Така е било, беше и е, така ще бъде, за най-голямо съжаление, и в близкото бъдеще. Ще си ги мерим от двете страни на границата, ще си правим номера взаимно като скачени съдове, единият от които не може без другия. Как да си обясним случайното съвпадение във времето на българския политически десант в Република Северна Македония с поредното честване на гроба на Яне Сандански край Роженския манастир, организирано, както бе съобщено, от седем организации на македонците, някои от чак от Албания. 

Само че ако у нас информация за въпросното отбелязване на годишнината от смъртта на Сандански не намери никакъв терен в българските медии, посещението на родните ни политици в Битоля и Охрид предизвика истинска буря в тамошното медийно пространство, та се наложи и политическите и държавни мъже край Вардар да се произнесат.

Първи бяха, разбира се, реакциите в социалните мрежи, които изпревариха дори и най-пъргавите местни медии. Дори един от популярните журналисти в Скопие Бранко Геровски, който има и свой сайт, използва фейсбук, за да се обърне към премиера Димитър Ковачевски с настояване той да вземе позиция по темата. А „темата“ бе откриването на офиса на Културния клуб „Иван Михайлов“ в Битоля, на което присъства голяма група български политици начело с премиера Кирил Петков, с участието на вицепрезидента Илияна Йотова и министъра на външните работи Теодора Генчовска, депутати от управляващите партии и от опозицията. Голяма група, дума да няма.

Ако намерението е било да се създаде впечатлението за единство в позицията на държавата ни по отношение правата на българите в Северна Македония, целта май бе постигната. Макар че за мен присъствието на една Цвета Караянчева в групата бе необяснимо. После чух един от лидерите на българите да оправдава това присъствие с факта, че тъкмо по времето, когато Караянчева е била председател на Народното събрание, била приета Декларацията за отношението към Северна Македония, която е основа за българската политика към Скопие. Но странно - присъствието на Караянчева с нейната „заслуга“ не бе забелязано от местните политици, докато други двама от групата - бившите вицепремиери и министри, едната на външните работи, а другият, на отбраната, бяха в основата на възражението от страна на президента Стево Пендаровски. Да, вярно, не бяха поименно назовани, но самото им описание даваше достатъчно информация да се досетим за кого става дума.

И двамата били главните виновници за това България да наложи и да подържа ветото срещу Северна Македония за старт на преговорите за членство в Европейския съюз. Досещате се и Вие, нали - Екатерина Захариева и Красимир Каракачанов. Пък ако толкова не сте искали двамата да идват на Ваша територия, ако са толкова виновни за сегашното състояние на кандидатурата Ви за европейското семейство, ако смятате наистина, че позицията им е била лична и не е изразявала цялостното становище на българското общество и политически елит, да бяхте взели мерки да не ги допуснете на територията на страната ви. Спирате ги на границата, набедявате някое гранично полицайче, че е превишило правата си, бързо се разграничавате от него и заявявате, че този инцидент не отразява общата ви държавна политика на добросъседство и приятелство, после дискретно го повишавате. Аз ли да ви уча, няма да ви е за първи път.

Че ще взема да разкажа как и мен сте ме спирали на границата, за да не отида да правя репортажи за Деня на храбростта на 6 май, с измислени аргументи, въпреки че за толкова години професионална журналистическа работа в Скопие ми бяхте научили дори марката на бельото, което нося. Ама май не ви стиска, после българите били виновни, че идвали в този състав и с тази конфигурация на групата.

Това е положението. Ето с такива хора си имаме работа. Защото цялото поведение на местните власти в Скопие бе да си крият главата в пясъка и да се правят, че нищо не се случва. Познавайки манталитета на местните хора и допускайки, че в един момент биха могли да бъдат обвинени в подкрепа на „една истинска провокация от страна на България“, те демонстративно криеха участието си в организацията на движението на българската група. Само когато премиерът Кирил Петков отиде да види далекопровода, който ще се протяга до албанския град Елбасан, бе придружаван от официално местно лице. Но не от колегата си Димитър Ковачевски, с когото, както и двамата често повтарят, обичат да се срещат и да разговарят. Впрочем и това въпросно „местно лице“ бе обвинено, че прави компания на Петков. Нямало нужда, след като премиерът се включи в церемонията по откриването на клуба в Битоля, демонстрирайки грижа за правата на местните българи и единство на позицията на институциите у нас по този въпрос.

Да, падна градусът на очарованието, с което досегашните действия на Петков бяха посрещани при съседите ни. Толкова надежди се възлагаха на него за промяна на българската позиция, толкова добре бил тръгнал в началото, а сега - какво? И той при всички онези, които настояват Договора да се спазва. Не знам само дали това поведение на премиера ни е моментно и дали когато се върне в България няма да говори и прави нещо друго. Или когато отново се срещне с Ковачевски ще споделя нещо различно. То, ако питате мен, и Борисов започна оптимистично със Заев, но докъде стигна, знаете добре. Дотам да се скрие и да остави всичко в ръцете на Захариева и Каракачанов, които сега Пендаровски не иска в страната си.

Да, властите бяха решили да ги отмине „горчивата чаша“ на обвиненията в съучастничество в поредната „българска провокация“. Но когато стана напечено медийно и в социалните мрежи, когато обвиненията срещу изпълнителната власт станаха достатъчно много и достатъчно остри само за няколко часа, един по един политическите фигури на държавата започнаха „да взимат отношение“. Стана дума за президента Пендаровски, който закъсня с няколко минути, но постави акцентите на общото несъгласие. Извън това, което вече казахме за двамата неназовани, но пределно ясни нежелани бивши български вицепремиери, основното бе защо тъкмо Иван Михайлов е избран да носи името на Културния клуб в Битоля. И се изброяваха всички обвинения срещу него, които историографията в Северна Македония е натрупала с годините още от времето на СФРЮ. Целият пакет, така да се каже.

Няма да го изброявам, той се знае. Макар че и у нас има достатъчно хора, предимно от левицата, които поставят под съмнение делото и живота на Михайлов. Както и за други исторически личности от общата ни история със Северна Македония, за които Съвместната комисия би трябвало да разговаря. Не знам досега край Вардар да е имало някакъв дебат, поне първоначален, за оценка на ролята на хора като Ванче Михайлов. Официалната историография е казала своето мнение за него и точка! Дори поставянето на неговата восъчна фигура в Музея на революционната борба на брега на Вардар, макар и в групата на „лошите“, не бе прието еднозначно преди време. Напротив. Нямал място там, нямал място никъде в сегашна Северна Македония. Пък после се сърдят като им кажеш, че с отсъствието на нов прочит на историята си не дават знаци за степен на демократичност, която се изисква за членство в ЕС.

Прави бяха онези местни колеги, макар и единици, които още в събота и неделя припомниха, че Културният клуб „Иван Михайлов“ в Битоля е открит още през 2019 г., но тогава на никой не му е направило впечатление това. Може би защото са очаквали, че както при други случаи, държавата, институциите, органите, медиите ще направят необходимото и тази проява на местните българи да бъде превърната в еднодневка. Само че този път българската държава застана зад клуба с цялата си тежест и единство. И това е, което ги дразни и не могат да приемат.