Белият генерал изгуби последната битка в обятията на хетера

Военният стратег се хвали, че покорявал сърцата на 13-годишни девици, и на 50-годишни жени. Повече обаче, му харесвали зрелите

Легенди се носят за смъртта на славния ген. Скобелев. Неговата кончина най-често се обяснява с тежкия войнски живот, който скъсил дните му. Други сочат злодейска намеса на германци, масони и дори на руския император. Истината е, че Белият генерал губи последната битка в обятията на московска хетера.

Михаил Дмитриевич Скобелев е роден на 17 септември 1843 г. в Санкт Петербург. Син на потомствен дворянин, учи в Париж и Петербургския университет. Служи в Полша, където участва в потушаването на Варшавското въстание. Завършва Николаевската военна академия, командирован е в Туркестан. Слага пагоните на генерал-майор.

В Руско-турската война от 1977-1878 г. Скобелев е в Дунавската армия. Сражава се при Ловеч и Шейново. Триумфира с превземането на Плевен. Повишен е в генерал-адютант. Солдатите му викали Белия генерал, защото носел бяла униформа и яздел бял жребец. “Където е Скобелев, там е победата!”, повтаряли те.

Покритият с военна слава пълководец бил и прочут Дон Жуан. “По неизвестни причини - пише неговият биограф Н. Н. Кноринг - той не успява да се ожени и по-нататъшните му отношения с жените винаги са били предмет на постоянни клюки и сплетни, като в края на краищата му изграждат репутацията на някакъв развратник.”
Скобелев не криел слабостта си към нежния пол. След падането на Плевен победителят се отпуска пред американския военен кореспондент Франк Харис. “Развеселен, той ми призна, че на 14-15 години гонел всички хубави девойки”, отбелязва Харис.

Веднъж чичо му го сварил да прегръща една прислужница. Прелъстената се сепнала. “Трябва да си горда, момичето ми, че младият господар те целува”, насърчил я чичото. “Нямах повече трудности, новината се разчу из къщата мигновено и вече не ми отказваха”, завършва случката Скобелев.

Военният стратег се хвали, че покорявал сърцата и на 13-годишни девици, и на 50-годишни жени. Повече обаче му харесвали зрелите, уточнява предпочитанията си той. “Ако не бях принуден да ходя на училище, щяха да ме уморят”, кръсти се генералът.

Пак по време на Освободителната война Скобелев споделя с художника Василий Верешчагин, че мечтата му е да се ожени за учителка. Провидението го чува и така подрежда нещата, че Плевенският герой наистина попада в компанията на даскалица.

След Санстефанския мир Скобелев се заема с изграждането на младата българска войска. После се връща в Русия и участва в Туркестанския поход. В Средна Азия повтаря подвига от Плевен, като през януари 1881 г. превзема уж непревземаемата крепост Гьоктепе. За тази победа е произведен в генерал от инфантерията, гърдите му са разкрасени с орден “Св. Георги”-II степен.

Скобелевата слава гърми из необятната Рус. В селските къщи по онова време има повече портрети на генерала, отколкото на императора. Храбрецът е почетен гражданин на Минск, където командва Четвърти военен корпус. Тук се запознава с учителката Екатерина Головкина.

Романът на Скобелев с Екатерина стига дотам, че през октомври 1881 г. двамата са пред венчило. Черна котка обаче пресича пътя на влюбените и работата се разваля. На следната година тя му пише: “Аз вярвах, че моята чест ви е толкова свята, колкото и вашата собствена, че вие твърдо държите на нея. А какво стана? Вие отстъпихте пред житейските дрязги, вие се изплашихте от продажните мнения, вие допуснахте да ме очернят, да ме оклеветят.”

Причините за разрива са мътни. Най-вероятно генералът не е намерил сили да се пребори с хорското злоезичие, хвърлило кал върху неговата избраница. Подтиснат от разлъката, Скобелев взема отпуск и през юни 1882 г. заминава за Москва. Отсяда в стая №47 на хотел “Дюсо”.

Московският хотел “Дюсо”, където отсяда пълководецът.

Офицерът крои да прескочи до родовото имение в село Спаское, Рязанска губерния. В тази връзка на 23 юни пише на ген. Николай Гродеков - кани го да му гостува. Скобелев планира да вземе трена на 25-и, но по неизвестни причини отлага пътуването.

Същият ден обядва с адютанта си в ресторант “Ермитаж”. Лошото настроение не го напуска. “Помниш ли, Алексей Никитич, как на погребението в Гьоктепе отчето каза, че “славата човешка е като дим мимолетен”. Пийнал беше попът, но... хубаво го каза”, мрачно подхваща разговор Белия генерал.

После и той като полковия свещеник прекалява с водката. “Откакто прехвърлих двадесет и пет години, нужно ми е нещо специално, например пиянски гуляй, за да вляза във форма”, признава Скобелев още по време на нашата Освободителна война.

Порядъчно пийнал, пълководецът решава да посети бардака “Англия”. Той е на ъгъла на ул. “Петровка” и пряката “Столешников”. Обитават го хубавици с леко поведение. Генералът избира апартамента на луксозна хетера, прочута сред московския хайлайф.

Михаил Скобелев прекарва последните часове от живота си в прегръдките на Шарлота Алтенроз. Тя упражнявала най-древния занаят под различни имена. Наричали я Елеонора, Роза или Ванда. Едни я сочат за австро-унгарска поданичка, други за германка.

През нощта на 25 срещу 26 юни 1882 г. Шарлота шумно отваря вратата, хуква по коридорите и почва да крещи, че в стаята има мъртвец. Неколцина офицери от клиентелата на “Англия” чуват виковете и влизат в спалнята. Намират Скобелев по гръб на леглото с изцъклени в тавана очи. Трябва да се спаси честта на мундира, съобразяват армейците.

“Генералът беше студен и вкочанен. Невероятно трудно беше обличането му, но трябваше да го направим, и после с моя другар го хванахме под ръка и затътрихме навън към файтона”, разказва участник в акцията.
Тялото е пренесено в “Дюсо” и положено на кревата в Скобелевата стая. Междувременно из града се разчува за смъртта на любимия пълководец. На разсъмване тълпа обсажда хотела. Всеки иска да види мъртвеца, но малцина са пуснати вътре.

“Светлината падаше право на това изящно, красиво лице с разчесана на двете страни руса брада, на това гениално начертано чело с тъмна маса късо остригана коса”, спомня си срещата с покойника Немирович-Данченко. Той също е кореспондент в Руско-турската война.

Михаил Скобелев умира ненавършил 40 години. Пазителите на неговата памет старателно криеха истината. “За мъртвия или добро, или нищо!”, повтаряха под сурдинка те. Историографите нямаха право да разбулят тайната. Пълзяха обаче всякакви слухове.

Според една от версиите за внезапната кончина, Скобелев е отровен от германците. Куртизанката била агент на Бисмарк и умъртвила генерала, защото като панславист ненавиждал тевтонците.

Друга хипотеза твърди, че висшият офицер е станал жертва на френската масонска ложа “Великият изток”. Скобелев бил противник на радикалните реформи, проповядвани от свободните зидари, и те го осъдили на смърт.

Трети сочат за душегубец самият Александър III. Императорът го премахнал, тъй като подозирал, че пълководецът има претенции към трона. Скобелев уж кроял дворцов преврат, който да го короняса под името Михаил II.

Сериозните биографи обаче вярват повече на съдържателя на ресторант “Ермитаж”. Той е убеден, че никой не е тровил генерала. “Беше пиян и умря от разрив на сърцето!”, отсича гостилничарят.

Горе-долу така е записано и в протокола от аутопсията: “Смъртта е настъпила вследствие на сърдечна парализа и възпаление на белите дробове, от което той е страдал напоследък.”

Тялото на Михаил Дмитриевич Скобелев е балсамирано и тържествено изпратено по последния му път. На 27 възглавници са наредени отличията на многозаслужилия пълководец. Траурен влак го отнася до Раненбург, където селяни от Спаское посрещат ковчега. Тленните останки са погребани в Скобелевото имение до праха на покойните му родители.