Дървената артилерия срещна круповски оръдия

Отвътре дулото е облицовано с тръби от ракиени казани. Отвън бъчварски обръчи или насмолени въжета стягат конструкцията

Няма друг случай в историята дървена артилерия да вдигне дула срещу стоманена. Това е феномен в страната на въстаналите българи. През април 1876 г. нашите черешови топчета срещнаха круповски оръдия. Гърмежите родиха свободата!

Дървеният топ е българско изобретение. Без достъп до тежко въоръжение „душманите на стамбулските султани“ хващат брадвите. Бук, бряст, орех, круша, черница падат под остриетата. Налага се обаче черешата и то дивата. Тя е твърда, но сърцевината се дълбае сравнително лесно.

Отвътре дулото е облицовано с тръби от ракиени казани. Отвън бъчварски обръчи или насмолени въжета стягат конструкцията. Лафетът е каруцарски колесник, а муницията - каменарски барут и кантарени топузи. Гвоздеи и други метални дреболии служат за шрапнели.

Георги Раковски свидетелства, че в Котел в началото на XIX век е имало „гърмила черешови, с железни скоби обковани“. Те участват във всички бунтове и завери, като най-масово са използвани в Априлското въстание.

В неговото навечерие излиза „Ръководство за успешен бой с турците“ от Иван Кишелски. Българин на руска офицерска служба, той сочи успехът в триединството между пехота, кавалерия и артилерия. По тази формула Георги Бенковски праща пешаците на военно обучение, организира Хвърковата конница и заръчва направата на черешова батарея.

На млади години панагюрецът Стоил Финджеков служи в Цариград при големеца Мехмед Али паша. „Аз, Стоил, много влазях в топханите, дето правеха топове, в царапаните в Сераскер капия, във Високата порта най-много“, разказва българинът.

Целта му била онова, което днес наричаме „кражба на чужда технология“. Като се връща у дома, Стоил отваря коларска работилница. Тъкмо нему Бенковски възлага направата на пробен топ. След няколко седмици усилен труд моделът бил готов. Дълъг малко над метър, омотан с катранено въже, с колесник от каруца.

Скришом търкалят оръдието до местността Мурджов лещак, югоизточно от Панагюрище. Стоил първо пали цигара и обикаля няколко пъти черешовото построение. После щрака огнивото на фитила. Топчето подскача като козле, пука като зряла любеница и изплюва топуза на метър-два. Турският опит не работи!

След провала се запретва цяла бригада „тюфекчии“, тоест оръжейници. Баш майстор е Никола Бинбашиев, който прилага иновацията с ракиените тръби и железните халки. Освен това кантарените теглилки вече се претопяват и отливат в гюллета.

Вторият топ е изкаран на Куйкиния харман между баирите Каменица и Маньово бърдо. Там изстрелът стига стотина метра. По тази технология са поръчани топчета и в други селища на Средногорието.

В Смолско например са издълбани четири от Стоян Балканджийски, Тото Лазаров и Иван Ладжов. Като избухва въстанието, гърмилата потеглят към съседния Петрич. Изминават седем километра, което е най-дългият преход на черешова артилерия по време на бунта. Първото топче пука на 24 април 1876 г. и е от смолските. Насочено от една рътлина към Златишкото поле, прицелено в башибозука на Рушид бей. Трясъкът разгонва чалмите.

На 26 април четата на Бенковски посещава въстаническия лагер на Еледжик. „Трябва ли да ви казвам - пише Захари Стоянов, - че в тукашния арсенал кипеше деятелност, че и тука се дълбяха черешови топове? Ще кажа само, че в тукашния арсенал работеха най-много майстори, на които главен майстор беше Стоян Иванов от с. Мухово.“ Захари документира какви са гърмилата: „Тия топове имаха дължина 2-2,5 метра, калибър като на горските топове, стегнати на три-четири места с яки железни халки и поставени върху две колелета, както обикновено биват същинските топове.“

„Горски топове“ той нарича планинските оръдия в турската войска. Те са тежкото въоръжение срещу въстаниците. Има две модификации с калибър 6 и 7,5 см. Максималната далекобойност е съответно 2500 и 3000 метра. Излизат от фабриката на Алфред Круп, наречен Крал на оръдията. Прусакът произвежда и чудовища, които сеят смърт на 6 километра.

Круповските оръдия срещат черешовите в боя на 30 април. Стоил Финджеков разказва:

„Аз впрегнах топа, потеглих с Атанас Койнин за Каменица, срещу Висок баир. Курдисах топа до Каменица и до Маньово бърдо, по пътя срещу Висок. Конете изпрегнах; пазеше ги Атанас Койнин. Напълних топа с гюллета, истински топчийски, запалих фитила, правен да не гасне. Хафъз паша с около десет-дванайсе хиляди войска и башибозук се яви на Висок. И конница, и топове.“

Пашата разделя аскера на две и чака нашите да му пратят хабер с бял байрак. Когато ориенталското му търпение свършва, поробителят командва: „Юруш! Гяур гиди!“

„Аз, Стоил - продължава топчията, - гърмя с топа бърже, падат гюллета в Хафъзпашовата войска; куршуми като град падат. Видях под Кукла, при Драгулин махала, другата войска в куп. Барута бе ингилиски, турих гюллета, запалих го. Силен гръм изгърмя. Гюллетата - във войската, на топа скъса се една халка - половината удари в земята, а половината фърчеше въз небето като гарга. Един куршум ме нарани малко на ръката. Видях, че войската откъде мен стигна близо, ще ме хванат жив Аз теглих топа на гръб - да не иде роб. Тежък, не може. Взех само барута.“

Стоил Финджеков се опитва да спаси топа „да не иде роб“. Помага му като на човек!

Над 50 дървени оръдия участват във въстанието. Гърмят в Панагюрище, Клисура, Брацигово, Батак, Ново село, Кръвеник и другаде. Около десет топчета са пленени, „отиват роби“ по думите на Стоил. Едно от панагюрските попада в Одринския затвор. Там е фотографирано от чужди кореспонденти, разпространена е гравюра по снимката.

През ноември 1876 г. френското списание „Илюстрасион“ я помества с описание на трофея: „Това оръдие, което е много примитивно, е било пленено от турците край Отлук-кьой, наричан от българите Панагюрище.

Ефектът му, както можете да си представите, е нищожен. Снарядите могат да нанасят смъртоносни удари на стотина метра.“

„Моделът - четем по-нататък - е направен от въстаниците. Той е от твърдо дърво, обкован с железа, вързан с насмолени въжета. Колелата напомнят старите каруци, които още се срещат във Франция - в Брес или Вал ромей. Хората, показани вляво от оръдието, са четирима български въстаници: командир, знаменосец и двама подофицери. Те са пазени от четирима заптии (турски стражари).“

Днес ние нямаме автентична черешова реликва. Последният въстанически топ у нас първо е изложен в Народната библиотека и музей. После е пренесен в Етнографския. Оцелял от пожарищата на бунта, изгаря по време на бомбардировките през Втората световна война.