Литературни “пехотинци” правят жалки опити да атакуват таланта на поета

Днешната дилетанщина задминава словофокусничеството на тоталитарната догматика

Индиректното сравнение на Хитлер с Вапцаров от Д. Горчева е мерзко и недостойно

110-та годишнина от рождението на Никола Вапцаров за пореден път даде воля на спорове за поезията и личността му. “Преосмислянето” и отричането на поета заради политическите му възгледи започна почти веднага след 10 ноември 1989 г. С твърдото убеждение, че глупостта и наглостта не бива да се отминават с пренебрежение, за да не избуяват, вестник “Труд” се обърна към Йордан Каменов, утвърден литературен историк и автор на две книги за живота и творчеството на поета. Той представи величието на Вапцаров и падението на неговите хулители в поредица от публикации, последната от които публикуваме днес.

Съзнателно подготвените литературни битки почват да си приличат с военните. Начева се с продължителен артилерийски обстрел. В случая с Вапцаров се използват разнокалибрени книги и статии, с основен пълнеж на снарядите - предателство, тероризъм, македонизъм; пропаганден поет, неиздържана стилистика, оспорима философска дълбочина. Канонадата сякаш има свое отвлечено “научно” предназначение. Но всъщност иска да изравни със земята терена на читателския прием и да не допуска там да поникнат филизите на любовта на бъдещите поколения.

След като наблюдателният пункт докладва, че обстрелът е изпълнил предназначението си, артилерията се пренася на друг терен. Той може да е всякакъв и не ни интересува. Но пък впечатлява, че артилеристите не се връщат към обекта Вапцаров. А е много редно за сериозен литератор и писател да не забравя темата и да преоткрива в нея нещо ново. И както става на фронта, идва ред на пешаците - пехотата. Както се знае, те са презрян войскови род. Работата им не е интелектуална като при артилерията - намиране на обекта, изчисляване на разстоянието и на необходимите муниции. Тя е рутинна - ура и на нож, но е и важна. Пешаците трябва да затвърдят победата и окончателно да завладеят територията. В пехотата влизат войници, които са подминати от останалите специализирани части. Те могат да използват всякакви оръжия и най-вече захвърлените. Които те лъскат до блясък и използват с убежденията, че сами са ги изковали. Пешаците могат да са всякакви, не им се обръща специално внимание при подбора. Освен изискването да свършат работата. Те не трябва да са професионални литератори. Задължително е да са добри резоньори и да се самоопияняват от несръчното изпълнение на чужди опуси като свои. И както съм казал по друг повод - когато те говорят/пишат, на здравия разум и на фактите не им остава друго освен да мълчат. Опасността от използване на пешаците идва от лесното разгадаване на тяхната несъстоятелност. Което - въпреки че са желани, ги прави не съвсем привлекателни участници в битката. Но нужни!

Обитаваната от тях територия те изпълват с арогантност. Най-ниското й проявление е желанието да те поучат. Това най-често правят безименните герои от фейсбук, клъвнали нещичко информативно или пропагандно. Един такъв юнак ме докара до смях на публично място, почувстван от околните май като психическо отклонение. Нямаше как да е иначе, щото ме спря насред Халите с победоносния вик: Стой да ти кажа всичко за Вапцаров. И ми изрече чута отнякъде глупост. По-тежко става, обаче, когато пехотата мине в настъпление и от безименна стане именна. Цитирам послеслова на интернет статия на холандската поданичка от българския произход, магистрата по българска филология и история Даниела Горчева.

“Първо, талантът не може да е оправдание за извършването на... такива големи престъпления като тероризъм и държавна измяна. То и Хитлер е бил нелош художник. Сега да плачем и за него ли? Второ, лично аз смятам, че Вапцаров е прехвален. Той има две хубави стихотворения и още едно, талантливо написано, но твърде патетично и пропагандно. Останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство. Като искате поезия, четете Вутимски, Смирненски, а не диалектно изкрещяните вапцарови лозунги.”

Да започнем с наблюдавания вече 30 години синдром на антикомунизма. (Нормално следваше времето да го заличи.) Най-яркият му симптом е, че субектът почва да развива мозъчна дейност само при следните словесни дразнители: комунист, 9 септември, 10 ноември, национални успехи между двете дати, всеобщо образование, безплатно здравеопазване, Москва, Русия, дружба, Вапцаров, тероризъм, Путин, атомна централа, газопровод. (Спирам, с усещането, че нещо съм пропуснал.) За характера на мозъчната дейност може да съдите по приведения цитат. И по следващите. Но да започнем с Горчевите прозрения:

Индиректното сравнение на Хитлер с Вапцаров е толкова недостойно, че не му трябва коментар. А аз с псувни не си служа. Хитлер е бил лош художник, защото не са го приемали да следва живопис. Ако пък толкова някой иска да притежава негова работа, да си я купи чрез Интернет. Продаваха ги доскоро не скъпо за харча на холандските граждани.

Вапцаров е не прехвален, а обичан поет, доказано във времето. То, времето, смъква всякакви измислени одежди. Прехвалени може да са само днешни синковци.

Патетично не може да е отрицателна характеристика.

Вапцаров е антипропаганден, а не пропаганден поет. Виж “Селска хроника”, “Кино”.

За обидата “просташко-плакатно поръчкова поезия” да я съди Бог. Всеки един от трите епитета освен че е обида, е и ЛЪЖА. Просташко да не би да е проява на холандски акцент? Плакатно за тази поезия - не се връзва с магистратурата по българска филология. В своите показания Вапцаров разказва как е опитал да напише стихотворение по поръчана от Цвятко Радойнов тема. Спестявайки описанието на стреса от намесата в творчеството му, ще припомня - не се е получило. Знайно е и кой поръчва на великите! Изразът “диалектно изкрещяните вапцарови лозунги” също съдържа три НЕИСТИНИ. Първата - брилянтният Вапцаров език е само литературен. Диалектните видения в него се дължат на вече назования синдром. Втората - този поет не крещи. Третата - лозунг има само във финала на “Селска хроника”. Но и той е изведен литературно. Без да отричам и политическото му послание.

Препоръката да бъдат четени Вутимски и Смирненски вместо Вапцаров е най-големият издайник на дилетантското познаване на литературата ни. Ако е само заради таланта, съветът ми е: четете ги и тримата. Но понеже препоръката е заради отсъствието на просъветизъм и на политически обагрена поезия, давам примери от Вутимски и Смирненски:

ЕВРОПА

Но пак, уви, заради тебе мрат

под грохота на бомбите разкъсани -

работниците твои, о, Европа.

Аз не презирам твоите народи.

И вярвам, вече ти агонизираш.

Не връз трупа на своите работници

ще свършиш свойто поприще на хищница.

Ръцете, що изграждат, ще рушат

и цялата земя ще стане друга.

Но мене ти уби, Европа-вещица.

ВЯРА

Но ние ще паднем ли с теб? Като пролетен огън

не ще ли ни свети родената в труд и тревога

единствена цел и надежда, ведрата вяра?

Не ще ли ни грее, в сърцата ни бунт да разгаря?...

Това е Вутимски - и ранен, и късен. А за Смирненски ще напомня с неучените днес стихотворения:

МОСКВА

Москва, Москва!

Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!

Ти пак си огнено сърце

и с ясна пурпурна усмивка бдиш

над братски стиснати ръце.

ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ

Ах, летете ескадрони! В устрема ви милиони

погледи са приковани със надежда и любов.

Свил десницата корава,

целий свят се днес изправя

стреснат, трогнат, очарован

от победния ви зов.

Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда

на световната неправда, на сподавения стон

и човекът да намери зад открехнатите двери

мъртви старите химери на бездушния закон.

Едва ли ще намерите повече заклинания и мрачни прогнози за Европа и за стария свят у други български поети. Но Д. Горчева ви ги препоръчва за четене. Вместо да ги забранява. Ето това е друг признак на Синдрома. Реагира само на включени в програмата дразнители. А ако ги няма, се стига до тежки антиевро-съюзнически провинения. Но затова да му мислят други.

Пак цитирам Д. Горчева: “И ако не беше справедливо и напълно законно осъден от легитимен български съд, Вапцаров, който винаги послушно изпълнява всички заръки на Кремъл..., щеше да е един от най-жестоките палачи на народа си след съветската окупация.”

Мнозина от днешните му защитници можеше да не бъдат родени никога, ако родителите им бяха станали жертва на съветския терорист Вапцаров. Вапцаров не е бил идеалист, защото е получавал пари за антибългарската си дейност. Не антифашистка, а антибългарска. И е бил фанатик, готов да взривява живи хора за хатъра на Сталин.

Най-отвращаващата ме манипулация е тази, при която като характеристика на някого се приписва предполагаемо от манипулатора бъдещо действие. Ще направя реципрочно на Горчевото за Вапцаров предположение. Ако тя беше съвременник на поета, сигурно би се явила като доброволец в наказателния взвод, който го е разстрелял. Впечатляващо и точно толкова вярно колкото нейното за Вапцаров. Пехотинци, все пак има граници и правила и във войната!

Не ще обсъждам безсъдържателното безсмислие на израза-характеристика “винаги послушно изпълнява всички заръки на Кремъл”, тъй като в шестте му месеца на нелегалност нито Вапцаров, нито някой друг от неговите съмишленици е имал връзка със СССР. Ще спра дотук и поради липса на място, и заради невъзможността да се влиза в диалог с прокурорската и самодостатъчна и самозадоволяваща се стилистика, личаща и в цитатите, и в останалата част от писанието. А и защото за свой ужас не знам как се лекува Синдромът, след като той показва 30-годишна нечовешка издръжливост. То преди него и народът бе по-читав. След като на изрази-извинения от типа “грешки/остатъци от миналото” се смееше подигравателно. И без да се страхува. Никак, ама никак не ме теши фактът, че допуснатата от нас арогантност на дилетанщината на прехода отдавна задмина словофокусничеството на тоталитарната догматика.