- Г-н Пеев, с какво ще запомните отминалото лято и какво да очакваме от вас през новият театрален сезон?
- Само с едно, че си стоях вкъщи. Слава богу - имам син и приятели, които се грижеха за мене и не усетих нужда от нещо. През август успях да отида на българското Черноморие и бях в Равда, където имам близки, които също ме посрещат и ме гледат много добре, а и морето беше фантастично. Така че, изкарах отлично - с шест деца и аз. Имам предвид моите две деца и четиримата ми внука, които са между 12 и 17 години и с тях ми беше много забавно и имах едно хубаво лято! В средата на август, щях да ходя в Гърция, обаче ме достраша, че на връщане могат да ме спрат за 14-дневна карантина, а аз от първи септември започвах работа и се отказах. Сега в Сатирата възстановихме пиесата “Да, господин Премиер!”, която е за “Брекзит” и ще я играем отново през октомври. Аз там съм шеф на телевизия Би Би Си. Отделно, правим опити и за нещо ново - намерих две пиеси на Христо Бойчев, които са много истински и остроумни и се надявам да поставим някоя от тях. Аз съм на мнение, че хората много обичат българското, въпреки че във всички театри е по-голям процента на чуждите пиеси, но това е така, защото в момента почти никой у нас не пише нови неща.

- Ковид как се отрази на вас и на вашите колеги?
- Аз лично предричах пред колеги, че ковид-а ще си отиде с топлото време през юли и август, но този път не познах. Гледам, че сега отново се разраства и това не действа добре на изкуството и спорта, прави ги стерилни - такива, каквито не са. Не знам защо не познах докога ще продължи всичко, може би защото тук е намесена и човешка ръка. Така си го обяснявам, защото в природата всичко има начало, пик и край, а това чудо още не свършва. Подозирам едни хора с дръпнати очи, защото съм работил с тях по една постановка и тогава установих, че като ти му говориш нещо и той стои и само леко се усмихва и толкоз - не приема и не предава.

- Успявате ли да се шегувате дори с кризата?
- Успявам. Аз имам колеги, които са много силни психически, което и мен ме поддържа много, като например Калин (Сърменов-б. а.) - той е номер едно, а също и другите хора, с които съм на сцена - Мариан Бачев и Кръстьо Лафазанов. Това са много силни хора и добре, че ги има. Всички се надяват тази криза да отмине по-бързо и отношенията между нас са просто фантастични. Тези хора са много истински, това установих в това трудно време, защото се грижат за другия и имат отношение, което е нещо много важно.

- С кой от колегите ви в театъра сте се смял най-много?
- Мои близки приятели са Ивайло Калоянчев и Веселин Цанев. С тях имаме страхотни истории и гафове в театъра и много обичаме да се шегуваме. С Кольо Анастасов също имаме много забавни случки - с него се живееше страхотно. Двамата обиколихме цялата Северна и Южна Америка с едно магаре и стигнахме до всички българи там - чак до Огнената земя. В Никарагуа с него ни се наложи да чакаме самолет пет дена, за да отидем до Куба. Пет дена не ни качват, защото качваха само ранени - тогава беше война там, а когато най-после ни качиха и по едно време кацнахме на някакво необикновено място... После уж самолетът излетя, но не се вдигна на повече от 150 метра от водата и ние се притеснихме и изпратихме Митко Стефанов да види какво става при пилотите, а той се върна и каза: “Тия са пияни като дървета, какво ще правим?!” Ситуацията беше критична, но накрая все пак пристигнахме благополучно. Друг случай - пак с Кольо Анастасов се налагаше да летим със самолет за постановка и трябваше да ставаме в осем сутринта. Обаче, още в пет часа рязко се събуждаме от силно звънене на вратата. Появява се Калоянчев и бодро ни вика: “Айде бе, ставайте!” Гледам си часовника - пет часа, а ние трябваше да ставаме чак след три часа... Обясняваме му го, а Калата каза: “Борбата продължава” - и затвори вратата. Така се роди този прословут лаф, който всички започнаха да използват. Калата си беше просто от Бога велик.

- Случвало ли се е постановка, в която участвате да стане обект на цензура или да е свалена от афиша на театъра?
- Девет месеца репетирахме пиесата на Георги Марков “Аз бях той” в Сатирата, а преди това я направихме в Добрич, но там можеше и да не я видят, докато в София нямаше как да мине незабелязано и когато той дойде да я гледа и ни вика: “Вие ще ме вкарате в затвора!” Аз там играех самият Георги - авторът на пиесата. След деветия месец дойде министъра на културата да гледа представлението и отсече: “Това нещо не може да го играете!” Там имаше доста неща, които не се харесаха на управляващите, беше много остро за времето си представление, а само три месеца след това Джери (Георги Марков-б. а.) напусна тази държава, което беше много тежко за него и трудно го преживя. Той ми беше приятел, чувахме се често и един ден ми каза: “Мен тази държава не ме иска”. Джери се обаждаше доста остро и смело критикуваше властта, след което го и убиха.

- Тодор Живков и други известни партийни лидери идвали ли са на ваши представления?
- Дори беше задължително да дойде Живков, защото ако не дойде - представлението си отиваше. Така беше дълги години, а когато Нейчо Попов направи “Римска баня” по Стратиев - първото представление беше точно след събитията в Чехия и чакахме Тодор Живков да дойде, но той вече шести ден не идваше и си викаме - край, пада представлението! Тогава един генерал доведе Първия и след представлението настъпи 20 минути пълно мълчание. После Живков попита: “Кой написа тази пиеса?” А Станислав - два метра мъж, едва-едва се изправи и Първият го почна: “Ти женен ли си, деца имаш ли?” Станислав потвърди, а той продължи: “А не те ли е страх за децата?”. Тогава генералът спаси положението, като каза: “Смешно беше - и ти се смя бе, Тодоре!” И така се роди Стратиев. Буквално така се роди той, а след две години написа “Сако от велур”, а представленията му се играят и до сега в 84 държави, сега само Христо Бойчев го гони, защото го играят в 78 държави - да е жив и здрав, за да го задмине.

- Вие играете “Римска баня” вече 20 години, а в Свищов сте я изпълнявали на стадиона пред няколко хиляди души. С какво си обяснявате успехът на тази постановка?
- Първо, че тя е вечна и важи с пълна сила и сега. Така е написана, че ето вече колко години са минали, а звучи все така актуално. И с днешна дата ударите се стоварват върху обикновения човек, който в пиесата е чиновник, но това важи и за всички професии на един нормален човек, който работи за да изхранва семейството си. Същото важи и за “Сако от велур”. Тези пиеси не случайно се харесват и се играят и днес по цял свят. През 80-те години бях директор на “Сатирата” заедно със Стратиев, но тогава беше по-свободно и можехме да кажем почти всичко в нашия театър беше по-позволено. Една година преди 11-ти ноември ни уволниха и Стратиев го преживя много тежко, а аз заминах за Кипър, но се върнах, защото свободата у нас уж беше дошла, а тя не е.

- Имал сте възможност да се срещнете с един от най-легендарните режисьори - Милош Форман. Какво ще запомните най-ярко от контактите ви с него? 
- Това беше много отдавна - през 1968-ма на Златни пясъци, точно когато съобщиха, че Съветските войски са влезли в Прага. Тогава бяхме там заедно с великия Милош Форман, който ни сподели някои неща за чешкото правителство и хората на властта там, но като чу тази новина и буквално онемя. След това, цели 10 дена на Златните пясъци, той не проговори нищо, а след като се е прибрал в Чехия, при него отишъл човек, оторизиран от правителството и му обяснил, че след два дена има билет за САЩ и всички му желаят щастие. След това, в Щатите той направи два филма, които се броят за най-големите в света, докато ние след чешките събития пет години не правихме никаква българска драматургия в театъра, защото ни беше забранено.

- Актьорите в “Сатирата” бяхте всенародни любимци. Случвало ли се е ваши почитатели да ви причакват след представление с по-необичайни подаръци, като например домашна ракия, или печено прасенце - за да изразят любовта си към вас?
- Имаше редовно такива подаръци - прасенце или домашна ракия, а като тръгнехме в провинцията и ставаше страшно. Спомням си, че веднъж пътувахме с пиесата на Вампилов - аз, Климент, Невена, Парцалев и Коста Карагеоргиев, а Парцалев много се дразнеше, че като влезем да ядем някъде и все не можехме да се нахраним. Толкова голямо внимание имаше около нас, а него хората наистина го обичаха много и постоянно беше заобиколен от почитатели. Бяхме галени деца.

- А сред вашето “златно” поколение актьори имаше ли звездомания, каквато се среща днес сред младите актьори?
- Не, такова нещо нямаше. Един случай ще кажа - как ние с Климент Денчев влязохме в голямата халтура на Сатирата. Ние с него не казвахме сценки, като Парцалев и Багаров, а казвахме епиграмите на Радой Ралин - велика личност, и така бързо бяхме приети в т. нар. голяма халтура. Идва един ден при нас Енко (Енчо-б. а.) Багаров, а ние с цигара в ръка и той: “Какво е това - да ги махате веднага!” Ние: “Какво тогава ще пушим?” А той: “Ще ви изпратя търговци.” И после ни изпрати хора, които ни снабдяваха с чужди цигари, а не такива, каквито пушехме... Тогава имаше хора, които си бяха нормални и нямаше звездомания.

- Невена Коканова е била сред вашите приятели. Каква беше тя извън светлините на прожекторите?
- Невена беше такова красиво и добро същество. Тръгваме да играем някъде навън и предлагах аз да карам колата, но тя отсичаше - не, аз ще карам! Беше отлична шофьорка и караше мъжки. Преди да тръгнем отивах в тях, а там често се събираха кинаджиите - приятели на Шарланджиев - (режисьорът Любомир Шарланджиев - съпруг на Невена-б. а.) и тя ги гощаваше, а след това тръгвахме за провинцията. Имали сме невероятни моменти - уникално, извънземно същество беше тя. Невена беше просто човек от друга планета, аз съм я виждал на снимки - уникално красива, знаеше как да застане пред камерата, това й беше дадено от Бога, както и на Калоянчев, а двете със Стоянка се допълваха страхотно.

- Невена ви е водила при Ванга. Тя предсказа ли ви нещо?
- Да, Венчето ме вземаше при Ванга, а пред дома й имаше хиляди хора, които спяха на тревата, но ние бяхме с предимство, защото Ванга просто умираше за Венчето и се разтопяваше, когато тя отиваше при нея. На мен не ми е гледала, но е питала Невена: “Кое е това момче с тебе, бе?” и е допълнила: “На него всичко му е наред.” Иначе, Венчето ми е казвала, че на нея Ванга всичко й е познавала - за Шарланджиев и за други важни събития в живота й.

- Вие сте имал много критичен момент, когато сте бил в кома. Промени ли ви по някакъв начин това изживяване и вярата помага ли ви?
- Промени ме, защото след това, вече гледаш по друг начин на света. Осъзнаваш, че всичко минава и заминава, обаче остават хората и точно в такива моменти разбираш кой е истински човек. Вярата също ми помага, аз съм вярващ по свой начин. Десет години бях в Кипър, където 90 процента от хората са вярващи. Дори сега, когато минавам пред църква и по навик се кръстя три пъти, защото там в началото това си беше задължително, така че и аз започнах да го правя. От време навреме отивам в “Свети Седмочисленици” да се помоля и да си поговоря... това е.

- Любим цитат?
- Това е от пиеса на Георги Марков-Джери. Един източен цар събрал мъдреците на цялото царство и им казал да измислят това, което е важело за вчера, но важи и за днес и утре. Ако не му кажат истината - ще ги обезглави! На другия ден те се връщат и най-възрастният излязъл и гледайки го в очите му казал: “И това ще мине.”

Нашият гост
Преди да се ориентира към актьорската професия, един от най-обичаните български артисти - Светослав Пеев - е бил спортист. Баща му Панайот Пеев е трикратен балкански шампион в леката атлетика и покрай него Славчо също има амбиции за спортни успехи и дълги години тренира професионално волейбол и баскетбол. Спира го това, че в казармата не е имало спортна рота с баскетбол. Към ВИТИЗ го насочва актьорът Георги Георгиев, а след завършването му в продължение на 30 години Славчо е в звездния състав на “Сатиричния театър”, бил му е и директор. Известният актьор има запомнящи се роли и в игрални филми: “Баща ми бояджията”, “Мъже в командировка”, “С деца на море”, “Баш майсторът на море”, “Изпити по никое време”, “Матриархат”, “Мисия Лондон”. През 2018-та година Славчо Пеев получава голямата награда “Златен Кукерикон” на името на Георги Калоянчев за цялостен принос към хумора и сатирата.