На 24 април е вторият тур от президентските избори във Франция. Изборът е между настоящия президент Еманюел Макрон и лидера на крайнодесния Национален сбор Марин льо Пен. За Франция този сценарий е дежа вю. Повтарян и живян няколко пъти. През 2002 г. Жак Ширак е избран за президент след като и леви, и десни се обединяват срещу Жан-Мари льо Пен, бащата на Марин, с лозунгите „Гласувайте за мошеника, а не за фашиста“ или „Гласувайте с щипка на носа“. Макрон и Льо Пен се изправиха един срещу друг през 2017 г. за окончателната битка.

Изборите се движат по известната схема: на първия тур избираме, на втория – елиминираме. През 2017-а обаче Макрон беше чисто нов и обеща революция в бизнеса и бюрокрацията. Пет години по-късно революция не се е състояла. Вярно, безработицата спадна до 7,4%, най-ниският процент от 2008 г., а БВП нарасна с около 8% през последната година. Най-богатите французи, които са 0,1%, демонстрираха 4% увеличение на покупателната способност, което е три пъти повече от всички останали. Макрон беше наречен „президент на богатите“.  

Някои от опитните анализатори на френското обществено мнение отбелязват, че логиката изисква Льо Пен да бъде избрана на мястото на Макрон. Точно както Митеран срещу Жискар д'Естен и Оланд срещу Саркози. Твърди се, че отхвърлянето на Макрон в обществото е дори по-остро от това на двамата му предшественици. Но изборът на Льо Пен е напълно несигурен, основно защото няма подкрепата на инструментите на глобалистката политическа технология.Тъкмо обратното. Неолибералният елит нарича Льо Пен „токсична илюзия“ и проповядва остра опасност, ако Марин спечели президентските избори. Медиите веднага извадиха заглавия като удари с тухла, например: „Марин льо Пен – президент на икономическия и политическия апокалипсис“.

Марин льо Пен е по-удобният опонент за Макрон. Винаги обаче може да се стигне до невъобразими резултати на фона на екстраординерни събития като войната в Украйна, умората от ковид и надвисващата енергийна криза.

Рефренът е един и същ от 30 години. Реториката по демонизирането на крайната десница е износена струна. Сценарият е организиране на т.нар. Републикански фронт, добре изпитан във времето. Посочва се злото, след което френският избирател е принуден да спасява държавата си, заради политическата игра на страхове като завръщане на нацизма, забутване на Франция в периферията на ЕС, излизане от НАТО и пр. - все хипотези за нещастия, които биха се изсипали върху Франция, ако непослушният избирател гласува за Националния сбор на Льо Пен.

Тактиката наистина е успешна, обществото се мобилизира по групи. Близо 400 културни дейци заявиха позиция срещу Марин льо Пен, a левият Меланшон, който получи 22% процента на първия тур, само с процент по-малко от Льо Пен, апелира: „Нито глас за Льо Пен“.

Алтернативно мислещият журналист и активист Ерик Вераг описва ситуацията така: „Сякаш актьорите на пиеса внезапно спират пиесата, която играят, за да протестират срещу продажбата на залата“. Вераг, който е бил и високопоставен служител, а също така е основател на фирма за социални иновации, нарича френската политика „бездиханен маскарад, чиято единствена цел е да защити хранилката на кооптираните“.

Истината е, че Франция, в миналото имперска държава и културен център на света, отдавна е в летаргично състояние. Всеки опит за самостоятелно изправяне, за защита на националния интерес в контекста на глобалния разговор, за трасиране на ефективно лидерство във вътрешните и международните отношения се дамгосва като популистки национализъм, провинциална експанзия срещу либерализма и демокрацията и връщане назад към Европа на противопоставящите се държави.

В този смисъл политическите играчи не могат да се опазят дори от слово-назидателните удари на глобалисткия навигатор, камо ли да стигнат до действия.ПонякогаМарин льо Пен бива обвинявана, че изпълнява просто една роля за изтичане на напрежението. И че е ползвана за плашило, за да печели „правилният“ кандидат, разбира се с нейното любезно съдействие.

За пореден път се вижда, че традиционните мейнстрийм партии нямат бъдеще. Ще ги заменят партии, които отразяват свят, който вече не може да бъде дефиниран от обичайните представи за ляво и дясно. Избирателите в съвременните демокрации реагират ситуационно по конфликтната дъска национализъм/глобализъм.

Докато Макрон управляваше, Льо Пен беше заета да се преопакова политически, за да бъде по-приемлива за масовите избиратели. Напоследък тя не държи Франция да напуска ЕС, не настоява да връща френския франк и е само леко подозрителна към НАТО. Марин льо Пен днес се е фокусирала върху икономиката и се придвижва към политическия център. Тя говори по-малко за миграцията и исляма. Радикалната роля е предоставена на Ерик Земур, който заявява, че не желае да чува гласа на мюезина и че Франция трябва да е „пейзаж на църквите“. Земур получи 7% на първия тур и съобщи, че на 24 април Макрон ще е по-лошият избор за Франция.

Макрон от своя страна през последните години предприе лек завой надясно. Той има технократски подход, който не винаги се съобразява с волята на множеството. Освен това започна програма за изкореняване на ислямския екстремизъм, затвори редица джамии с обяснението, че са заплаха за националната сигурност, въведе контрол върху обучението на религиозните водачи. Съответно беше обвинен в прикрито изключване на мюсюлманските общности. Сега обаче Макрон се нуждае от мюсюлманския вот, за да осигури преизбирането си.

Франсоа Оланд например спечели изборите срещу Саркози, единствено като си осигури гласовете на 86% от френските мюсюлмани. През 2017 г. 90% от ислямската общност във Франция гласува за Макрон. Това са над 2 милиона избиратели срещу едва 200 хиляди за Льо Пен. Дори да са разочаровани днес от Макрон, френските граждани, които изповядват ислям, биха ли гласували за Марин льо Пен?! Отговорът е ясен: не.