Идеите на Раковски намират отражение при създаваните от средата на XIX век нататък тайни „дружества“, „дружинки“ и други неформални групи от съмишленици

Олицетворение на апогея на революционното движение е Васил Левски

Kолкото и да е странно, Георги Стойков Раковски (1821-1867) не заема онова място в нашата историческа памет, което безспорно заслужава. Може да се дискутира защо е така, но е още по-абсурдно, че за всепризнатия „патриарх на българската национална революция“ се говори толкова рядко и толкова шаблонно... Затова по предложение на проф. Пламен Митев фондация „Васил Левски“ пое инициативата да се обърне към държавните институции и обществото с призив за достойното отбелязване през идващата 2021-а на двестагодишнина от рождението на един от най-великите българи на всички времена. Творчеството и идеите на Раковски намират силно отражение при създаваните от средата на XIX век нататък тайни „дружества“, „дружинки“ и други неформални групи от съмишленици, наричани най-често и „революционни кръжоци“. За тях ще се опитаме да разкажем накратко в нашата поредица.

В историческата наука има една формула с особена смислова натовареност - „Комитетското десетилетие (1866-1876)“, както е озаглавена една студия на даровития наш историк Димитър Страшимиров. Уви, така се е създала неточната представа, че изграждането на революционни структури започва едва през 1866 г. с ТЦБК (Тайния централен български комитет). Както е известно, ТЦБК е създаден от Иван Касабов (1837-1911), доскорошен помощник на Раковски, а в конкретното време негов опонент. Ако трябва да сме максимално точни, ядра от съзаклятници в България е имало и много преди 1866 г. - поне от 1821 г. във връзка с т. нар. „Гръцка завера“, която има привърженици в много български градове. Тайни организации са създавани от д-р Иван Селимински и от капитан Георги Мамарчев през 1828-1829 г., такава по същество е Велчовата завера през 1835 г., а младият Раковски и други будни младежи организират своето „Македонско дружество“ в Атина през 1841 г. „Кръжоците“, тези ранни комитети, за които ще разкажем, са дело на Раковски и неговите последователи, на ТЦБК, а дори и на „Добродетелната дружина“, наричана и „Комитет на старите“. Разбира се, олицетворение на апогея на революционното движение е Васил Левски. Изградените от Левски комитети, нерядко на основата на „кръжоците“ от предходните години, вече не са помощни звена за подкрепата на чети, а истинската тъкан на освободителното дело. И все пак, „революционните кръжоци“ не бива да се пренебрегват, защото имат важно значение за съзряването на стотици борци за българската свобода, вкл. на самия Левски.

Във втория том на фундаменталната книга „Княжество България“ (Пловдив, 1896 г.) позабравеният днес наш самобитен енциклопедист Георги Димитров отбелязва: „Преди да се заеме Левски с уреждането на комитетите, имало е в някои градове съставени кръжоци, които развивали революционни идеи между народа, но нямали едно общо направление и единство, а на всяко място отделно са прокарвали идеята и оставали сами по себе си да действат, както намирали за добре. Затова не са имали и оная живост и оная решителност, които после комитетите придобиха...“ Като центрове на такива „кръжоци“ Г. Димитров сочи Пловдив, Свищов, Търново, Варна, Провадия и Лом с препратки към лица и групи и на други места. Появата им е свързана с личности главно от „средната класа“ и интелигенцията.

Неформален лидер на кръжока в Пловдив е търговецът на тютюн Петър Тананов от Дряново, известен като „бай“ Недко Тютюнджията. Тананов променя името си и се преселва в Пловдив след участието си в движението на „капитан дядо“ Никола през 1856 г. Групата възниква във връзка с Първа българска легия в Белград през 1861 г. В кръжока влизат Кръстю Иванов от Севлиево, Кръстю Тодоров от Карлово, Христо Митьов от София, Христо Големия (Книговезеца) от Къкрина, Ловешко, Георги Тилев от Перущица, Петко от Панагюрище, Душко х. Деков от Чирпан и други „... здрави, пъргави младежи и горещи родолюбци...“ Към тях гравитират мнозина ученици на Йоаким Груев, включително от Хасково, Стара Загора и други места. По време на сбирките в центъра на вниманието е вестник „Дунавски лебед“, „Горски пътник“ и други книги на Раковски, песните на Добри Чинтулов и т. н. Същевременно са провеждани военни упражнения („талим“), а хората на Тананов са острие на акциите срещу гръцката „партия“ в Пловдив в църковно-националната борба. „Бай Недко“ е харизматична личност, физически силен, смел и решителен човек. За нещастие, той умира от холера през 1865 г., а много от съмишлениците му по различни причини напускат Пловдив. От друга страна, това води до разпространението на революционната идея в други градове и селища.

Свищовската „свободолюбива дружинка“ възниква още по време на Кримската война (1853-1856). Под влиянието на Раковски свищовлии изпращат група младежи в Първата българска легия. През 1866 г. се свързват с ТЦБК в Букурещ и вземат дейно участие в събитията около преминаването на четата на Филип Тотю през 1867 г. За някои съвременници „кръжокът“, в който участва видният възрожденски и следосвобожденски политик Григор Начовичич (1845-1920), е „Свищовски централен комитет“ в България! В старата столица кръг от съмишленици със сигурност е имало още от Кримската война, а Филип Симидов твърди, че Търновският революционен комитет е създаден през 1861 г. Очевидна е връзката със замислите на Раковски и опитите за въстание начело с „капитан дядо Никола“ през 1856-а и хаджи Ставри през 1862 г. През 1866 г. „кръжокът“ е подновен от търговеца Атанас Андреев (1832-1898), един от създателите на ТЦБК в Букурещ, а в групата влизат учителите Тодор Шишков и Кунчо Кесарев, хаджи Тодор от Лясковец, предприемачът Стефан Карагьозов и други будни българи.

Варненският „кръжок“, възникнал през 1866 г., е свързан с „Добродетелната дружина“. Сред участниците изпъква Никола Даскалов от Търново, който е секретар на руския консул във Варна и по-възрастен родственик на Стефан Стамболов. През 1867 г. варненци изпращат група младежи (Иван Сапунов, Христо Казанлъченина, Христо Бъчваров и др.) в помощ на четата на Панайот Хитов в Сливенския Балкан. Година по-късно търсят връзка с Хаджи Димитър и Стефан Караджата, която не се осъществява поради съдбата на самата чета. Г. Димитров сочи революционен „кръжок“ и в Провадия, създаден от Тодор (Тонко) Мутевски (1839-1909), родом от Троян, учител в Провадия през 1867-1870 г., а преди това в село Лесичерка, Габровско, Никопол и Галац. В кръжока влизат и будни българи от Равна, Девня, Султанлар (дн. Царевци) и други околни села, както и пребиваващи в градчето младежи от Сливен и Жеравна. Мутевски е близък с Раковски и е участник в организацията на въстанието на хаджи Ставри в Търновско през 1862 г. Автор е на брошурите „Отечество или старо огнище“ и „Отечество, свобода или смърт!“, а заедно Раковски създава литографията „България - 1866 г.“ Вероятно тя е една от „картините“, разпространявани от Левски в Тулча, за което съобщава зографът Цаню Захариев, личен приятел на Апостола. Кръжок е имало и в Девня, а участници в него са учителите Димитър Димов и Иван Митев, както и свещеникът Константин Кумански.

Ломският „кръжок“, макар и косвено, е свързан с бележития поборник „дядо“ Иван Кулин (1803-1870), по онова време емигрант в Сърбия. Водач на съзаклятниците е младият търговец Димитър Ангелов, който увлича много младежи, а особено активен е свещеникът Димитър. Само ще припомним стопанския и културен подем на дунавския град в онази епоха, ролята на личности като „даскал“ Кръстю Пишурката и създаденото от него читалище.

Без да претендираме за изчерпателност, бихме могли да разширим географията на революционните „кръжоци“ и тяхната хронологическа рамка. Така мястото на въпросните „кръжоци“ („общества“, „дружинки“, въобще групи от съмишленици) в развитието на революционното движение и връзката им с комитетите на Левски става още по-осезаема. Ядра от революционно настроени младежи със сигурност е имало в Сливен, Русе, Пазарджик и други градове, включително и в турската столица Цариград. За тях ще разкажем в следващия „епизод“ от нашата поредица.