Прокуратурата в Скопие привиква известния интелектуалец, писател, публицист и правозащитник Ким Мехмети, за да му иска обяснение за „подигравка с македонския народ“

Проблемът с правата на човека в Северна Македония е системен

Все ми се струваше, че дотам няма да се стигне. Мислех си, че държавната машина в Северна Македония въпреки всичко има някакви вътрешни защитни механизми, с които да се съобразява и да не прекрачва определени линии. Някакъв собствен рефлекс на предпазливост, който да излъчва сигнал „Внимание!“ винаги, когато нещо не е наред. Не със закона, законът край Вардар винаги е бил в услуга на управляващите, които и да са те. А с нормалното и естествено човешко мерило за истина и справедливост. 

Ако патосът в тези няколко реда ви дойде в повече, не се учудвайте. Нямаше как да е другояче, след като разбрах, че прокуратурата в Скопие е призовала Ким Мехмети да се яви там на 13 януари следващата година, за да даде обяснение за „подигравките с македонския народ“, които той си позволявал. Призовката, която впрочем беше качена и в социалните мрежи, е изпратена на писателя, интелектуалеца, публициста и правозащитник Мехмети по искане на лидера на политическата партия „Левица“ професор Димитър Апасиев. Една странна фигура в още по-странния политически пейзаж на съседната ни държава, Апасиев влезе в Събранието на последните парламентарни избори и е в коалиция с опозиционната ВМРО-ДПМНЕ. Чудно съчетание на политически интереси между патриотите консерватори на Християн Мицковски и на антиевроатлантиците на Апасиев, чийто погледи са обърнати на север към Сърбия и на изток към Русия. По-точно, към Евразия, ако все още такова формирование съществува.

Не познавам Апасиев и не горя от желание да се запозная с него. Но познавам Ким Мехмети от много години, може би повече от четвърт век. Запозна ни покойният писател Миле Неделковски, с когото другарувах още от първите дни на кореспондентската ми работа в Република Македония. Един ден, когато седяхме в емблематичното кафене „Лондон“ да си приказваме на чай и на мастика (за Миле), той ми каза: „Коста, говори ли ти нещо името Ким Мехмети?“. „Говори, как да не ми говори, нали през ден го виждам на телевизионните екрани или му чета текстовете.“ „Е, той търси контакт с български журналисти, ето ти адреса му, там му е офисът, обади му се.“ По онова време Миле, авторът на повече от 50 книги, драми и сценарии, бе негласният неформален лидер на българите в Република Македония и всеки, който искаше някакъв контакт с българските институции в Скопие, колкото и малко да бяха, се обръщаше към него. Миле беше крайно горд от тази своя „позиция“ и помагаше с каквото може. Но беше и крайно ревнив, ако някой друг от българите, живеещи в Република Македония и които вече почнаха бавно да преодоляват страха си и да се изявяват публично, се опитваше да му оспори тази „позиция“. Но това са други неща и някой ден може да разкажа повече за автора на повестта „Подгряване на вчерашния обяд“, по който Коцето Бонев направи чудесен филм.

Да се върна на Ким. Това с „телевизионните екрани“ беше малко пресилено, разбира се, защото в онези първи години на независимост и суверенитет на младата държава все още в сила бе пълният монопол в ефира на държавната Македонска радио и телевизия, а и на изданията на Новинарско-издателското предприятие „Нова Македония“. Монопол, та дрънка, както биха казали някои. Пълна класика в жанра в една нова държава, която се опитваше да излезе от старите рамки на някогашната югорепублика, без дори да си дава сметка за дълбочината, в която тя, старата федерална единица на Титова СФРЮ, е оплетена от зависимости и обвързаности с Белград...

Но така или иначе вече знаех кой е Ким Мехмети. Обадих му се, уговорихме си среща в офиса му, беше на първия етаж във вътрешния двор на сградите близо до Френския културен център. Стана ясно за какво ме търси - Ким беше част от Алтернативната информационна мрежа (АИМ). Бяха я създали няколко журналисти от бившите югорепублики с идеята да представят новини и анализи, различни от официалните, които все още държаха монопола в ефира и в печата и тровеха съзнанието на хората. Също като край Вардар. В Белград Милошевич беше в силата си, кървавите войни при разпада на СФРЮ бяха започнали да взимат своите жертви, официалните държавни информационни потоци вървяха все в една посока. Е, тези журналисти бяха решили, че техните анализи и коментари могат да бъдат алтернатива на строго контролираните държавни медии. Ким ми говореше с такъв патос за тяхната работа с убеждението, че хората на Балканите, независимо от къде идват, имат право на истината, още повече, в такъв критичен момент като разпада на Титова Югославия и раждането на новите държави. Ефектът от разпада на СФРЮ вече бе надхвърлил някогашните й граници, демокрацията навлизаше из целите Балкани, та основателите на АИМ били решили да разширят обхвата на агенцията и затова искали да включват и анализи от България. Е, помогнах му с човек, който им свърши хубава работа, сигурен съм.

Но така започна познанството ни с Ким Мехмети, което постепенно в годините на кореспондентската ми работа в Скопие се превърна в добро приятелство. Той е албанец, раждан е в село Гърчец, близо до Скопие, в община Сарай. Казват, че от родното му село са най-радикалните елементи в защита на каузата на албанците в страната. Бунтари по характер и поведение. Когато от войните в Близкия изток почнаха да се връщат наемниците, участвали в една или друга паравоенна формация там, най-много май бяха от селото на Ким. Поне така ми е подхвърлял. Но пък той обичаше своите съселяни и съвсем закономерно ги бе превърнал в герои на разказите и романите си. Имам доста от тях в библиотеката си. Имам и един скъп подарък от него, с когото се гордея. Това е изданието на македонската езикова норма в превод от албански на Ким на „Канона на Лех Дукадини“, сборник от средновековните постулати на обичайното право на албанците, което в голяма степен е валидно и до днес. Беше ми се похвалил, че го е подготвил за печат и когато му казах, че го искам, беше го пратил по колежката от БНТ Весела Смилец, отишла при него да го снима за свой документален филм.

Винаги, когато за репортажите или филмите си ми е трябвала позиция на албанец интелектуалец, съм се обръщал към него. Никога не ми е отказвал, освен ако не е в Скопие. Човек със стройна мисъл, точен изказ, защитник на българо-албанското приятелство. Сътрудничеше, вероятно го прави активно и сега, на много издания на албански език в Прищина и в Тирана и там е чест гост на техните дебатни емисии. Последният път се видяхме в хотела на синовете му в началото на каньона „Матка“ край Скопие. Говорихме си за Коридор №8 и за неговите възможности за развитието на района и за приближаването на България към Албания. На Ким му беше ясно, ясно му е и сега, кои са основните геополитически пречки срещу това. Никога не е криел антипатията си към Сърбия и нейното влияние в Македония - и когато в Белград вилнееше Милошевич, и сега, когато там е неговият някогашен политически изтърсак Александър Вучич. Напълно наясно е и с ролята на лидерите на албанците в Северна Македония, критикувайки открито тези, които са във властта. Не спестява остри думи за никого, независимо от коя партия или етнос е. Както се казва, не цепи басма на никого. Затова си е спечелил и много врагове - и сред своите албанци, и сред македонците. И хоп - прокуратурата го вика.

Трябва да приключвам. Знам, че когато този текст види бял свят, някой от моите приятели българи в Скопие ще ми звънне за да ми подхвърли: е, свършиха ли се българите в Северна Македония, за които да се застъпиш, та се хващаш с албанец. Ще му отговоря: не, не са се свършили, но, първо, човекът заслужава, второ, така ще стане ясно, че проблемът с правата на човека при вас е системен и дълбоко вкоренен в обществото и институциите, и трето… какво ще кажеш за второто.

Като в известния виц.