Ето това е долче вита!

Хотелът ни е на северното крайбрежие на Сицилия, на някакви си 12-ина километра от Чефалу, а ние сме се натоварили в бусчето, което, пълно с многоезична глъч, за няма и 4 евро ще ни отведе до прочутото градче и дори ще ни върне обратно. Този път сме без карти и пътеводители, въоръжени само с ваканционно настроение. 

[modula id="3368802"]

Приближавайки, виждаме прочутата скала, наречена Глава

която се издига в центъра и на която е наречено самото селище, някога основано от гърците. Благодарение именно на тях, то е получило това прекрасно местоположение на брега на Тиренско море, иначе местните от векове предпочитат да строят селата си високо в планината, далеч от многобройните завоеватели на този владян от кого ли не остров Тринакрия, както е древното име на Сицилия. Горе на върха на скалата се извисява крепост, няколко ката крепостни стени и Храмът на Диана. Знаем, че множество стъпала водят до тази забележителност и сигурно гледката оттам е точно такава - забележителна, но в жегата, макар и септемврийска, отлагаме за един друг живот.

И така, единствената спирка на бусчето е на малката гара. Слизаме и хорският поток ни повлича към centro storico, няма как да сбъркаме. Посреща ни табела с туристическа карта на града, която ни осведомява за семплия градоустройствен план – една главна улица, която води до Катедралата, и къси преки вляво към морето и вдясно към Скалата.

Тръгваме напред и попадаме в обичайната суматоха на прекрасните романтични италиански градчета. Сувенирни магазинчета преливат от стока. Тратории под перголи канят с масички отвън. Кашпи красят с цветя тротоарите. Текстилни щори се веят по сградите, достолепно остарели. Пране и климатици си правят компания. А фенери и балкони от ковано желязо в стил сицилиански барок чакат мълчаливо да бъдат оценени.

Площадът пред Катедралата 

Оказва се прелестен с кафенетата, със семплата сграда на общината и вино бара в дъното. Взело под закрила старинния квартал в подножието му, Дуомото се извисява благородно и напомня за легендата при построяването му. Според нея то е тук от 1130 година, а не в Палермо, столицата на кралството, след обета, даден на Светия Спасител от Руджеро II, намерил спасение от морска буря на плажовете на града. Отвътре обителта, в съкровищницата на ЮНЕСКО от 2015-а, ни напомня много за архитектурните шедьоври на Палермо и Монреале. Внушителна колонада бележи ритъма и движи погледа към доброжелателния и всепрощаващ Христос Пантократор. Удивлява ни чудна византийска мозайка върху позлатен фон с надписи на гръцки и латински. Два органа, в бароков и модерен стил, озвучават храма по време на тържествени служби, но в момента е тихо. На излизане от храма си избираме лявото кафене, просто там има свободни места, и се потапяме изцяло в релаксиращата атмосфера наоколо.

Средновековната перачница

Продължаваме по пътя си, зазяпвайки се по магазинчетата, и попадаме неочаквано на нея. Доскоро използвана, перачницата е вкопана в скалата и представлява каменни корита. До тях се стига по елегантни широки стълби, а водата е от река Чефалино, извираща 1000 метра по-нагоре и пристигаща в града по подземен път, дълъг цели 12 километра.

Разходката скоро ни извежда на живописни скали, сякаш от вулканичен произход. Тераси на ресторанти предлагат белведерета към морето. Промушвайки се през арка, откриваме сенчеста тераса, в средата със средновековен кладенец, и няколко двойки, които също като нас се наслаждават на морския безкрай.

Връщаме се на уличката, този път с желанието да излезем на малкото пристанище-плаж с къщи, изобщо онова чудно място, което вече сме видели на многобройните фотоси, илюстрации, магнитчета, станало символ на града. Зървам го и се влюбвам на секундата.

Каменните къщи с железни балкони 

са надвиснали над водата. Плажуващи лежерстват. Море, небе и планини синеят в различни оттенъци. Тръгвам по вълнолома, предлагащ поглед отвисоко, а краят му е обкичен с железни катинари, заключили мечтите на сумати влюбени.

Опитвам се да фотографирам и да съхраня в паметта си всяко местенце, да запомня всеки миг, но гласът на съпруга ми ме връща към реалността: „Да слънчасаш ли искаш, без шапка!“... Не, не искам да слънчасам, но пък много бих искала да си намерим най-после местенце за кафе. Късметът ни помага и го откриваме, влизайки в една от старите къщи, надвиснали над водата. Разбира се, насочваме се към балкона, като преди това сме поръчали бира за него и местния сладоледен специалитет. Оказва се козуначена топка, разрязана на две и напълнена с превъзходно италианско джелато.

Без да се впечатлявам от калориите, веднъж се живее, похапвам и наблюдавам живота, който тече под балкончето. На сянка сме, няма да слънчасаме, усмихнати – това ли е dolce vita? Май мога да изкарам така един живот или каквото там ми е останало от него...

Преди да си тръгнем от Чефалу, си подаряваме още една малка разходка – този път по lungomare, прекрасната крайбрежна алея. Снимаме пак чудния залив и поемаме към другата сладостна част от нашата италианска ваканция – вечеря с типични сицилиански деликатеси и танци на фона на залязващото слънце край открития пиано бар. Да, да, dolce vita, но за една седмица...