И тази година честването на годишнината от рождението на Делчев не стана повод за сближаване със съседите край Вардар

Като имаме договорености за съвместни чествания за Кирил и Методий, Климент Охридски и Самуил, правим ли ги?

Мина и този 4 февруари. Отбелязахме поредната годишнина от рождението на Гоце Делчев. Кой както можа, както го разбира и както си беше наумил. За пореден път всеки от своята страна на границата. Въпреки добрите намерения, пожелания и заклинания, че ще дойде време и рождението, и гибелта на големия революционер ще станат поводи за сближаване, а не за разделение. Всичко си остана, както си е било и както най-вероятно, за голямо съжаление,  ще бъде дълго време занапред.

Но поне всичко беше спокойно. За разлика от миналата година, когато несръчният ни опит да направим съвместно отбелязване на годишнината от рождението на Гоце се превърна в унизителен скандал за българска сметка. Твърде пресен и болезнен е споменът за цирка, който организираха на общата ни граница властите от Скопие, позволявайки си нахалството да държат министъра на вътрешните ни работи в един хотел близо до Вардар, за да не го допуснат до официалното поднасяне на цветя пред костницата на Делчев в църквата „Свети Спас“. Ама имало договорка с неговия колега Спасовски, имало приказки как всичко да стане мирно и елегантно, по „европейски“, имало… Много важно! Как беше онази, казана по друг повод - уж всичко трябваше да е поновому, а стана както винаги.

И тази година нещата си се случиха както години наред преди това. Българските дипломати от посолството ни в Скопие и от генералното ни консулство в Битоля, заедно с няколко от местните българи, положиха венец и цветя пред гроба на революционера. Отново извън официалната програма на властите. Добре поне, че и това ни позволяват да правим. Край Вардар се задават тежки избори, ожесточението между политическите противници вече се усеща, нищо чудно на някой да му хрумне, че от една забрана за поклонение пред паметта на Гоце може да извлече някакви електорални плюсове.

Нищо, де, ако 4 февруари е все още относително далече от изборния ден, има и 4 май - денят на героичната гибел на Делчев. Тъкмо в навечерието на 8 май, когато гласоподавателите са призовани да отидат до урните за парламентарния вот, а и за евентуалния балотаж на президентската надпревара.

И у нас отбелязването на 4 февруари бе заслуга главно на „ресорните“ партии, организации и сдружения. В рамките на техните възможности направиха колкото могат. Но пак всеки за себе си. Добре, че момчетата от „Коридор № 8“ посветиха „седянката“ си на темата, та създадоха впечатление за нещо общо и съвместно. Но форматът им е такъв и се прави онлайн с участници от двете страни на границата, та се създава впечатлението за някаква общност. Държавата с нейните институции си замълча. Има си оправдание - годишнината не е кръгла, протоколът си има своите правила, пък има и по-важни задачи от това.

Беше плъзнала мълва, че на една от проявите - поднасянето на цветя пред паметника на Гоце Делчев в Борисовата градина, може да има и „специални гости“ в лицето на бившите премиери Борисов и Заев. Звучеше твърде хубаво, за да бъде вярно. Макар че защо пък не - като премиери двамата започнаха своето политическо и лично общуване с поднасяне на цветя пред паметника на Самуил в София. После направиха така, че срещите им да бъдат обвързани с важните дати от живота и борбата на общия ни герой Гоце Делчев. Когато подписаха Договора за приятелство и добросъседство на 1 август 2017 г., побързаха да отидат в двора на „Свети Спас“ и заедно да се поклонят пред саркофага му. Един вид гаранция, че оттам насетне нещата ще вървят към съвместност, а не към разделение.

После намериха време да отскочат в Благоевград, пак пред паметника на Гоце в центъра на града. И на откриването на монумента на полковник Гарванлиев край Дойран също бяха заедно, макар че и двамата май не знаеха какъв точно е приносът на военачалника, та му се отдава такова уважение.

В тази символност в поведението на двамата премиери нямаше да има нищо лошо, ако беше подплатена с реални мерки в развитието на отношенията ни в другите, как да го кажа, материалните сфери. Като стокообмена, инфраструктурата, културата. Нали първите стъпки в сближаването бяха тъкмо в тази насока - пътища, ЖП линия, съвместни заседания на правителствата, какво ли не още. После дойде „ветото“, наложено от правителството на Борисов, и последвалата драма в отношенията между двете държави. Това бе една от причините Заев да се оттегли от политиката, изтиквайки напред своя дългогодишен приятел Димитър Ковачевски.

Само часове след като встъпи в длъжност, той бе посетен от новоизлюпения и крайно нетърпелив премиер Кирил Петков в рамките на визита, която стана пример за набързо организирано и аматьорски проведено посещение. И тогава имаше символ - самолетчето, което трябваше да литне и да поддържа въздушната връзка между София и Скопие. Петков бе първият български политик, който, бидейки в Скопие, не отиде да се поклони пред гроба на Гоце, вероятно с желанието да покаже по нечий съвет, че София сменя приоритетите си към Скопие, заменяйки историята и общото ни минало с прагматизма на новите времена. Да, ама вече нито символни полети на авиони има, нито общото ни минало и история са утвърдени. Пък и Петков не е премиер вече.

И Борисов не е министър-председател. Но неговата парламентарна група, която гласува онова „вето“, със същата монолитност и единство подкрепи така нареченото „френско предложение“, което после стана позиция и на Европейския съюз. От друга страна, Заев категорично заяви, че повече в политиката не се връща. Но пък прие в родния си град Струмица своя бивш гръцки колега Алексис Ципрас на приятелско частно посещение, по време на което си говориха за това колко важен бе Преспанският договор за Република Македония и за нейния път към НАТО и ЕС. Не знам да е имало подобна неформална среща между Борисов и Заев, на която двамата да си поговорят за това, което направиха или не успяха да направят в двустранните отношения. Нима Договорът за приятелство и добросъседство, подписан от двамата, бе по-малко важен за евроатлантическия път на съседите ни? Ако го нямаше българският Договор, нямаше да има и Преспа, това не е ли ясно все още? Но пък като се замисли човек, и тримата, които по един или друг начин отвориха пътя на Северна Македония към НАТО и ЕС, изпълнявайки конкретна геополитическа задача, платиха за това. Заев е извън политиката, въпреки че би бил добър президент на страната си. Ципрас дори вече не е лидер на своята Сириза. Борисов е още в играта, но поне в обозримото бъдеще едва ли ще се върне като премиер. Фактурата е поднесена, сметката е уредена.

Това, че Борисов и Заев ще бъдат заедно пред паметника на Гоце в София, звучеше толкова добре, че чак изглеждаше невероятно. Но пък напълно щеше да се впише в стилистиката на отношенията на двамата докато бяха премиери.
Пунктуалистите и от двете страни на границата биха казали,  че можем да имаме претенции за съвместни чествания на Гоце Делчев - рождение, гибел, нещо друго, след като това бъде записано в някой от следващите протоколи от Съвместната комисия за история и образование. Макар че като там има договорки за общо отбелязване на Кирил и Методий, Климент Охридски и Самуил, да не би да го правим? Ние тук, те там, нищо заедно. А толкова хубави поводи има.