Ноември е крайният срок, в който българите трябва да бъдат вписани в македонската конституция

В Северна Македония има хора с влияние, които вярват, че могат да накарат България да смекчи позицията си

Бях започнал да се тревожа от тишината, която в последно време е легнала над отношенията ни с Република Северна Македония. Забелязали ли сте? Политическите партии у нас, иначе достатъчно кресливи по въпроса, сякаш млъкнаха и я изхвърлиха от темите, по които опонират с другите. Изглежда разбраха, че говоренето по това как вървят връзките ни с нашите съседи от югозапад не носи вече сериозни политически активи, та да се занимават с това.

А може би дойде времето да се запитат какво направиха през лятото в парламента с гласуването в подкрепа на предложението на френското председателство? Да се попитат, какво всъщност спечели България, в която иначе се кълнат, и какво загуби от поведението на правителството на „Продължаваме промяната“, което толкова искаше да блесне на историческия хоризонт, а сведе резултата си от усилията до едно самолетче, което кацна веднъж-два пъти на летището в Скопие и се прибра в хангара като символ на нескопосната политика на Кирил Петков и обкръжението му. 

В интерес на истината това изключване на темата за отношенията ни със Северна Македония от активната част на публичния дебат би трябвало лично мен да ме радва. У нас има комбинация от няколко кризи, в търсенето на изход от които политическото говорене все повече се изостря, партиите все повече се ожесточават една срещу друга и вместо умерените тонове на вербалния изказ често той достига да фалцет. Какво ли не се вкарва в дневния ред на дебата, какво ли не се пуска в публичното пространство все с цел да унизи политическия противник и да се спечели предимство в навечерието на поредния парламентарен вот.

В тази нагнетена политическа битка няма място за толкова деликатната и чувствителна тема за отношенията ни със Скопие.  

Колко текстове написах и колко думи изговорих през изминалите години за това, че това какво правим или не правим (в повечето случаи) със Северна Македония, не бива да бъде включвано във вътрешнополитическия дебат у нас. Нека партиите спорят помежду си, нека се карат, нека плесници да си бият по въпросите за здравеопазването, образованието, съставянето на редовен кабинет и за всичко друго, но да не закачат отношенията ни със Скопие. Не заради друго, а заради опасността в изострените спорове истината да бъде изкривена, да бъдат казани неща, за които можем да бъдем обвинени за пореден път несправедливо от политиците край Вардар, които само това и чакат. Последните години само потвърдиха тези опасения и дадоха ясно да се разбере, че ако не мълчим, правилната позиция е поне да внимаваме кога и къде артикулираме своите становища за връзките ни със Северна Македония. Както в онзи виц: как правят секс таралежите - много, много внимателно.

Дотук - добре. Само че защо ми се струва, че тази ненамеса на темата за отношенията ни със Скопие в актуалния ни политически и междупартиен дебат не е продукт на споделеното по-горе разбиране? Чувал съм влиятелни дами и господа, някои от които с години търкат парламентарните банки, че предложението на френското председателство и приемането му у нас и край Вардар е свалило товара на наложеното от нас вето за европейската интеграция на Северна Македония. И че сега можем да си гледаме спокойно другата работа, защото проблемът вече не е между София и Скопие, а между Брюксел и Скопие. Каквото има да се решава, да го решават те, ние нашата работа вече сме я свършили. 

Глупости, разбира се. По много причини. Първо, да оставим европейците да ни решат двустранния проблем със Скопие означава да проявим наивност. Не че досега не се е случвало да го правим, напротив, често тъкмо нашата наивност и романтичното ни чувство към близките ни хора край Вардар ни е подвеждало сериозно. Нямам усещането, че от Брюксел са се разбързали да изпълнят ангажиментите си от предложението на френското председателство. Но пък в Скопие виждат в контактите с представители на брюкселската администрация поредната възможност да продължават онази линия на поведение, на която бяхме свидетели през последните години. А тя е да бъдат накарани политиците в Брюксел да мислят, че истината е на страната на хората край Вардар и на техния политически елит, отколкото на страната на България.

Да, посланици на страните от ЕС в Скопие, пък и гостуващи там представители на ЕС увещават местните политици, че те трябва да предприемат усилия за изпълнение на условието българите от Северна Македония да бъдат включени в Конституцията на страната. И скринингът на местното законодателство върви, като крайният му срок през ноември се приема като последния лимит от време, който в Скопие имат за изпълнение на вече споменатото условие. 

От друга страна, не бива да си затваряме очите, че колкото и малко време да остава за решението българите да бъдат включени в Конституцията, то се използва от политическия елит в Скопие да се размие позицията на България по този въпрос. Вярвате или не, там има хора с влияние, които наистина вярват, че могат да излъжат София по някакъв начин и да я накарат да смекчи настояването си за българите от Северна Македония. И това трябва да се случи точно до ноември, когато наблюдението от страна на ЕК ще приключи и когато трябва да се проведе втората междуправителствена конференция, с която по същество да започнат преговорите за членство в ЕС. Не знам, но и тези непрекъснати призиви от страна на Скопие да създаваме позитивна атмосфера в диалога между нас и да се отнасяме критично и назидателно към всяка проява, която не влиза в тези рамки, ми се струва опит за ограничаване на критичните нотки, които от време на време си позволяваме в нашите текстове или изказвания. Колкото и конструктивни да са те. Като гледам и българските медии, особено електронните, които филтрират участието на журналисти и общественици с по-различно мнение от това, което очакват в Скопие, ми се струва, че някак си сме влезли в линията на поведение, която е в унисон с интересите на Северна Македония, а не на България. Това не е добре. 

Наскоро в едно ТВ студио водещият ме попита какви компромиси трябва да направи България, за да реши най-после проблемите си в отношенията със Скопие. Опитах се да обясня, макар че после се ядосах на самия себе си, че не отговорих така, както трябваше. Каква е тази упоритост, с която нашите колеги от медиите търсят вината за всичко, което се случва в диалога си със Северна Македония, само у нас? Защо не попитат какви компромиси направи Скопие, за да гарантира европейския си път, на който уж толкова много държи? Никакви. Там са решили, че позицията им в защита на тяхната идентичност е единствено правилната, че е бетонирана веднъж завинаги и тя не бива да се пипа по никакъв начин. Ще използвам клишето, което толкова пъти ни е вършило работа - сякаш ние, в България, сме кандидати за членство, а не Северна Македония. Слава Богу, българската дипломация, макар и не така шумно и атрактивно, си върши своята работа.

А приемането на българите в Северна Македония като част от българския народ и записването им в Конституцията е един рубеж, от който връщане назад няма. Дори и да имаме резерви по това, каквито да си призная, все още тая у себе си, отстъпление на бива да има.

Че, хей го къде е ноември.