Сквернословните „Време и съвременници“

Кирил Христов чете надгробно слово за Иван Вазов, но всъщност говори за себе си.

Кирил Христов наруга всичко по житейския си път

 

Аз популяризирах в България думата идиот, разширявайки нейното медицинско съдържание...

Кирил Христов е най-скандалната фигура в българската литература. Биографията му е разпъната от стълкновения. Поет, белетрист, драматург и преводач, той е автор на мемоари, в които наруга всичко по житейския си път. От люлката до гроба!

“Време и съвременници” са толкова сквернословни, че след смъртта на писателя през 1944 г. наследниците не разрешават да се публикуват. Ръкописът отлежава в Централния държавен исторически архив до 1967 г., когато влиза в съчиненията на Кирил Христов. Заслугата е на Кръстьо Куюмджиев и издателство “Български писател”. Подборът и редакцията са на Светла Гюрова и Тихомир Тихов. Подбор, защото двамата са категорични:

“Абсолютно невъзможно е да се даде навсякъде пълният текст на “Време и съвременници”. Това са почти неприлични характеристики, резки мнения за живи участници в литературния и политическия живот, понякога явно реакционни изказвания за политически събития.”

След демократичната промяна мемоарите се появиха нецензурирани. Първата и втората част пусна през 1999 г. издателка къща “Парнас 96” със съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски. Третата излезе с логото на “Синева” през 2001 г. В своя предговор Георги Цанков определи книгата така:

“Тя е писана от ужасно талантлив и ужасно грешен, ужасно жив и ужасно пристрастен необикновен българин, който не ни моли нито за снизхождение, нито за разбиране, а се опитва да ни издигне до собствената си духовна висина.”

Кирил Христов инкрустира над “Време и съвременници” епиграф от арабския пътешественик Ахмед ибн Фадлан. През Х век той посещава Волжска България и свидетелства: “Когато българите забележат някого, че е пъргав и учен в работите, казват: “На тоз човек подобава да служи на бога”; после го улавят, мятат въже на шията му и го обесват на дърво и там го оставят, докато се не разпадне на части.”

В мемоарите Кирил е от богоизбраните. На две хиляди страници бедните духом тровят дните и нощите му, режат крилете на творческия му полет. За да го окачат най-сетне на дървото, докато се разпадне на части. Откъдето нетленното ще отиде при всевишния да помага в небесните дела.

На първо място късогледите простосмъртни не виждат неговото място в историческия развой на националната литература. “Българската нова поезия е родена на 1897 г., с появяването на моите “Трепети”, декларира Кирил. “Възпитан върху старите форми, аз постигнах една строга техника и сполучих да избегна прекаленостите на модернизма”, обяснява какво се е случило той.

Второ, около него са се наплодили самозванци, които се мъчат да му отнемат палмата на първенството. Пейо Яворов и Петко Тодоров са “скромни дарования”. Теодор Траянов е “литературен джебчия”, а Елин Пелин “злобен и завистлив шоп”. Останалите надолу в йерархията са “нищожества в гащи и рокли”. За тях Кирил има и друго определение: “литературни микроорганизми”.

Най-грозното е третото - някои трупат слава на неговия гръб. Такъв е Пенчо Славейков, “биволската кола на чието вдъхновение оглушително скърца по българския Парнас”. Поемата “Кървава песен” била “мъртвородено дело”. За нея се заговорило чак след появата на Кириловите “Чеда на Балкана”.

Оръжието на Кирил Христов в тази крайно враждебна среда е ругатнята. В предговора на “Време и съвременници” той пророкува: “Първото поколение читатели на тази книга навярно ще намери, че аз твърде много “псувам”. Но на ония, които в бъдеще ще правят равносметка на нашето време, струва ми се, ще се види, че съм бил много и много въздържан...”

“Имаше нещо у него, което Ломброзо* наричаше persecute-persecutant, т. е. човек, който се мисли преследван и сам преследва.” Това е диагнозата на Симеон Радев. “Кирил Христов в своя бяс хапеше от своя страна наляво и надясно”, спомня си авторът на “Строителите на съвременна България”.

Кирил Христов подхожда творчески към сквернословието. Не робува само на шаблонните вулгаризми, вгражда нови лексикални единици. “Аз - гордее се той - популяризирах в България думата идиот, разширявайки нейното медицинско съдържание и доказвайки при разни случаи в своите литературни разправии, че идиот може да бъде и един много учен човек...”

Когато се наложи, Кирил Христов хваща и истинското оръжие - револвера. Класически е неговият погром върху вестник “Жило”. През 1902 г. газетата дръзва да сипе мерзости върху достолепната му особа. Нарича го Крив Христо! “Къде сте, къде сте, гълъбчета?”, чуват гласа му редакторите и панически се разбягват. Кирил влиза, развърта бастуна и троши всичко наред. Нахвърля се върху ръкописите, къса ги на парчета. После вади револвера и стреля три пъти в тавана.

Александър Балабанов е от най-лютите врагове на Кирил Христов. През 1922 г. професорът по класическа филология допуска груба грешка. Публикува във вестник “Развигор” статията “Сухи напъни”, която визира неговите творчески усилия. Кирил вдига кръвно двеста. Пламналата му глава се чуди как да отговори на издевателството. На 21 юли документира във “Време и съвременници”:

“В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат - ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир...”

Кървавата развръзка предотвратява Мара Белчева. Поетесата усмирява поета.

Патологичен месианец, във “Време и съвременници” Кирил Христов се обръща към себе си: “Ти, великомъченик Кириле, не си колело в една машина - макар и най-незначителното колелце в една машина да е нещо много важно за цялото. Ти не си едно листце в една гора, което може да липсва, без нещо да се наруши. Но колцина от твоите добитъци съвременници разбират това, колцина подозират, че ти си един колосален събирач на лъчи, едно огнище на страшен вечен огън?”

Еманацията на тази мегаломания е през 1921 г., когато умира Иван Вазов. Към литературния патриарх Кирил Христов не е еднозначен. Много му е помагал и затова някъде го възхвалява, но по-често го обругава като “стар самопоклонник” и “стар византиец”. И ето, че му поръчват траурното слово за печалния ден.

“Добре, приятели, ще се съглася - решава той, - но ще кажа надгробна реч не за Вазова, а за себе си. И ще кажа та­кива пиперати работи, де­то, ако слушателите не са съвсем волове, не може да не ги смъдне. Чакай да видим как сатирата се превръща на надгробна реч.”

В знак на протест срещу всичко, което го заобикаля, Кирил Христов обрича себе си на самоизгнание. Заминава за странство през 1922 г., връща се в отечеството през 1938 г. Здравето му е силно разклатено. Опитва се да го стабилизира, но без резултат. Ляга на смъртно ложе.

Литературният ветеран Иван Богданов разказваше как го е навестил в последните му дни. Над леглото имало портрет на Иван Вазов. Богданов погледнал към него, а Кирил го срязал: “Не зяпай там, пред тебе класик умира!”

Така си отива от този греховен свят невероятният Кирил Христов. На 7 ноември 1944 година.

* Чезаре Ломброзо (1835-1909), италиански лекар и криминолог.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи