтъкнатия български историк акад. Иван Снегаров (1932 г.), самият родом от Охрид. Ценни са и приносите на съвременните изследователи Иван Божилов, Илия Илиев, Гюнтер Принцинг, Йоанис Тарнанидис, Алкмини Ставриду-Зафрака, Ангелики Деликари и др. Задължително трябва да отбележим проведената през 2020 г. международна научна конференция „1000 години от учредяването на Българската автокефална архиепископия в Охрид“, чиито материали бяха издадени в Годишника на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ под редакцията на Георги Н. Николов и Павел Павлов.

За българските учени, а и за водещи имена от световната наука, Охридската архиепископия е наследница на българската патриаршия от Велики Преслав и Дръстър. Бихме добавили, че става дума за абсолютно същата автокефална църква, която по стечение на обстоятелствата е принудена да смени своя център. Затова изразите „раждане“, „учредяване“, „начало“ и т.н. в случая са условни. Според интерпретацията, наложена в Сърбия и Югославия, повтаряна до втръсване от македонските автори, Охридската архиепископия била „нова църква“, „създадена“ при „македонскиот цар“ Самуил – чиста пропаганда, но не и наука… За някои гръцки изследователи Охридската архиепископия е византийска църковна институция. Характеристиката „… на цяла България…“ в титулатурата на архиепископите имала отношение не към България и българите, а към нейната духовна юрисдикция над византийската провинция (“тема“) България с център Скопие.

Изконната българска природа на Охридската архиепископия се потвърждава от документи, паметници на литературата и изкуството, от съхранените стародавни традиции, от наследството на великите владетели Борис-Михаил, Симеон, Петър и Самуил. И от „небесното застъпничество“ на св. Климент Охридски – олицетворение на епохата на свободното Българско царство и неговата църква.

 България получава духовен глава със сан „архиепископ“ и собствен църковен диоцез с решение на Константинополския събор (4 март 870 г.). Отначало се ползва с автономия, признавайки върховенството на Константинополската патриаршия. Както бе показано от проф. Николай Кънев, църквата придобива напълно самостоятелен статут („автокефалия“) към 877-879 г. С българо-византийския договор от есента на 927 г. империята признава титлата „василевс“/“цар“ на българския владетел Петър (927-969) и сан „патриарх“ на тогавашния архиепископ Леонтий. С три императорски акта през 1019-1020 г. Василий II потвърждава самостоятелността на българската църква, но с оглед на статута ѝ отпреди 927 г.

Митарствата на българската патриаршия са резултат от кървавия двубой между Византия и България, започнал с окупацията на източните български земи през 971 г. и продължил до 1018 г. През 971 г. тогавашният преславски патриарх Дамян напуска резиденцията си в Дръстър/Силистра и намира убежище във временната столица Средец/София. От Средец незавладените български земи са управлявани от братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил, близки роднини на пленения цар Борис II  (979-971/978 г.). Приемник на Дамян е Герман–Гаврил, при когото седалището на патриаршията се мести във Воден и/или Мъглен, после в островния град Преспа, любимата резиденция на Самуил. При патриарх Николай или неговия приемник Филип църковният престол вече е в патриаршеската катедрала „Света София“ в Охрид, но близката Преспа си остава „партниращ“ център с църквата „Св. Ахил“. Патриарх Николай през 997 г. коронясва Самуил за „самодържавен цар на българите“. Последният патриарх е Давид, отведен от Василий II заедно с царица Мария, Пресиан II и останалите членове на царската фамилия във византийската столица. Василий II, останал в историята с грозното прозвище „Българоубиец“, далновидно запазва автокефалната църква на българите. Близо осем столетия, до ликвидирането ѝ през 1767 г., архиепископията е наричана “... на цяла България”.

След завладяването на България през 1018 г. начело на църквата е поставен българският монах Йоан Дебърски със сан на архиепископ. След неговата смърт през 1037 г. в Охрид са изпращани близки до двореца столични духовници, което отваря пътя на гръцкия език в богослужението. Това не води до «ромеизация» (елинизация) на българския народ, а старобългарският език продължава да се използва в църкви и манастири. Охридските архиепископи ревниво пазят своята автокефалност и територия от посегателствата на Константинополската патриаршия. Сред тях има известни личности, богослови и писатели: като Лъв, Теофилакт Охридски, Йоан Комнин, Димитър Хоматиан… След средата на ХІІ в. се появява теорията, че Охрид е родното място на император Юстиниан І Велики – древният град Юстиниана Прима / Първа Юстиниана. Така към легитимността на институцията е добавен и авторитетът на най-великия ромейски император, създал през 535 г. автокефална архиепископия в Македония и Поморавието. Тя обаче съществува твърде кратко и загасва във вихъра на аваро-славянските нашествия в края на VI – първите десетилетия на VII в.

При продължилия повече от четири десетилетия българо-византийски двубой българската църква губи редица епархии, останали в окупираните от Византия земи. Същевременно, благодарение на завоеванията на цар Самуил, придобива нови на запад и юг. В края на Х в., когато е постигнато най-голямо териториално разширение през този период, в диоцеза на патриаршията влизат епархиите: Преспанско-Охридска, Берска, Битолска, Скопска, Воденска, Мъгленска, Струмишка, Лариска (Тесалия), Деволска, Главинишка, Драчка, Навпактска, Сердикийска (Средецка), Велбъждска, Нишка, Видинска, Браничевска, Белградска, Сремска, Призренска, Липенийска, Рашка, Преславска, Дръстърска…

За по-нататъшната история на архиепископията в старата столица Охрид ще разкажем в някои от следващите епизоди от тази поредица, но нека се върнем към нашето време. Днес Македонската православна църква държи да бъде и „Охридска архиепископия“, но защо се пропуска онова „… на цяла България…“, което присъства перманентно в цялата ѝ история? Отговор няма, но именно това е формулировката, която легитимира съществуването и високата духовна мисия на Охридската архиепископия.