Докладите на ЕС се превърнаха в рутина и политически инструмент

Дойде време мониторингът от ЕС да бъде прекратен. И не защото България се е преборила с корупцията. А защото самият Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП) губи смисъл. Нещо повече – той започна да става контрапродуктивен.

Преди всичко, десетгодишното действие на МСП засили убеждението у българските граждани, че нещата се решават не просто извън тях, а далече от тях. На практика той прехвърля отговорността от българското правителство към Европейската комисия, от София към Брюксел. Иначе казано механизмът парадоксално се превърна в бариера (и дори удобен параван) между българските граждани и българското правителство, опосредствайки връзките на отговорност пред избирателите и измествайки дължимата отчетност за (не)свършеното извън страната – в посока Брюксел. Защото се оказа, че властите се отчитат не в България, а пред Европа.

Самите ежегодни доклади за напредъка се превърнаха в рутина, до голяма степен преповтаряйки констатациите от предишни години. Отбелязвайки (почти) задължително напредък: както с оглед стремежа на ЕК да препотвърди, че инструментът действа и трябва да се запази, така и като стимул спрямо властите в София. И повтаряйки препоръките – като маркиране на недовършената работа. Със сериозни елементи на „копи-пейст” в подхода. С други думи за Еврокомисията докладите станаха задължение, а за българските правителства те сведоха реформирането до рапортуване: вместо година работа по оздравяване на съдебната система и борба с корупцията – седмица писане на отчет. Извеждайки проблема от полето на необходимите политически решения в България и вкарвайки го в коловоза на бюрократичните процедури на ЕС.

В сегашния си вид Механизмът придобива и характеристиките на политически инструмент. Както в София, така и в Брюксел. За редица български политици МСП се разглежда като възможност за изнасяне на вътрешнополитическото противоборство навън и Европейската комисия става своеобразна оплаквателна книга – основно срещу управляващия в момента опонент (като по обективни причини, поради доминиращите позиции на десницата в Европа, гласовете на българските партии, членки на Европейската народна партия, се чуват доста по-високо). Нещо повече, случаят отпреди няколко години с целенасоченото и избирателно препращане на имейли към Европейската служба за борба с измамите ОЛАФ от страна на български държавен служител (оригиналната „калинка”) показа, че докладването може да се използва и за чисто икономически интереси и създаване на система за ограничаване достъпа до държавни поръчки и европейско финансиране на определени фирми.

От друга страна редица държави, членки на ЕС се изкушават да използват МСП като средство за аргументиране на политически позиции и действия, ограничаващи България. Недопускането на страната до Шенгенското пространство, независимо че са изпълнени всички изисквания за това, е най-видимият, но не единствен пример. Това впечатление се засилва и от обстоятелството, че като основен индикатор за проблемите с върховенството на закона в дадена страна се използва „перцепцията”, т.е. усещането за корупция (както и да се измерва то) - както това бе споделяно още от тогавашния председател на ЕК Барозу при въвеждането на МСП. За съжаление корупцията у нас е една от малкото сфери, където „перцепциите” на брюкселската администрация и на българските граждани изцяло се припокриват.

Намеренията на Европейската комисия за изготвянето на ежегоден доклад за корупцията за всички страни членки на ЕС, бяха бързо охладени след публикуването на такъв преди три години – твърде много държави се почустваха засегнати от неговите констатации. А освен това се оказа, че по редица показатели България (и Румъния) не задължително са в челото на негативната класация. На фона на проблемите на Варшава и Будапеща с Брюксел по повод някои ограничения на демократичните права в двете страни, идеята за ежегоден мониторинг на върховенството на закона за всички страни, членки на ЕС, очевидно ще се отложи за неопределено време.

Проблемът е, че правителството трудно би могло да използва точно тези аргументи пред Брюксел. Защото те биха имали по-скоро бумерангов ефект спрямо самото него. Реално отмяната може да стане единствено в диалог с партньорите. А това означава те да бъдат убедени, че напредъкът не е само в докладите. Което пък отново връща топката в българския двор – за да се промени „перцепцията” навън, българските граждани вътре в страната трябва да почувстват и повярват, че има закон и той е валиден за всички. И това съвсем не се свежда просто до приемането на нови закони в рамките на поредния парламентарен мандат, а до тяхното спазване. Обратното води единствено до нормативна инфлация. И очевидно проблемите не могат да се сведат до това, кой назначава ръководителя на съответния антикорупционен орган. Най-малкото защото това означава, че се разчита не на обективността на системата, която се създава, а на субективните качества на персоната, която евентуално ще я оглавява. Поставяйки освен всичко друго под въпрос както балансите между изпълнителната и съдебната власт, така и независимостта на антикорупционното звено от управляващите мнозинства. Впрочем, след първоначалната еуфория, Брюксел също негласно започна да отчита, че румънската практика, при която се разчита на „добрия цар” (т.е. на личността начело на разследващия орган, а не на институцията и на системата) не задължително е най-точния път за борба с корупцията. Защото персоните се сменят (впрочем същото важи и за главните прокурори), но проблемите – и неудовлетворението – остават.

Да се готвим за позитиви

Председателят на Европейската комисия Жан Клод Юнкер преди време полу-обеща, че мониторингът ще бъде отменен в края на мандата на настоящата комисия, т.е. до 2019 г. Което само по себе си е добре за България. Но това още веднъж потвърждава, че решението е преди всичко политическо, а съответният доклад трябва да го подплати.