Интересна е констатацията за опита за подмяна на идентичността на населението чрез въведеното от сръбската пропаганда понятие „бугараши“

Киме Андреев привикан на полицейски разпит 

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

С развитието на гражданската авиация през 50-те години, емигриралите в Америка македонски българи по-лесно посещават родните си краища, което им позволява да съберат и разпространят информация за случващото се в Македония под властта на Тито. Първото значимо посещение е през 1957 г., когато заместник-председателят на Централния комитет на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада Христо Анастасов и членът на контролната комисия Димитър Тодоров, успяват да влязат в Югославия. След завръщането си те представят видяното пред делегатите и гостите на 36-тия годишен конгрес на МПО.

Това поражда вълна от желаещи македонски българи да посетят родните си места и да се видят със своите роднини. Впоследствие някои от тях описват впечатленията си в анонимни статии, като основният им мотив за това е да не пострадат близките им в стария край. През 1959 г. обаче роденият в с. Кривени, Ресенско, Михаил Ставрев решава да излезе с името си и така да документира преките си наблюдения. Той започва своя разказ с признанието, че „онова, което видях, е много по-лошо от онова, което чувах да говорят“. М. Ставрев посещава Скопие, Битоля, Охрид, Струга, Дебър, Ресен и други селища в днешна Северна Македония. Най-запомнящо е обаче пътуването към родното му село, защото когато пристига в Ресен, властите не му позволяват да ползва не само моторно превозно средство, но дори и файтон или каруца. Така за да може да се види с роднините си, е принуден да си намери магаре. „Народът е отчаян и живее ден за ден... Имах желание да постоя по-дълго в Македония, мило ми е родното място. Но как да остана, като сърцето ми се късаше като гледах мъките на нещастния наш поробен народ“.

Пътеписът на Михаил Ставрев, публикуван в „Македонска трибуна“, подтиква неговия сънародник Киме Андреев от с. Горно Дупени, Ресенско, също да се отправи към родния си край и да помогне на своите близки. Той тръгва на 18 май 1960 г. от Ню Йорк, а на 25 май влиза в Югославия. Още на границата, а по-късно и в Белград, е следен от югославската тайна полиция.

Пътувайки из титова Македония, Киме Андреев също констатира факта, че на места „транспортацията“ продължава да бъде с магарета. Като представител на МПО е посрещнат тържествено от съселяните си, но радостта от тази среща е кратка. Веднага е извикан обратно в Ресен, където е подложен на полицейски разпит. Още с влизането му в полицейската служба му е показан в. „Македонска трибуна“ и е разпитван дали е негов абонат и член ли е на МПО? „Казах им, че членувам в МПО и че получавам „Македонска трибуна“, че като мен има хиляди и че МПО е най-голямата организация в Америка и че най-почтените македонски българи членуват в нея. И още, че МПО се ползва с голямо уважение между американския свят, че тя прави големи конгреси в най-големите градове и най-големите хотели и че видни американци поздравяват конгресите“. По-нататък подчертава, че за разлика от Югославия, „Америка ни дава пълна свобода да се развиваме както желаем, да говорим свободно български, да отиваме свободно в наши, македоно-български православни църкви“. Последицата от всичко това е, че югославската полиция решава да ограничи престоя на Киме Андреев на 15 дни, въпреки че има валидна виза за 6 месеца.

На контактите му обаче също е наложено ограничение. Така например когато се разхожда из Охрид с местен жител, „се показа една мръсна фигура, която с псувни извика на стареца да не ме придружава: Къде носиш този американец, знаеш ли, че ще те интернираме“?

След като се връща в родното си село, Киме Андреев отново на няколко пъти е викан в полицията и подлаган на разпити:
- За какви българи се борите? Тук в Ресенско има само две български фамилии.

- Не вярвам да са само две - отговорих аз троснато - защото ако има само две, то третата е моята.

Началникът побесня от гняв. Ясно виждах, че е голям българомразец.

Разпитът отново се пренася към МПО. Киме отговаря, че „ние искаме Македония да е като Швейцария, в която всички живеят братски и мирно заедно... И в Македония всички народности - българи, власи, албанци и турци - трябва да живеят братски помежду си в името на мира и доброто за всички“. Този призив вбесява югославската полиция и на Киме Андреев е даден срок от 6 часа да напусне Югославия.

Изключително ценни са свидетелствата на членовете на МПО, посетили югославска Македония, за състоянието през 60-те години на българското съзнание сред населението. По този повод те пишат: „Има ли българи или няма в Македония? Имало ли е някога българи в Македония? Ето въпросите, които минират сърбокомунистическия режим там и един ден положително ще го вдигнат във въздуха. Кръстосана пропаганда от всички страни се води из Македония, че няма българи и никога не е имало.

Когато не стига пропагандата, тогава ножа, пищола, тоягата, изчезванията, интерниранията влизат в употреба. Като се споменават имена на избити и измъчвани, хората, пък и удбашите (членовете на тайната полиция, б. а.) казват, че са избити или измъчвани като бугараши. Хем няма българи, а изникват с хиляди, със стотици хиляди, като се говори с хората в Македония“.

Интересна е констатацията за опита за подмяна на идентичността на населението чрез въведеното от сръбската пропаганда понятие „бугараши“. „Като нямат средство да изкоренят българското съзнание, УДБА в последните години употребява и проагитирва термина „българофили“ (бугарофили) за македонските българи, за да ги представи като македонци българофили“. Според МПО, дори самите служители на УДБА признават, че „грамадното мнозинство от народа са бугараши или българофили“.

Особено тежка е съдбата на изявените „бугараши“. До МПО достига информацията, че „УДБА има списък на хиляди селяни и граждани, отбелязани като неблагонадеждни, като бугараши, опозиционери и прочие. При всяко пътуване из Македония на Тито, Кардел, Ранкович или други сръбски големци от Белград, набелязаните лица предварително биват арестувани и затваряни из затворите на УДБА за няколко дни... Народът като научи, че са прибирани от УДБА набелязаните хора, предугажда, че някой големец ще посещава Македония“.

Изключително важна е и публикуваната информация за появата през 60-те години на скритата и многопластовата идентичност сред хората на територията на днешната Северна Македония. Представителите на МПО виждат, че в зависимост от степента на познанство или дълбочината на контакта, „има хора в Македония, които казват: „ние тук всички сме българи, но сега се наричаме македонци“. Други казват: „македонци, българи, все едно, ние сме едно и също, ние сме братя, един народ“. Описана е и ситуацията, когато на македонски турчин, албанец или аромън се каже: „Ето, сега имате македонска държава, и вие сте македонци“. В такива случаи най-масовият отговор е, че „точно сега ние не сме македонци, македонци тук сега са само българите, такава е наредбата“.

Когато представителите на МПО обобщават своите впечатления за това дали населението е българско или македонско, те пишат, че „дълбоко в съзнанието си няма човек в Македония, който да не знае, че е българин. Има в Македония продадени души, сръбски агенти, които със сръбската армия и полиция прокарват сърбизаторската политика на Белград. Те не са много. Фактически по отношение на българите в Македония, положението е като преди войната. Те са обект на асимилация. Но независимо от постоянните декларации, че населението е македонско по народност, при внимателни разговори, при анализи на тези разговори се открива, че българското национално чувство е много силно. И се открива, че грамадната част от населението на Вардарска Македония представлява българската национална група“.

Днес властта в Скопие, макар и формално променена, продължава описаната югославска политика на тотална дебългаризация, която е несъвместима със съвременните европейски критерии за човешко достойнство и демокрация.