Пред падналите за Отечеството само с официални дрехи и чисто сърце

„Завоя на река Черна“ през Първата световна война. Там офицерите и войниците от 81-ви пехотен полк дават свидни жертви в свирепите боеве след отстъплението от легендарния връх Каймакчалан. Те се погребани край селото в една от малкото запазени и до сега костници на български войни. Знае се какво е отношението на бившите югославски и сегашните северо-македонски власти към близо 3000-те места, където лежат костите на нашите прадеди. Тръпки ме побиха пред зейналите ями с изхвърлени кости на Каймакчалан. Но в село Беранци видях отношението на една селянка, жена на средна възраст, към нашите загинали войни в пълно съвпадение с българските традиции. Лутайки се в селото я видях да работи градината си и я попитах къде е българската военна костница. Тя спря да работи и ме помоли да я почакам, за да ме заведе. Влезе в къщата си и излезе. Вече не с работните си дрехи, а облечена официално и ме заведе до паметника-костница. Изпитах точно обратното чувство на онова, когато гледах осквернените гробове и счупената на парчета плоча в памет на загиналите на Каймакчалан.

Тази жена пази стародавната традиция, че на гробища и най-вече на загиналите за отечеството не се ходи с работни дрехи, а само с официални. Тя, както е казал А. дьо Сент Екзюпери, вижда в случая със сърцето, а не с очите си.

И тук искам да попитам кмета на София, той със сърцето си ли вижда забатачения паметник на Първи и Шести полк на желязната софийска дивизия. Свидетели сме на прехвърляне на топката към министерство на културата, от където самият министър я върна обратно. Против били съсловни организации и много видни личности (не знам кои и защо). А в случая не става дума за някаква сложна и спорна скулптурна композиция, а за стени с войнишки имена. Във всеки град и село у нас има такъв паметник, имаше и в София, но бе разрушен и ето, че сега възстановяването му се оказва голям проблем. А някои видни соросоиди ги дразни дори и лъвът с плочата която държи с границите на Сан-Стефанската България. Пита се тези мъже не загинаха ли именно за този несбъднат идеал. На всяка заря не почитаме ли и днес загиналите за обединението на народа ни.

Нали на трите стени бяха изписани имената на войните, загинали в Добруджа, Тракия и Македония. Е, ако зависеше само от него, един от кандидатите за кмет на София щеше да прекръсти и улица „Граф Игнатиев“, носеща името на автора на несбъднатата Сан-Стефанска България. Но тя остана в сърцата на загиналите за нея войни от Първа Софийска дивизия. И техните души чакат възстановяването на паметника им. Чакат да се преодолее обичайното у нас “ тупкане на топката“, докато нещата се забравят и потънат в небитието.

Иска се тези, от които зависи всичко това, да погледнат на проблема и със сърцата си, а не само с очите, както направи селянката от село Беранци. Пред падналите за Отечеството само с официални дрехи и чисто сърце! Господа управници на София, възстановете паметните плочи на традиционното им място, ако все още имате нещо от морала на селянката от село Беранци!

(б. а. Село Беранци - Северна Македония е част от отбранителната линия)