Не обичам посланията. Освен едно - да бъдем свободни!

Премиерата на „Няма да платим, няма да платим“ е добър повод да потърсим режисьора Теди Москов за интервю. Той е изключително интересен събеседник и с него винаги може да са говори по всички теми.
Тук без маска „безопасно“ можеш само да страдаш. И всички ти се радват, казва Теди Москов. И те кара не просто да се замислиш, а да потънеш в размисъл...

- Г-н Москов, как се прави премиера по време на пандемия?
- С особен плам, тъй като не знаеш, дали първото ти представление няма да се окаже и последно! Репетира се с предпазни маски, които по естествен път се трансформират в театрални. Ето ти „маскарад“, дошъл от само себе си! Думата може да се раздели на „маска“ и „рад“. Дали „рад“ не е съкращение от „радост“? Нова дума- „маскарадост“! Може би нов жанр? Всъщност нов вид радост. Скрита! У нас е опасно да се радваш без маска. Виждат те кой си и започват да ти завиждат. Като си с маска, не те знаят и можеш да си се радваш на воля. Пък и не само! Доста от задръжките ти падат. Прочетете Бахтин и размислите му за карнавала (не че аз съм ги чел)! Прочетете ги вие, за да ми ги прочетете на мен! Тук без маска „безопасно“ можеш само да страдаш. И всички ти се радват. Затова в театъра „трагедия“ се прави без маски, а „комедия“- със! Споменавам го, защото паралелно с интервюто работя върху дисертацията си по първата истинска история на театъра, с която кандидатствам, от професор да ме понижат в доцент (на доцент по-малко се завижда). За да ме понижат от доцент в под-доцент (нещо като младши лейтенант), в момента достигнах до епохалното откритие, че средновековният театър на маските е възникнал от срам да не се изложиш на сцената и затова си скривал лицето си. Но за да стигна до мечтаната от мене титла под-доцент, първо трябва да стана професор. А това е дълга работа, отказвам се. Тъй като всъщност съм, известен на малцина специалисти криминален психолог, в момента достигам до следващо епохално откритие: Обирджиите крият от срам лицата си с маски, защото всъщност са добри хора. „Ако до всяко добро същество застане поне още едно“, няма да остане неограбена банка. Съветвам тоя текст да се чете след 200 години, тъй като с точно толкова е изпреварил времето си. Знам го, защото получих фиш от КАТ за тая скорост. Време се изпреварва по-лесно от „Ферари“, знам го от опит. „Ферари“ можеш да изпревариш единствено на пътя Ихтиман- Самоков и то с каквато и да била кола.

- Защо избрахте левичарската пиеса на Дарио Фо „Няма да платим, няма да платим“, която от години се играе по всевъзможни сцени в България?
- Предложи ми я директорът на театър „София“ Ириней Константинов, защото познава стила ми. При Дарио Фо „лявото“ звучи архаично, някак си тромаво и комедийно. При мен звучи „образователно“. Смятам и „ляво“ и „дясно“ за безнадеждно остарели. Нужен е нов подход към обществото- нещо като „бекхенд“, който се изпълнява едновременно и с лявата и с дясната ръка. Но не съм аз този, който ще го измисли. Нито в представлението ми ще намерите разрешение на този въпрос.

- Има ли нови послания към публиката, осъвременявани ли са текстовете?
- Не обичам посланията. Освен едно- да бъдем свободни! При мен то винаги присъства индиректно. Който го разбрал- разбрал! Не го разбират, тези които прибягват до „защитата на решетките“. Всъщност не искат да го разберат, както и не искат да разберат, че клетките им са отключени и спокойно могат да ги напуснат. Текстът на която и да била пиеса само ме провокира към импровизации, както нотите- джазмена. Нямам самочувствие на джазмен, а на някое от ония прасета, които ровят за трюфели. „Изравям“ от текста само това, което ми е „вкусно“. А който иска да гледа класически прочит на класическо произведение, да влезе в интернет и да го види! Или да си го прочете на глас, защото самият той е класик! Защо е класик ли? Защото само класик иска да гледа класически прочити. Съветвам го например да си пусне на видео Ромео и Жулиета без звук и да произнася текста вместо единия от тях (зависи, дали е класик, или класичка). Смятам да правя такива упражнения със студентите си по актьорство.

- Ако трябва да определите тази комедия, бихте ли казал комедия на какво е тя?
- Да я определят критиците! Ще им предложа да си изберат между комедия на ситуациите, на характерите, политическа, битова, абсурдна, или модерната напоследък трагикомедия. Тя е „ни риба, ни рак“. Малцина успяват да я постигнат. Който изтегли верния отговор, печели екскурзия до Италия на собствени разноски.

- Защо непрекъснато избирате герои неудачници - неудачници бяха всички в „Редки тъпанари“, неудачници са и героите в „Няма да платим, няма да платим“?
- Те ме избират, както бездомните кучета- собствениците си. Причакват ме зад някой ъгъл и си ставаме симпатични. Успелите у нас са скучни. И вместо възхищение, будят подозрение. На тия географски ширини- и омраза! Донякъде има защо- успехът тук почти винаги идва по „втория начин“. Какъв е „първият начин“, още никой не знае. Учените в БАН работят по този въпрос. Засега е открит „трети начин“, но „първи“- не! Такава е участта на малките страни.

- В живота нещата не стоят ли по коренно различен начин и не плащаме ли висока цена за всичко?
- В пиесата, това че казваме „няма да платим“, не значи, че няма да платим. Обаче на глагола „плащаме“, само едно „х“ му трябва, за да стане „плащаХме“. От коя дума взимаме „х“-то, няма да уточнявам. Кратка е. Може да се произнесе и без „х“. Плащахме, но стига вече! Смятах да кръстя представлението „Нито ни плащат, нито ще им плащаме“. Но заглавието на Дарио Фо е по-хубаво.

- Изнерви ли ви затварянето у дома по време на извънредното положение, какво правихте повече от два месеца?
- Концентрирах се. Търсех себе си. Намерих нови идеи. Имах и опита от предишните дългогодишни „духовни карантини“, в които живях. Тогава нямахме право да излизаме от изреченията и мислите, които ни бяха раздадени. Нямахме право да напускаме „жителствата“ си. Не можехме да преспиваме в друг град, без да уведомяваме властите...
 
- Изненадаха ли ви реакциите на хората по време на извънредното положение - като се започне от алогичното презапасяване с тоалетна хартия и се завърши с депресиите и неврозите, до които стигнаха мнозина? 
С изчерпването на тоалетната хартия ли ще свързваме този период от историята на човечеството? Ако живеехме по време на „Юстиниановата“ чума през 6-и век, когато е нямало тоалетна хартия, за какво щяха да ме питат журналистите? За нищо, защото още е нямало вестници, за които да работят! Последните изследвания доказаха, че вестниците възникват съвсем малко преди тоалетната хартия. Именно те провокират създаването u. Колкото до депресията и неврозата, те са скрити във всеки от нас. Проявяват се при определени обстоятелства. Нещо като сенната хрема, която идва през пролетта с пухчетата. Надявам се вместо депресия, тази карантина да доведе до мъдрост, самооценка и усет за собствена незначителност.

- Как се справяте като режисьор на свободна практика, чувствате ли се маргинал по определението на Владислав Горанов?
- Предпочитам „оригинал“ вместо „маргинал“. А и не виждам мястото на финансовия министър в нашия разговор. Винаги съм бил на свободна практика. Не обичам да се „завързвам“ с назначения и щат. Обичам да се „завързвам на фльонга“ със свободни хора. Фльонгата с едно дръпване се развързва. Доста от „съсвободните“ ми сътрудници се „самооковаха“ във веригите на постоянните договори и ангажименти. За мен работата е любовница, а не съпруга. Каравана, а не къща. „Прелетна птица“- това е артистът. А режисьорът пък е „странна птица“. Някаква кукувица, „снасяща“ в чужди гнезда. Не казвам, че непременно трябва да сте „куку“, за да работите това, но все пак помага! Аман от орнитологически метафори! Че и от цитати!.. (Познавах племенница на Кърт Вонегът. Работеше нещо в България и много се учуди, че чичо u е известен у нас).

- Не веднъж хората са излизали на улицата да протестират и винаги след това са оставали разочаровани от резултата. Имате ли обяснение защо е така?
Някои от протестите свършиха работа. Паднаха правителства, смениха се властимащи. Безперспективното днес е, че всички партии имат почти еднакви програми. Лъжите им само са различни, но не чак толкова. Кого да избереш? По-симпатичните? Но като ги гледаш на какво ниско ниво се дърлят в парламента, не можеш да намериш толкова симпатични, че да „скочиш в огъня“ с тях... Според мен днес протестиращите допускат фаталната грешка да „лекуват“ симптомите, а не причините за болестта. „Акне“ не се лекува чрез изстискване на пъпки! Стиснеш ли някоя, друга напъпва! Времето ни има нужда от нов водач. Не политически, а духовен. Не се сещам за такъв.

- Какво според вас би трябвало да се случи, за да се променят нещата в България? Възможно ли е това?
- Тежко на България, ако се допитва до мен! Кажете за кои конкретни неща се интересувате, за да мога да ви отговоря! Все пак доживях огромни промени, за които по времето на моята младост през 70-те години на миналия век не можехме и да мечтаем: Днес казваме, какво мислим- преди беше невъзможно. Ходим на протести- по онова време беше немислимо. Имаме достъп до информация- тогава нямаше интернет, а чуждите радиостанции се заглушаваха, Новините, до които имахме достъп, бяха изцяло фалшифицирани. „Намирахме му цаката“- разбирахме, че се случва точно обратното на това, което ни казват. За мен днешната свобода да пътуваш е най-сладка. Дори да нямаш пари, имаш автостоп...

- Какви са разочарованията ви - в личен и в социално-политически аспект?
- Те са си мои, няма да ги споделям.

- Има ли период от живота ви, за който не искате да си спомняте?
- Има период, за който искам да си спомня, но не мога. За колата, която ме е блъснала в Германия. След сгазването ми съм получил амнезия. Не съм мазохист. Просто искам да знам, моя ли е била вината за случилото се. Искам да си спомня и виденията по време на 45-дневната ми кома, но не се получава.
 
- На какво се радвате?
- Радвам се, ако успея да предизвикам радост. У когото и да било- дали зрител, или случаен минувач- няма значение! Дали приятел, или враг- пак няма значение. Радвам се, ако стар познат си спомни за мен и разкаже, забравена случка, в която и двамата сме участвали... И ако срещна симпатяга от детството си, който е останал симпатяга. В тоя ред на мисли- една от най-големите ми радости в живота е, че успях да заведа в Италия Нели Червенушева (преводачката от италиански в кино Одеон) и да я срещна с идолите u- кинорежисьорите Еторе Скола и Марио Моничели. За интимните си лични радости няма да говоря „без маска“. Обясних защо.

- Оптимист ли сте?
- На думи не! Вътрешно- да!

- По какво работите?
Фелини казва- цял живот правя един и същ филм. Бих искал да приличам на него.

- Бихте ли приел покана за участие в някоя партия или предложение за пост във властта?
- Никога не съм бил в никаква партия, а съм на почти 60 години. Няма за кога, а и за кого! Граучо Маркс е казал: „Не мога да членувам в организация, която търпи в редиците си хора като мен.“ Аз съм „Граучомарксист“ по убеждения. Член ли си на партия, винаги има риск някой от състава u да я орезили. Бих членувал в ято... или в мравуняк. Дори в кошер... Не че ми се „жили“!