Вярвам, че вече с колегите се уважаваме. Ако е така, цената да не спим една нощ си е струвала

18-часовото ни заседание даже беше много приятно

Дебатът в Правна комисия по измененията в Изборния кодекс на второ гласуване продължи точно 18 часа и 20 минути.

Позициите на двете основни групи се знаеха отнапред. ПП и ДБ бяха обещали на избирателите си, че няма да допуснат връщането на хартиената бюлетина. Партиите ГЕРБ, БСП и ДПС, всяка поотделно, бяха обещали на своите си избиратели, че ще върнат хартиената бюлетина. Всеки от нас беше обещавал на стотици хора и никой нямаше право да отстъпи.

ПП и ДБ бяха дошли на заседанието на Правната комисия с твърдото намерение, с цената на всичко, да не допуснат връщането на хартиената бюлетина. ГЕРБ, БСП и ДПС бяха дошли с намерението да я върнат, с цената на всичко. Никой не се е наговарял с никого, то беше ясно. И така, през нощта на сряда срещу четвъртък стоманата срещна стомана.

Изказвания, процедури, процедури, изказвания, член по член на закона, до пълно изтощение. Държат те само адреналинът и мисълта за дадените обещания. Докато се пречупи металът. Никой не се пречупи.

Не знам дали ще ми повярвате, но в 7.50 сутринта, когато казах „Закривам заседанието“, изпитах истински топло чувство на симпатия и респект към всичките 23-ма мои колеги, членове на комисията, които стоически издържаха в тази нечувана битка на характери.

Защото това беше битка на характери, сблъсък на воли. Каквото и да ви приказват по телевизиите, това беше един благороден двубой на издръжливост, без обиди, без нападки, като с всеки изминал час уважението между нас нарастваше. Виждайки как на тръгване, въпреки нечовешката умора, колегите ми намираха сили да се усмихнат един на друг и да си подадат ръка, съм сигурен, че уважението ни беше взаимно.

Не слушайте хора, които са си спали в леглата, да ви обясняват колко драматично и ужасно било 18-часовото заседание. Изобщо не беше ужасно, беше даже много приятно. 23-ма души не били спали една нощ, голяма работа! Вярвам, че в тази нощ, ние 23-мата се сближихме повече, отколкото преди това сме мислели, че е възможно.

И това е първата много голяма полза от това заседание. Защото, за да започнеш да разбираш политическия си опонент и да си готов да постигнеш компромис с него, първото задължително условие е да започнеш да го уважаваш. Да уважаваш него лично, а оттам и десетките хиляди хора, които той представлява.

Е, аз изпитах уважение към колегите от ПП и ДБ. Бориха се мъжки и направиха всичко по силите си. Просто избирателите, които стоят зад нас, техните опоненти, се оказаха повече. Но уважение се дължи на всички избиратели, и на двете страни. Те на нашите, ние на техните. Аз вярвам, че след онази нощ 23-мата членове на Правната комисия се уважават. Ако е така, цената да не спим една нощ си е струвала.

Докато си тествахме издръжливостта на характерите, в онези 18 часа ние разговаряхме. За Изборния кодекс, но всъщност не толкова за машините и за хартията, колкото за доверието. За нещата, които могат да сплотяват нацията и за тези, които я разделят. За десетките малки или по-големи грешки, които сме правили и за това как можем да ги поправим.

Говорихме, например, за това защо толкова бързаме да взимаме решения, които много често се оказват необмислени? Защо миналата година на Разпети петък, тогавашното мнозинство набързо взе решение да въведе машините? Нали после видяхме колко проблеми ни се създадоха? Първо се оказа, че няма толкова машини. Наложи се да докупуват на форсмажор, без процедури, като до последно липсваха едни две хиляди, които се появиха някак в последния момент. После се оказа, че никой не знае кой пише софтуера и кой държи прословутия „ключ“, дето и до днес никой не знае какво представлява. Нямаше и още няма държавен склад, в който да седят машините, не се знае как се пазят, кой ще ги вози, кой ще ги инсталира. Какви са тия флашки, кой ги носи, кой ги чете, правилно ли ги чете, пък някакви данни се прехвърлят, ама къде се прехвърлят, как се изчисляват.... Абе, карай сега, важното е да са машини, после ще се оправяме!

И накрая се оказа, че изборите ги прави частна фирма. Извинявайте, ама това на какво ви прилича? Това избори ли са, в които се материализира народната воля, или е административно-технологична вакханалия, водеща до приватизация на процедурата за произвеждане на държавната власт? Като нямаме ресурс, нямаме подготовка и нямаме капацитет да правим някакви неща защо ги правим? Нямаме доверие на хората в секционните комисии! Защо им нямаме доверие? Нали всяка партия си праща хора, наши, българи, в какво ги подозираме? Че всяка СИК е организирана престъпна група ли? Не могли да смятат. Ами защо партиите пращат хора, които не могат да смятат? Включването на членове в СИК-овете не може да е форма на социално подпомагане. Там трябва да се пращат хора образовани, културни, отговорни. Толкова ли е трудно?

 Искаме българите в чужбина да гласуват, та по този начин да е жива връзката им с родината. Добре, но държавата не е в състояние да им уреди секциите, та сме ги оставили те сами да си ги организират. Събере се една компания някъде си, вика: „Ние сме секция“, от Външно им пращат една машина и два снопа бюлетини по куриер и те там правят избори. Чуйте какво ще ви кажа, защото съм минал по този път: българите в чужбина искат да знаят, че има българска държава, която изглежда и се държи като държава, каквито са тамошните държави. Този начин на провеждане на избори в чужбина само ги отвращава и ги отблъсква още повече. Брат ми, в чужбина, отишъл да гласува за мен в секцията в неговия град. Обажда ми се и ми казва: „Брат ми, тук няколко студентчета са секционна комисия и хабер нямат какво вършат! Вие в България нормални ли сте? Като не можете да пратите поне един чиновник от Външно да им каже какво да правят, защо изобщо се пробвате? Това не са избори, това е анархия! ” Това брат ми ми го казва.

Искаме да има район „Чужбина“! Защо? Ами защото искаме. От колко мандата ще се състои? Не знаем. От кои български райони ще отрежем мандати? Не знаем. Как ще се съставят листите? Не знаем. Ами като не знаете защо го искате? Не знаем, ама го искаме. Искайте, ама то само с искане не бива. Трябва и да може да стане.

Половината българи искат да чукат по дисплей, за да са модерни, другата половина си иска хартията. Дайте да им ги дадем, бе, хора! Какъв е тоя тормоз от едната половина от народа над другата половина! Юпито от София ще си има машината, ама защо иска да докаже на баба си на село, че ако не може да се оправи с дисплея, тя не е гражданин на тая страна. Хубаво ли е да постъпваме така? Ами не е хубаво!

Ето за такива неща си говорихме и накрая почнахме и да се чуваме. Всичко оправихме в нощта на сряда срещу четвъртък. Извадихме частниците от изборния процес и върнахме държавата, в България и в чужбина. Казахме, че резултатът от гласуването ще го обявява народът, както пише в Конституцията, а не „Смартматик“. Дадохме на народа право да избира - машина или хартия. Въведохме тотално видеонаблюдение на броенето. Махнахме кабинките с парцалените завески, за да няма снимане на бюлетини с телефони. Само съжалявам, че не въведохме и преброителните центрове, за да са колегите от ДБ съвсем спокойни за хартиения вот, ама то в пет сутринта вече трудно се мисли. Нищо, ако е станала грешка, в залата може да има поправка.

Това исках да ви разкажа. Много хубаво заседание беше, 18-часовото. Много полезно. Ако в пленарната зала колегите си спомнят какво си говорихме и не започнат пак с обидите, може да стане чуден Изборен кодекс, така, че всички да са спокойни. И да свалим България от кръста, на който заради няколко истерика я разпънахме лани, на Разпети петък. Впрочем, от тогава на тях спря да им върви. Нищо не казвам, просто отбелязвам факта.