- Господин Москов, защо винаги пренаписвате авторите, чиито творби поставяте на сцена?
- Не е винаги, но понякога. Оригиналният текст често е трудно изговорим за актьора. Тогава го редактирам с негова помощ. Заедно търсим думите, които най- естествено биха прозвучали от устата му, без това изцяло да разрушава вложения от автора смисъл.

- Последният ви спектакъл „Станете, за да легна аз!“ се радва на огромен успех, билетите се продават за часове, какво привлича публиката?
- Игривостта му, лекотата му и виртуозността на актьорската игра. Спазих основната хватка на сюжета, но доста промених обстоятелствата около персонажите. Вкарах и допълнителни герои като „министър на смъртта“, например.

- Нарочно ли избрахте актьори, чиито имена не са познати, за „Станете, за да легна аз!“?
- Препоръча ми ги директорът на театъра Калин Сърменов, а аз не бих казал, че са непознати. Работата ми с артистите беше великолепна.

- След погребалното бюро в цвят лилав, какъв е следващия ви проект?
- Не издавам, за да не ми попречи някой. Но ще взимам актьорски клас в Театралния Колеж „Любен Гройс“.

- Не сте изкушен да поставите трагедия, или след ваш прочит всяка трагедия се превръща в нещо друго?
- Поставял съм Ромео и Жулиета и Макбет на Шекспир. Също така Сирано дьо Бержерак на Едмон Ростан и „Както ти ме искаш“ на Луиджи Пирандело - все трагедии. Това, че във всяка от тях се прокрадва по нещо смешно, е въпрос на стил. Чисти стилове няма. Не случайно сълзите могат да са предизвикани или от плач, или от смях.

- Какво е за вас театъра?
- Гърбица, от която не желая да се оперирам.

- Не ви се иска да направите филм? Какъв киносценарий бихте написал?
- Правил съм два филма - игрален и документален. За документалния- „Преводачката на черно-бели филми“ имам премия от Президента на Италия, плюс две награди от международни фестивали. А за игралния- „Рапсодия в Бяло“, спечелих наградата на критиката на Кинофестовала „Молодист“ в Киев. Жена ми пък бе удостоена с наградата „Ив Монтан“ за най- добра роля от същия фестивал за същия филм. Председател на журито бе южнокорейският кинорежисьор Ким Ки Дук.

- Чувствате ли се щастлив и реализиран?
- Да. Повече, отколкото заслужавам! „Кой, кат мене!?“ Ха, ха, ха!

- От какво се страхувате?
- От простотията, вървяща под ръка с глупостта и агресивността. От това, че неграмотността расте с бързи темпове и огромно самочувствие.

- Изпадал ли сте в състояние на безпомощност?
- Да. Бил съм 45 дни в кома и 3 месеца в инвалидна количка, след тежка катастрофа в Германия. А за така наречената „творческа безпомощност“ не смятам да коментирам. Освен че си е мой проблем, тя би се видяла веднага в представленията ми. Първо - от артистите, после и от публиката! Би могла и да ми се припише от критиката. Правени са такива опити...

- Какъв би трябвало да е министърът на културата, длъжници ли са политиците на артистите?
- Не си спомням в световната история на изкуството, някой министър на културата да е изиграл съществена роля. Политиците са временни, а изкуството вечно! Цитирам, разбира се. Неразбирането на ролята на изкуството от политиците е проблем, тясно свързан с географското положение и историята на всяка държава.

- Артисти нещо липсват в последните парламенти. Намирате ли в политиката сюжети за сцената?
- Предпочитам други сюжети.

- Политици, или обслужващи политиците спряха шоуто ви „Улицата“ и мислил ли сте за ново подобно шоу? Не е ли време отново да се появи подобен формат, който липсва в ТВ програмите?
- Спря го тогавашното ръководство на БНТ, мотивирайки се с това, че не съм бил доказал, че можело да се рискува с такъв, като мен. Колкото до това, какво мисля- не мисля, че знам, какво мисля, но... до днес ме спират хора по улиците и ми благодарят за нещата които съм правил. Това ме прави щастлив. „Улицата“ не беше телевизионен формат, а нещо, което не можаха да го „форматират“. Затова някои го, а някои не го харесват.... Искам да завърша нашия разговор така: Преди няколко дни се спънах и паднах на улицата в Пловдив. Очилата ми се счупиха, забиха се в кожата ми и предизвикаха аркада. Рукна кръв, като от чешмичка. Аз съм с частична парализа на левия крак и въобще не мога да се изправям сам. Една жена веднага се спусна да ми помага. Не u стигнаха силите /доста съм тежък/ и извика други хора. Моментално още двама, трима души се втурнаха към мен. Един дори използва дрехата си за да попие кръвта ми. Занесоха ме до колата ми. Беше тъмно, не ми помогнаха заради това, че ме познаха... Та и това е българинът! Наред с всичките му недостатъци...