Заплащането на учителите не беше обвързано с подобряване на резултатите на учениците

Старите кадри нямат стимули, за да отделят време за подобряване на уменията на навлизащите в професията

Ролята на фирмите не е само да предлагат работа

Получаваните доходи след завършване на университета може да се използват за оценката на дадено висше училище.

Средното образование не насърчава творческия подход за сметка на заучаването на готови отговори. По този начин склонността към започване на собствен бизнес се ограничава.

В предходната си статия разгледах като цяло актуалната версия на Плана за възстановяване и устойчивост. Тук ще обърна повече внимание на частта, която се отнася до образованието и то най-вече до висшето. Разбира се, то не може да бъде разглеждано отделно от предходните фази, но поставените цели за ускоряване на икономическия растеж чрез иновации предполагат по-голямо внимание именно върху него.

Анализът на текущото състояние на образователната система отразява някои от съществените проблеми понастоящем - понижаването на нивото на представяне при международни сравнения, които измерват степента на функционална грамотност по български език и литература, математика и природни науки на учениците от гимназиалния курс на обучение.

Принос за това вероятно имаше относително ниското заплащане на учителите. Ситуацията обаче се промени през последните няколко години в резултат от политиката на предходното редовно правителство, която ще бъде продължена и от настоящото.

Само по себе си възстановяването на престижа и осигуряването на по-достойно заплащане на труда на учителите е добро решение, но това, което беше пропуснато в случая, е обвързването му с подобряването на резултатите на учениците. За съжаление, повишаването на заплатите не допринесе за привличане на значителен брой способни млади учители. Всъщност повечето такива имат нужда от почти толкова обучение от опитните си колеги, колкото и самите ученици. Същевременно обучаващите учители не са стимулирани достатъчно, за да отделят време и да полагат усилия, за да подобряват подготовката и уменията на навлизащите в професията.

Така привлечените от по-добрите условия хора към учителската професия са подготвени за преподаване на някои предмети, които не са основополагащи (тоест извън обхванатите в посочените международни изследвания), но не могат да допринесат съществено за постигането на по-високи резултати.

Заедно с това заплатите в средното образование значително изпревариха тези на нехабилитираните преподаватели и на изследователите във висшите училища, което действа дестимулиращо на последните. Те все повече се замислят дали настоящата им работа е достатъчно удовлетворяваща и дали да не преминат към средното образование, което все пак би било позитивно, или изобщо да напуснат образователната система.

Средното образование не насърчава творческия подход за сметка на заучаването на готови отговори. По този начин склонността към започване на собствен бизнес се ограничава.

Друг важен проблем е недостатъчната свързаност между образованието и бизнеса. Традиционно критиката е към образователните институции, които не предлагат обучение, което е адекватно на изискванията на работодателите от гледна точка на използвани конкретни технологии, и осигуряване на определени умения, които биха позволили безпроблемно преминаване от обучение към започване на работа. Ролята на предприятията обаче не е само да предлагат работни места. Те трябва да съдействат при професионалното обучение и да прогнозират нуждите си от персонал в средносрочен период. Също така трябва да спазват поетите ангажименти за осигуряване на работа след завършване на съответната степен. В противен случай може да се окаже, че ученик е бил обучаван да бъде готов да започне работа в дадена фирма и след това да се окаже, че тя не се нуждае от неговите умения, а те не отговарят точно на изискванията на други предприятия на пазара.

Следващият проблем е изоставането на висшите училища в областта на научните изследвания и на бизнеса по отношение на въвежданите иновации. Действително този проблем е сериозен, тъй като правенето на научни изследвания предполага познаването на най-съвременните достижения в съответната област на познание и евентуално собствен принос към тях. Това се отразява позитивно и върху преподавателската дейност - тоест в крайна сметка е от полза за студентите. Освен това по този начин самите студенти могат да бъдат стимулирани да участват в изследванията, а след това и да прилагат нови решения и технологии в процеса на работа.

Характерно за средното образование обаче е, че твърде често не насърчава творческия подход за сметка на заучаването на готови отговори и теми. По този начин склонността към започване на собствен бизнес и към въвеждането на иновативни подходи се ограничава. Освен това грамотността относно правото на защита на интелектуалната собственост също не е висока, което означава, че понякога създателите на добър нов продукт не могат да се възползват от плодовете от своя труд и креативност, тъй като не са запознати с инструментите за тази цел.

Политиката на самите предприятия обаче също не насърчава в достатъчна степен иновациите, тъй като не възнаграждава достатъчно работниците и служителите, които предлагат такива. В някои случаи дори предприятието присвоява иновационни елементи, без да заплати за тях, като се възползва от незнанието на създателите им.

Друг проблем според образователното министерство е, че преподавателите във висшите училища не покриват минималните изисквания, заложени в Закона за развитие на академичния състав и в Правилника за прилагането му. Всъщност обаче наличието на по-строги изисквания е прието след хабилитирането на голяма част от преподавателския състав, тоест по този начин от Министерството на практика предполагат изпълнението на критерии, които не са били в сила към момента на хабилитиране. Тоест към този момент нормативните изисквания са били спазени и подобно твърдение фактически е неоснователно.

По този начин обаче се създава впечатлението, че има стремеж за възвръщане на ролята на централизираното управление относно академичното развитие. Всъщност понастоящем академичните звания доцент и професор се отнасят до съответната образователна институция, която ги е присъдила и с която те имат договори. Това е обичайната практика и по света тези звания са свързани с преподавателска дейност - докато такава се извършва, може да се носи и съответната титла. Извън висшите училища значение имат образователните степени - доктор и доктор на науките, които са валидни и приложими за икономиката като цяло.

Друг е въпросът, че такъв “факт” може да се използва от министерството за прилагането на обявената вече идея за силно намаляване на броя на висшите училища чрез евентуалното им сливане. Ако образователните институции или преподавателите в тях не отговарят на законовите изисквания, е ясно, че може да се пристъпи към тяхното закриване под една или друга форма. Спазването на формалните критерии е важно и необходимо, стига и самите критерии да са уместни и действително да допринасят за създаването на добър краен продукт.

Реформата на научно-изследователската дейност, която министерството вече започна, всъщност се характеризира с някои проблемни моменти. Определянето на т. нар. изследователски висши училища се случи според неясни критерии, които трудно биха могли да се приемат като обективни. Попадането в списъка с такива институции изглежда се случи според предпочитанията и симпатиите на министъра и фактически не беше обосновано чрез наукометрични критерии.

Освен това споменатите критерии са свързани с брой публикации в списания с импакт фактор, което по принцип е приета практика. Само че при сравненията между висшите училища тя дава предимство на техническите науки спрямо социалните.

В световен мащаб броят на публикациите от първите в такива списания значително превишава вторите и това означава, че в количествено отношение (каквито са критериите) съпоставянето дава предимство на едните спрямо другите. Когато това определя финансирането, трябва да бъде приложено някакво правило, което да прави съревнованието по-равнопоставено.

В настоящия вариант на идеята изследователските висши училища ще получават субсидии за научна и иновационна дейност в размер на 40% от тази за обучение, докато останалите висши училища ще получават едва 10%. По този начин трудно може да бъде развита изследователската дейност.

Критериите трябва да отчитат не само публикациите, но и фактическата полезност на съответните научни и приложни постижения. Тоест, ако екипи от дадено висше учебно заведение са способни да извършват изследователска дейност, която е полезна за пазарните участници извън самото него, това също трябва да се отразява в общата оценка за представянето. Това би било особено релевантно за социалните науки, при които научните изследвания понякога имат твърде ограничено практическо значение.

Най-важните критерии при образователните институции обаче трябва да бъдат обвързани с качеството на преподаване и сложните проблеми за обективната му оценка. Ако голям дял от студентите от дадено висше училище си намира работа и получава високи доходи спрямо своите връстници от други институции, това е признак, че полученото образование се котира добре на пазара на труда. Приносът към представянето на трудовия пазар и към получаването на по-високи доходи е това, което трябва да намери израз при оценката на дадено висше училище. От това трябва да зависи и финансирането, което се получава от държавата.

Тоест финансирането не трябва да се определя само спрямо броя студенти и научното направление, а и от успеваемостта на обучението и приноса му за производителността на съответния човек. Наличието на такива критерии, които измерват реализацията на трудовия пазар след завършване, би могло да промени съществено стимулите и качеството на преподаване във висшите училища. Разбира се, това съвсем не е тривиално за изпълнение и изисква време за събиране и обработване на данни, което би оскъпило процеса. Само че това действително би представлявало реформа в посока подобряване на резултатите, като в по-дългосрочен период тази посока трябва да се следва и за по-ниските образователни степени.

Що се отнася до изследователската дейност - самите висши училища се кооперират и създават изследователски мрежи не само между местни институции, но и на равнище Европейски съюз. Така те вземат участие в международни проекти. В крайна сметка приносът към науката не се измерва само с броя статии, а с идеите в тях, които не винаги могат да бъдат оценени и да получат признание веднага, особено при социалните науки.