Политиците видяха себе си в документалното четиво

България е с население два милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри

Скандал взриви дневникът на Константин Иречек. През 1928 г. политическата класа се сепна от наблюденията на европейския историк. Силните на деня видяха себе си в документалното четиво. Опитаха се да го потулят, но книгата стигна до българския народ.

Контантин Иречек е роден през 1854 г. във Виена. Баща му Йозеф е учен с широки интереси. Дядото по майчина линия е големият славист Павел Шафарик. В неговия архив внукът открива списък на български старопечатни книги. Иречек го допълва и публикува през 1872 г. Оттук тръгва интересът към един народ със славно минало и горчиво настояще.
“История на българите” е докторската дисертация на Константин Иречек. За нея Карловият университет в Прага му присъжда титлата Доктор по философия. През 1876 г. трудът е отпечатан на чешки и немски, по-късно излиза на руски, унгарски и български. Това е първата наша академична история.

В зората на свободата Иречек получава покани от София и Пловдив. Княжество България и Източна Румелия се нуждаят от учени мъже като него. Европеецът избира княжеството. На 2 ноември 1879 г. е назначен за главен секретар на Министерството на народното просвещение. После е управляващ и най-сетне министър на просветното ведомство.

Пет години живее Константин Иречек в България. Бил е председател на Учебния съвет и директор на Народната библиотека и музей. Оставя забележително научно дело, без което нашата историография щеше да е много по-бедна. Връща се в Прага през септември 1884 г. Професор е в Карловия и Виенския университет. Напуска този свят на 10 януари 1918 г.

Българската академия на науките, на която Иречек е почетен член, решава да откупи неговото книжовно наследство. За преговори с вдовицата във Виена е командирован вещият библиограф Стоян Аргиров. Трябва да прибере библиотеката и архива на големия учен. С хитрост обаче един тамошен институт слага ръка на библиотеката. За нас остава само архива.
“Между многото ценни работи - отбелязва Аргиров, - за които на друго място има да говоря, в архвата се намира и неговият “Dennik bulharsky”, както сам той го е надписал, сиреч дневник за петгодишното му преживяване в България.”

Стоян Аргиров е изумен от находката! “Български дневник” е продължение на “История на българите”. Уникален документ за нравите в току-що освободеното отечество. Пороците, трупани по време на робството, избуяват със страшна сила. Шуробаджанащина, далавери, корупция са обсебили властниците. Байганювщината в политиката е показана без маска и грим.
Аргиров, който е пражки възпитаник, заляга над превода. Много време и усилия взема обемистият текст. След финалната точка го носи в редакцията на влиятелния вестник “Мир”. Главен редактор е Иван Пеев-Плачков, редови е Христо Бръзицов. Той разказва:

“Пеев взе дневника от Аргиров и почна да го печати в “Мир” от 31 юли 1928 г., всекидневно, в подлистник. Сензацията беше голяма - тя затъмни сензациите на вестници, които разказваха за убийства и кражби. Но... мнозина от обрисуваните в дневника лица бяха още живи... Те нададоха вой: да бъдел спрян дневникът!”

Един ден в редакцията влиза запъхтян Величко. Той е разсилен в БАН, иде с вест от министъра на финансите Владимир Моллов: “Да съобщиш на своя началник Пеев, че ще спра субсидията на академията, ако продължава да печати дневника!” Случаят е комплициран, защото Плачков е и секретар на БАН, а академията държи правата върху текста.
“Пеев имаше навика да потрива ръце при задоволство; сега ги потри от загриженост”, свидетелства Бръзицов. “В дневника се казва нещо неблагоприятно и за бащата на министър Моллов - нявгашния следосвобожденски министър Димитър Моллов... Разбирате, нали?”, обяснява Плачков на редакционния колектив.

Какво се казва?

Д-р Димитър Моллов е завършил медицина в Московския университет. Пионер е на нашето здравеопазване. Но и посредник между руската и нашата питейна култура. Демонстрира го на празника на славянските първоучители Кирил и Методий. С дата 13 май 1881 г. Константин Иречек хроникира: “Най-много пиян беше Гърдов,* па и Моллов, държеше се о стената.”
Иречек атакува Моллов и за други пороци. Бъркал в държавната хазна и вдигнал къща на “Молловски проспект” в калната София. Назначил в просвещението своя домашен учител - русин, който не знае български. “Страшен непукизъм и фаворизация”, възмущава се чешкият историк.

Не е обаче само Димитър Моллов. Европеецът прави феноменално откритие: “България е с население два милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.” Сега като бройка сме повече, но демографската класификация остава в сила!

Тодор Бурмов, първият министър-председател, получил от император Александър II брилянтен пръстен. Той също вдигал къща и замолил руското консулство да го смени с парични знаци. Премиерът взел 400 рубли, като задържал и пръстена, който отделно изтъргувал за 67 английски лири. “Това е съвършено нечувана мръсотия и безчестие”, коментира Иречек, дошъл да облагородява балканските нрави.

“Народното събрание - пише той, - множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори колкото си иска - цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара.”

Ето и един колективен портрет от 1 февруари 1882 г. Тогава изгаря първото дървено обиталище на парламента, използвано и за театър. Огънят пламва от забравена свещ след представление на “Иванко”:
“Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското народно театро, сграда строена за театър, после престъпно взета за политически театър, а сега повърната наново за своята първоначална цел.”

През 1928 г. “театрото” е в академията. В три горещи заседания Философско-общественият клон обсъжда скандала. Решава да спре позорното четиво и докладва на Управителния съвет. Той обаче преценява, че след петдесетгодишна давност истината може да излезе наяве.

Докато мъдрите глави умуват, Стоян Аргиров изтегля текста от “Мир” и го дава на издателство “Хр. Г. Данов”. Наследниците на апостола на българската книга пускат дневника в два тома през 1930 и 1932 г.

Чак през 1995 г. Българската академия на науките преиздаде “Български дневник” фототипно. Защото тогава всички негови герои бяха в селенията на отвъдното. Сега скандалният двутомник отново е в ръцете на читателите. Заслугата е на издателство “Изток-Запад”.

* Спиридон Гърдов, педагог и училищен инспектор.