Време на промени - Европа в центъра на геополитическото преформатиране

ЕС трябва да намери средства и личности, които да го изведат отвъд сянката на САЩ

Последното изминаващо десетилетие показва, че светът е в процес на навлизане в нов етап на своя геополитически и обществен облик. Процесите и събитията, създаващи бурното време, в което живеем, носят белезите на промяната, но вече не само във външната форма, но и във вътрешното съдържание. А процесите, като резултат от нашата, човешката, политическа и обществена дейност, показват че именно действията на отделния човек, но и на отделните държави и корпорации могат да трасират пътя, да посяват и отглеждат идеи, да създават и преследват врагове, за да оправдават собственото си съществуване.

При фокусиране на погледа в полето на геополитиката силно впечатление правят редица процеси, които затвърждават формиращия се нов ред, за който вече се пише и говори активно. Исторически изменения от такъв мащаб отнемат години, за да се разгърнат в пълнота, но има определени сигнали, които служат като ориентир, че се случва нещо необичайно за настоящето. Иронията на историята към нас, съвременниците, е че дългият процес от десетилетие или две е просто миг, а всяко ново, както гласи сентенцията, е добре забравено старо. Разликата с миналото е в интензитета на събитията, скоростта на раждането и после узряването на идеите, всичко това породено от технологичния прогрес и вече твърде забързания човешки живот и несъзнателната жажда за информация, подобна на опиат. Без да се претендира за изчерпателност, но все пак смело, в рамките на един подобен текст, изпъкват отличителните белези за настъпващата промяна.

Призрачният гигант от миналия век - НАТО, отбелязва своя противоречив 70-годишен юбилей и живеещ в свое идеологическо безвремие, с единствената задача да обслужва външнополитическата програма на елита на една държава. Въпреки формалното единство, честването на годишнината на организацията излъчва противоположният сигнал за огромен разлом между основните играчи. В основата на разлома стоят интересите на Вашингтон, който може да бъде далечно сравнен с лошия ученик в клас, който тормози останалите, когато не го слушат. Неслучайно Франция е една от потърпевшите в настоящия момент. Тя защитава своя национален интерес, който не е съобразен с този на САЩ. По-рано през тази година Париж прие административни мерки за облагане с данъци големите американски корпорации в областта на услугите и интернет - „Фейсбук“, „Гугъл“ и „Амазон“. Ответното използване на санкции като част от инструментариума за влияние с времето и прекомерното използване изгуби своята сила и авторитет. Но когато се използва срещу държави, които са разглеждани не просто като съюзници, а като част от едно семейство, показва истинското лице на отношенията. И носи своите последствия.

Франция е единствената държава в ЕС, която към момента може успешно да развива свой независим, конкурентен военно-промишлен комплекс, включително в сферата на ядрените оръжия. Позабравената идея през последните 15 години за обща европейска отбрана бе възкресена отново и още по-настойчиво именно в мандата на Еманюел Макрон. В този аспект Германия все още дълго време ще носи и ще u се напомня комплексът на Втората световна война, вкоренен дълбоко в немското съзнание.

В довоенна и военна Европа Франция е културният и интелектуален център на света, мястото, „където се случва нещо“, както пише Тони Джъд в „Да мислиш 20-ти век“, а Париж е „за пореден - и последен - път столица на века“. Величието на САЩ не е във военно или икономическо отношение, а в културно и обществено и тепърва предстои за него също да се говори като наследство, а не като бъдеще. Въпрос на време е процесът да намери своето развитие, а ЕС може да изгуби историческия шанс да участва в него като единен субект, ако не намери средствата и личностите, които да го изведат на политическата сцена, отвъд сянката на САЩ.

Интересен пример за разломите в НАТО идва от Турция, която от години следва своята стратегическа цел да бъде незаобиколим регионален и европейски фактор. С реализацията на Турски поток и Транс-Анадолския газопровод тази цел успешно се изпълнява. Енергийните и военни сделки често вървят ръка за ръка, като с внедряването на С-400 Турция си осигури сигурност. Наличието на работеща система за противоракетна отбрана проправя път към друга амбиция на Ердоган - създаване на ядрен арсенал, вече без страх от възможни последствия. В същото време България си играе на самолети, нови стари идеи за логистични центрове и интерконекторни връзки. Анкара вече може да говори и действа много по-агресивно, като това със сигурност ще бъде усетено на Балканите - под форма на съобразяване или косвено влияние. Затвърждава се моделът, че единствените два фактора на стабилност в Черноморския регион са именно Турция и Русия.

В годините след предстоящата 2020 г. ще се очертаят тези модели - повече държави с притежание на ядрени оръжия и нов модел на стратегическа сигурност, зависещ от два фактора. Първо, ако отпаднат и последните договорни прегради, които сдържат военната надпревара, светът ще реагира на принципа на пазарната икономика - пазарът ще определя търсенето и предлагането, но вече в сферата на стратегическите оръжия, което е опасно и ще бъде пример за натовска недалновидност. Единственото условие за справедливост на пазара е силата. Ако се следват идеите на Чикагската икономическа школа и нейните представители - пазарът е такъв какъвто е - ако си силен е справедлив, ако не си - той пак е справедлив, просто ти си слаб. Второ - новото поколение оръжия, които навлизат в Русия, ще гарантират ролята u на медиатор между Изтока и Запада, освен географски, но със сигурността на създаденото стратегическо превъзходство.

Неслучайно разломите се случват отново на европейската сцена, където са концентрирани интересите във всяка сфера - енергийна, военна, а и културна. Възможността за възстановяването и задълбочаването на отношенията между ЕС и Русия, с посредничеството на Франция, и с икономическото сътрудничество на Германия, само показва страха, но и начина, по който се взимат решения във Вашингтон. Винаги в своя полза и винаги прикривани зад паравана на общите евроатлантически ценности. Както гласи американската поговорка - докато се ръкуваш с едната ръка, в другата стискаш камък. И винаги остава илюзията за избор. Юбилеят на НАТО и честването му точно показва различните пътища. Великобритания избра американския вектор, докато в Европа се усеща все по-осезаемо желанието за поемане по нов път. С ясната уговорка, че НАТО е придатък на САЩ, който е способен да раздели усещането за „европейско“, чрез своите трансмисии в ЕС. Изминаващата година отново се оказа година на санкции, локални конфликти и бежански кризи, но в по-общ план показа осезаемото усещане за промяна.

Предстоящата 2020 г. ще изостри противоборството и в известна степен това ще е резултат от вътрешната ситуация в САЩ - икономическа, заради илюзорното усещане за растеж, с широко разтворена ножица на социално неравенство, но и политическа - с наближаването на президентските избори и горещата фаза на предизборната кампания. Случващото се вътрешно отслабване ще има своите агресивни проявления навън, но това само ще засили процесите на утвърждаващия се многополюсен свят. Ще продължи процесът по преоткриване на силната държава, но в нова форма, пасваща на глобалния свят, като път към преодоляване на стария ред и неговите недъзи. Уместно за припомняне е написаното от Томас Хобс в „Левиатан“, преди повече от 300 години, че при липсата на обща власт „хората са в състояние на война, и то на война на всички против всички“. Вероятно това би ги направило и по-лесни за контрол и управление. Със сигурност раздираната от локални конфликти Европа и нейната периферия в Близкия Изток е много удобен отслабен съюзник.