Да кажем: Край, свърши се! Правно - да, но манталитетно - едва ли

В Скопие все още не могат да осъзнаят, че след членството на държавата в Алианса, ще трябва да преформатират отношенията си с Белград

Tъкмо да направя заключението, че с влизането на Северна Македония в НАТО най-после, след почти тридесет години независимост и суверенитет за младата държава, завършва процесът на откъсване от СФРЮ, когато установих, че по време на епидемията от коронавирус в Скопие дадоха знак, че това съвсем не е така. Ако имаше някоя бивша югославска република, която да е копирала напълно, дори да е усъвършенствала и хипертрофирала мерките от извънредното положение, предприети в Сърбия на автократа Александър Вучич, това е Северна Македония. Всяка една от другите държави, произлезли от разпада на някогашна Титова Югославия намери свой път за борба с пандемията, съобразен с националната си специфика. Всяка друга... Но не и нашите братовчеди оттатък границата. Можеха да хвърлят едно око към своите партньори и съюзници от НАТО, непосредствените съседи - православните България и Гърция. Но не. Без да искам да придавам повече важност, отколкото заслужава, този факт с отношението към пандемията само потвърждава, че колкото и да минават години, колкото и каквито нови партньорства да бъдат сключвани, старите рефлекси на зависимост от Белград отново се проявяват. Само повод да има и той е налице.

Всъщност, цялата история на суверенна Северна Македония от обявяването на нейната независимост чрез референдум на 8 септември 1991 г. до деня, в който пред централата на НАТО в Брюксел бе издигнат флага на държавата като знак за нейното формално пълноправно членство в Пакта, е истински политически летопис на редицата събития, които постепенно откъсваха Скопие от някогашната СФРЮ. В отличие от други бивши югорепублики, станали самостоятелни държави, този процес в Скопие течеше бавно, противоречиво и болезнено. За разлика от една Словения, да речем - днешната активна членка на НАТО и на Европейския съюз, която първа заяви намерението си да напусне наследената от Тито СФРЮ. И го направи с нужната решителност и с намерението никога повече да не се връща назад. Черна гора пък опосредства своето излизане от някогашната социалистическа федерация с няколкогодишно членство заедно със Сърбия на Милошевич в Съюзна република Югославия, определяна като „трета“ или „остатъчна“ такава. И тази мини федерация отиде в миналото, а след жертвените войни на политическата карта на Европа се появиха суверенните Хърватия и Босна и Херцеговина. Накрая и Косово се включи в този процес на разпадане, като се обяви за независима държава през февруари 2008 г.

Още първият акт на Република Македония - референдумът за независимост на 8 септември 1991 г., носеше в себе си скрито вътрешно противоречие. То се съдържаше във въпроса, на който гражданите трябваше да отговорят - дали са за суверенна и независима Република Македония и (сега внимавайте!) с право да влизат в съюз с други суверенни и независими държави. И досега съчинителите на питането твърдят, че втората половина на въпроса е закачена с цел участниците в референдума от Македония да не бъдат обезкуражени, че ако страната им обяви своята независимост и отделна държавност, това няма да означава, че утре при нова политическа конюнктура няма отново да се съберат в нова югофедерация. Един вид ченгел, който е изтеглил успеха на първата половина на въпроса. Но конституционалисти в Скопие смятат, че втората част на въпроса все още съществува в правния мир и че щом тя е била приета с референдум, с референдум трябва да бъде заличена или отказана.

Така се започна. Успешно, но противоречиво. После, на 15 януари 1992 г. България първа призна Република Македония заедно с още три бивши югорепублики. През април частите на югославската армия се изтеглиха от Скопие и другите гарнизони на територията на страната, оставяйки пустош след себе си. И досега ако питаш някой край Вардар за онези тревожни времена, отговорът ще бъде повече битовизиран, отколкото политически: „А, дори и контактите от стените в казармите бяха изтръгнали и взели със себе си“. На следващата година, пак през април, Република Македония стана членка на Организацията на обединените нации. Поради възраженията на Гърция приемът стана под името Бивша югославска република Македония - FYROM. Тогава президентът Киро Глигоров уверяваше своите съграждани, че името е временно и че това щяло да трае само няколко месеца. Е, няколкото месеца се превърнаха в повече от 25 години, но карай да върви...

През февруари 1994 г. Гърция наложи едностранна блокада от юг на новата държава. Освен своите си национални и държавни геополитически интереси Атина, вън от всякакво съмнение, с блокадата правеше услуга на своя исторически съюзник и приятел - Сърбия. Атина се опитваше и в новите условия на разпад на СФРЮ да запази Македония като буферна зона между себе си и Белград, така, както е било с години... Много пъти съм се питал, а съм задавал въпроса и на много политици в Скопие: защо по това време Слободан Милошевич обърна гръб на Македония и не тръгна с армията си да „си я осигури“, както се опита да направи с Хърватия и БиХ? Много просто, си отговарям: първо, защото знаеше, че каквото и да се случи, в Скопие са му верни - на него и на Сърбия и затова не е нужно да воюва, второ, защото ресурсите му трябваха на север, и трето - всъщност, какво ще кажете за първото?

... Бързам да изпреваря малко времето - гръцките съображения от блокадата през февруари 1994 г. се повториха и през април 2008 г. в Букурещ. Тогава Република Македония бе само на една крачка от членство в НАТО. Заедно с Албания и Хърватия от така наречената „Адриатическа лига“ имаха подкрепата на страните членки и най-важното - на президента на САЩ Джордж Буш младият. Уж всичко бе готово, шампанското в Скопие бе сложено да се изстудява, но пак Атина сложи крак. Името, та, името! В Сърбия имаше големи промени, Милошевич го нямаше, „остатъчна“ СР Югославия се бе разпаднала, новородените суверенни държави се бореха за оцеляване и утвърждаване, но старата историческа връзка Белград-Атина през долината на река Вардар си беше жива. Албания и Хърватия влязоха, Република Македония остана отвън.

Годината 1999-а беше най-критична за мераците на Скопие за членство в НАТО и за преодоляване на зависимостта от спомена за вече несъществуващата държава. Бомбардировките на силите на Алианса над Сърбия отекнаха болезнено сред доста хора край Вардар. Стигна се до запалване на сервизни помещения от посолството на САЩ в Скопие, насърчавани от екрана на телевизия „Сител“ и от водещия новините Драган Павлович-Латас. Но пък близостта на Скопие до Прищина превърна Република Македония в логистична база на силите на НАТО за Косово. Цялото снабдяване на контингента минаваше през граничния пункт „Блаце“ на 20 км от столицата на Македония. Това пък укрепи позицията на държавата, нейната стабилност и сигурност и приближи перспективата за членство в Пакта. Самият факт, че Република Македония помага на силите на НАТО да превърнат довчерашната сръбска провинция в нова независима държава, някак си преобърна обществените настроения.

Ако днес попитате някой политик албанец в Скопие кога за Република Македония приключи разпадът на СФРЮ и окончателното u отделяне от нея, без изключение ще ви посочи Охридския мирен договор от 13 август 2001 г. Той сложи край на гражданския въоръжен конфликт и определи повече колективни права за албанската общност в управлението на държавата. Традиционното антисръбско настроение сред албанците е известно, а политическите лидери на албанците в Република Македония единодушно бяха най-настоятелният фактор за членство на страната в Алианса. Така бе тогава, така е и днес.

Но аз все пак си мисля, че изброените, пък и други събития, всяко само за себе си дава основание да се приеме като част от политиката за окончателно откъсване на Република Македония от миражите за връщане към някаква нова СФРЮ заедно със Сърбия в нея. А членството в НАТО, вече утвърдено и формализирано напълно, определя и международно-правните рамки за това. Още повече, че в Белград, поне засега, нито един политик няма намерение да поиска членство на Сърбия в Пакта.

Значи, какво? Да кажем: край, свърши се! Правно - да, но манталитетно - едва ли.