Големият американски кино и телевизионен режисьор и художник Дейвид Линч описа своя живот в книгата „Кът за мечти“ с помощта на критичката и журналистка Кристин Маккена.
Почитателите на американския сюрреалист  не се задоволиха с „Да уловиш голямата риба“ (в превод на български – „Колибри“), която е съчетание на лично въведение в трансцеденталната медитация с авторски идеи и мисли. Поради тази причина той разказва за своя личен живот изпълнен с изключителна креативност, приятелствата, създадени по пътя му, както и пречките, които е преодолял – понякога успешно, друг път не, – за да осъществи всеки от своите филми в новата си творба. 

За книгата „Кът за мечти“

„Кът за мечти“ е  от една страна биография, от друга страна – мемоар. Структурата съчетава интервюта от приятели и колеги на режисьора, за които пише Маккена, а той дава обширен отговор на всички въпроси. Силно впечатление прави и създадения запис на гласа на Дейвид Линч, чрез който се долавят интонацията на вълнението, носталгията и сладките спомени за една изгубена Америка.

„Кът за мечти“ хронологично представя на читателите събития от живота на твореца, без да ги разисква или анализира, така че читателят, който търси отговори за разгадаването на ребусите във филмите „Гумена глава“ или „Мълхоланд Драйв“, ще остане разочарован. От друга страна, чрез запознанство с пътя, който режисьорът е изминал, и хората, оставили следа в живота му, може да се проследи вдъхновението зад някои от персонажите във филмите му. Както при всеки добър сюрреалист енигматичните сцени и образи, които шокират и озадачават и до днес, нямат пряко обяснение и работят напълно на интуитивно и подсъзнателно ниво. По повод „смисъла“ на филмите си, самият Линч казва: „Смешно е, когато хората ме карат да говоря за филмите, когато съм ги завършил. Самите филми са цялото говорене“.

Кой е Дейвид Линч

Дейвид Линч е роден на 20 януари 1946 год. в град Мисула, щата Масачузетс (САЩ). Завършва три висши университета – колеж по изкуствата във Вашингтон (живопис), академията за изобразителни изкуства във Филаделфия и кинорежисура в Лос Анжелис. Младият Линч бързо покорява кинематографичния Олимп. Още от края на 70-те се нарежда сред най-задълбочените киноизследователи на сферите на ирационалното и необяснимото. Филмите му имат многобройни номинации за награда „Оскар“, включително три номинации в категория режисура. Два пъти печели френската филмова награда „Сезар“ в категория чуждестранен филм. Филмът Диво сърце (1990) му донася „Златна палма“ от фестивала в Кан. Режисьорът е удостоен и с приза „Златен лъв“ за цялостно творчество от филмовия фестивал във Венеция. През 2002 г. френското правителство го удостоява с „Ордена на Почетния легион“, а миналата година Линч получава почетен Оскар за изключителния си принос към киното. 

Художникът Бушнел Кийлър е сред първите, които забелязват талант в харизматичния младеж. Той отдава на Линч стая под наем, която се превръща в ателие за бъдещия режисьор. Първите му творби дават голяма заявка, но не изпъкват, докато необяснимо в един момент се случва прелом в творчеството му. 
Малко по-късно Линч се запознава с легендарния сценограф Джак Фиск, който по-късно създава някои от най-вълнуващите декори в американското кино, които красят повечето филми на Терънс Малик, включително „Тънка червена линия“, „Новият свят“ и „Дървото на живота“, както и шедьоврите на Пол Томас Андерсън „Ще се лее кръв“ и „Учителят“.

Следват първите късометражни филми, които са обект на внимание като  „Шестима мъже се разболяват“, „Азбуката“ и най-вече „Бабата“. За тях Дейвид получава субсидия от Американския филмов институт в Лос Анджелис. По време на снимките Линч се запознава с Алън Сплет – майстор на звука. Двамата постигат изумителни резултати в дебютния пълнометражен филм на Линч „Гумена глава“, който и до днес се дава като пример във филмовите училища относно възможностите на звуковия монтаж.

Линч според неговите близки

Интересно, че този мрачен гений, показал американския кошмар, за който малцина се осмеляват да говорят, всъщност е виждан от близките си като усмихнато, харизматично момче с продупчени тениски, сладък, уязвим, с широко разтворени очи, любопитен за всяко нещо. Още по време на тийнейджърските си години Дейвид започва да носи вратовръзки (понякога по няколко една върху друга), които в началото са посрещнати с добродушни подигравки, но с течение на времето се превръщат в характерна черта от стила му.

Спорен остава въпросът до каква степен режисьорът има контрол над образите, които вижда, каква е техническата му подготовка  и дали изобщо се извършва манипулация над зрителя. Повечето индикатори сочат, че авторът вижда или чувства отделните сцени по определен начин и те трябва да преминат през съзнанието на твореца точно така. Отново се стига до клишето за гениалния артист, на когото небето говори, но въпреки това Линч, вероятно, е един от малцината, които са го заслужили.