Мария Овчарова разкрива срамното убийство на Шестте ястребинчета

Освен научните приноси, издава и десетки разкази

Това заглавие на Алън Силитоу често ми напомня за майка ми, Мария Овчарова. Особено сега, на празниците, когато след няколко дни на 3 януари тя ще навърши 90 години. Затова посвещавам една от моите статии на нея. Защото тя заслужава това със своята близо 70-годишна дейност в полза на науката и обществото.

Животът на майка ми и на баща ми, покойния проф. Димитър Овчаров, не е бил лек. В началото на 50-те години на миналия век те завършват „история“ и като много други български младежи в онези времена са разпределени далеч от родните места.

Разбира се, столицата на Второто българско царство Велико Търново е благодатно място за историци и археолози и те наистина започват успешна научна кариера там. Но големият скок в тяхното научно развитие идва с преместването им в Търговище през 1960 г., където за няколко години създават днешния известен Исторически музей.

На това място научните им интереси се разделят. Във Велико Търново Димитър Овчаров се занимава с проблеми на възрожденската история, докато Мария Овчарова се увлича от археологията. В Търговище баща ми става утвърден археолог, разкривайки крепостите при Долна Кабда и „Крумово кале“. Майка ми обаче започва да проучва един грозен и мъчителен период от нашата история – кървавите междуособици между двете световни войни и особено по време на т. нар. партизанско движение.

В края на 60-те години на ХХ в. Мария и Димитър Овчарови се установяват в столицата. Кариерата на баща ми е добре известна в обществото – дългогодишен изследовател на Симеоновата столица Велики Преслав, той достигна научно признание и почина през 2013 г. на 82-годишна възраст. Не толкова познато, но не по-малко интересно е развитието на Мария Овчарова.

След идването в София, тя няколко пъти променя драстично своите научни интереси. Това донякъде е продиктувано от житейски ситуации, но е резултат и от желанието да се откриват нови и непознати хоризонти. Да не се затваряш в тесните рамки, които ти отрежда досадното пълзене по стълбицата на научната йерархия, е качество (или недостатък?), който съм наследил от нея. Ето защо публикациите на Мария Овчарова са доста разнородни. Голяма част от тях са посветени на художника и мъдрец Илия Бешков, както и видни творци, често пренебрегвани от изследователите. Такива са Александър Добринов, Борис Шивачев, Якоб Алтмайер и др. Работата с тези личности донася на Мария Овчарова неочакван обрат в научната кариера – вместо „доктор“ (в онези години – „кандидат“) по история, тя защитава степен „доктор на филологическите науки“ и то придобита във Факултета по журналистика на Софийския университет. Както сама казва по повод на 80-годишнината си : „за изкуствоведите съм историк, за историците - изкуствовед, но най-вече съм пенсионерка“.
Огромна промяна в дейността на Мария Овчарова оказва срещата с художника Тодор Цонев. Аз отлично си спомням дългите разговори със сатирика-дисидент, позволил си да осмива в стотици карикатури самия диктатор Тодор Живков. За което те с майка ми имат и доста проблеми с тогавашната власт.

Закономерно на бял свят се появяват десетки книги и стотици статии на Мария Овчарова. Те маркират развитието на научните й интереси, като сред тях блести фундаменталният труд „Илия Бешков, художник-гражданин“. След него излизат от печат „Бешков и Алтмайер“, „Тоталитаризмът в карикатурите на Тодор Цонев“, „Ботев, Левски и художниците сатирици“ и други. А в периода 1990-1999 г. с Тодор Цонев правят упорито и на добра воля вестник „Сатира“, като издават цели 108 броя.
Освен научните приноси, Мария Овчарова издава и десетки разкази. За мен връх в писателското й поприще е излезлият през 1978 г. сборник „Запустялата къща“ и особено прекрасният разказ „Пролетта дойде, а още е студено“. В него тя, от позицията си на доста наивен, но искрен комунист, каквато си остава цял живот, посочва недъзите на т. нар. социалистическо общество. Като си помисля от днешна гледна точка, именно тези й идеи предопределят нейната по-късна работа с творци като Тодор Цонев.

Тези дни майка ми е особено развълнувана. Не само заради приближаващата годишнина, но и поради появата в книжарниците през 2022 г. на една дългоочаквана книга. Не нейна, а на журналиста Ваньо Стоилов. Неговата „Сплав човешка“ е посветена на темата за необявената гражданска война в България, която се вихри от 1918 г. насам, както и че е крайно време за единение на българската нация и помирение в обществото ни. Между другото ще отбележа, че темата е особено актуална с оглед на събитията от последните две години.

Кулминация в изследването на Ваньо Стоилов е грозната спекулация около съдбата на известните деца от Ястребино (област Търговище), разстреляни заедно със свои близки като ятаци на партизаните на 20 декември 1943 г. По време на социализма управляващите бяха превърнали тяхната нещастна съдба в пропаганден лозунг. А в това престъпление на практика се крие истината за тежкото разделение в българското общество, довело до безсмислено избиване първо на комунисти и ляво мислещи, а след 9 септември 1944 г. – на техните противници. Авторът отбелязва, че и днес ние, българите, още не можем да преодолеем това и продължаваме да разпалваме омразата помежду си. Пример е излязлата през 2021 г. книга на непознатата пловдивска учителка Надежда Любенова „Кой уби ястребинчетата?“. В нея тя развива тезата, че българските войници били неспособни на подобно зверство, а децата били убити от самите партизани, защото случайно открили скривалището им и можело да ги издадат.

Стоилов ясно показва, че всички исторически данни говорят за обратното. Преки документи липсват, защото са били прочистени от военните архиви още преди 9 септември 1944 г. Но той още през 1986 г. успява да запише на магнетофонна лента спомените на още живите. В увлекателния разказ на журналиста се разкрива драмата и на палачите, и на жертвите. Оказва се, че командирът на наказателния взвод подпоручик Константин Йорданов, беден прогимназиален учител в живота си, вероятно се „престарава пред началството“, за да остане след войната на действителна служба.

Но къде е мястото на Мария Овчарова в тази тъжна история? Работата е там, че тя първа показва човешката страна на тази невероятна драма, прочистена от идеология и всякакви страсти. Това става в началото на 60-те години на миналия век, когато изследователката ежедневно пътува от Търговище до Ястребино, за да издири истината за случилото се. После там е направен скромен музей, а през 1969 г. е публикувана и книжката й „Ястребино“. Ваньо Стоилов забелязва труда на Овчарова и му и отдава заслуженото. За нея това е огромна утеха заради писанията на Н. Любенова, където тя я обвинява в противоречия и дори лъжи. А това е наистина нелепо, защото помня, макар и да бях много малък, как майка ми си идваше съсипана от умора и от ужасяващи разкази, носейки кървави ризи на разстреляни и изтезавани партизани и ятаци.

Мария Овчарова не е лесен човек. Това го знаем и ние, нейните роднини. Но не може да се отрече, че тя има едно специфично чувство за честност. Много често то я лъже при оценката на хората, но Мария Овчарова продължава да го следва с присъщата си неотстъпчивост. Вероятно това е и причината тя да не направи стремителна „академична“ кариера. Ето защо за нея ми се струва най-подходящо определението на Силитоу – „Самотният бегач на дълги разстояния“. Дано пътят е по-дълъг!